Постинг
10.07.2007 10:38 -
ИЗГУБЕНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ И ИЗГУБЕНИТЕ ДУМИ [10.07.2007]
Записки по Прехода и малко преди това
Май направих грешка и изпратих една след друга две редакции на един постинг.
Моля да бъда извинен и продължавам със спомени за Коста Дуфев – пловдивския писател и журналист, който ни напусна завинаги в събота.
Нямам намерение да пиша творчески очерк, нито биография. Искам да ви разкажа само няколко истории, които имат отношение към времето, вдъхновило този блог.
С Коста Дуфев заработихме заедно, когато той вече беше почти 50 годишен. Беше започнал като журналист във вестник “Народна младеж”. Кадрите на младежкия официоз периодично се разпиляваха на какви ли не отговорни длъжности и ако човек беше минал през тази школа винаги можеше да намери някъде приятел или поне познат.
В началото на 80-те години снимах като режисьор първия си телевизионен игрален филм “Глад за хляб” по един великолепен разказ на Лиляна Михайлова. Цензорите в София ме поздравяваха лицемерно, а зад гърба ми пишеха в т.н. телевизионен паспорт, че филмът има съмнителни идеологически внушения.
Трябваше някаква висша инстанция да го гледа, но тази инстанция все отлагаше и така преживях поне 4 години в очакване. На трупчета – може да се каже, защото нямах право да продължа нататък преди да бъде произнесена присъдата.
Изплаках един ден на Коста, който току що беше дошъл на работа в пловдивската телевизия, той помисли, помисли и рече:”Това зависи ли от Иван Крумов?” А то точно от този човек зависеше, Крумов беше тогава програмен директор на БНТ.
Оказа се, че двама са работили заедно в “Народна младеж”. Коста Дуфев ме хвана за ръчичка, отидохме при Иван, който дълго рови в един прашен шкаф с филми, чакащи по-добра съдба, намери моята съмнителна творба и каза “Я намери онази проблемна сцена?”
Аз намерих най-непроблемната сцена, гледахме я заедно и бях реабилитиран.
След две седмици филмът бе излъчен по Втора програма и никой не го забеляза.
Днес обаче като че ли съжалявам, че филмът беше спасен точно тогава. Ако беше лежал заключен още две години, щеше да дойде Десети ноември и щях да се пиша репресиран.
Разказвам този епизод само като подготовка към следващия.
Бяхме заедно с Коста Дуфев в София, свършихме някаква работа, след което той ме заведе на изпращане на на някакъв негов приятел, който ставал посланик.
Изпращането беше в един от салоните на партийния хотел “Рила”. Оказа се, че и новият посланик, и поне половината гости бяха минали през “Народна младеж”. Тук имаше дипломати, професори, главни редактори. Известни хора, но нито един от тях не беше стигнал до “висшия ешалон”, както се казваше.
По едно време мина някакъв член на Политбюро, мисля, че беше Йордан Йотов, здрависа се с компанията и подмина.
Тогава някой изссъска:”Няма ли да си ходите вече, бе?”
Останах вцепенен. Не можех да повярвам, че такава сакрална фаза може да бъде изречена в присъствието на 10 души.
Малко по-късно осъзнах, че тези 10 души всъщност бяха съмишленици. Те имаха един проблем. Че старците около Тодор Живков не искат да се разделят с властта и да отворят пътя за 50 годишните.
Дали всъщност Десети ноември не беше освен всичко друго и бунт на онова поколение, което не можа да вкуси овреме от властта. Когато излезе най-после на сцената, времето вече се беше променило. След време махалото отново се залюля наляво, но шансът вече ги беше отминал. Сега идваха на ред децата на онези динозаври, след които съскаха в “Рила”.
Коста Дуфев не искаше никаква власт. Държеше се с всички преднамерено приятелски и единственото нещо, което искаше от живота, бе господ да му даде време да пише. Написа 16 или 17 книги. Първите – за съветските професори и космонавти, промените безмилостно отвяха.
Две десетилетия посвети на Левски, Паисий, възрожденските зидари и резбари.
Написа и една пиеса за Левски. В нея има неща, които не бяха до този момент описани никъде. Има и два великолепни епизода, заради които пиесата заслужава да се гледа и днес. Ако някой се сети да я изрови от архивите на БНТ.
Ровенето в историята беше нещо като имунизация срещу политиката. Коста Дуфев мразеше политика. Имаше някакво политиканство в историята на рода му, което го беше отвратило.
Не му пукаше за партийната политика и за напътствията на Окръжния комитет.
В пловдивската телевизия живеехме като едно голямо семейство. Отбивахме идеологическия си дълг с намигване. И беше ясно, че в момента, в който падне властта, ще плеснем с ръце и ще се прегърнем. Не само ние – всички хора от града. Всички българи.
Отначало имаше прегръдки, но скоро след това започнахме да се гледаме подозрително.
Вече беше ясно, че нещата стават сериозни. Че ако властта се промени издъно, много хора ще трябва да започнат живота си отначало.
Аз бях на 40 години и мислех, че имам още един живот напред.
Само че тези на 55 години започваха да мислят по друг начин.
По друг начин започнаха да мислят и тези от младите, които виждаха, че нещата отиват по-далеч, отколкото бяха предполагали. А в някои случай човек трябваше да се изправи и срещу майка си и баща си.
Кумирите ни от времето на преустройството, най-смелите журналисти на 80-е години, един след друг се връщаха в лоното на Партията – майка.
Върна се Виза Недялкова, върна се Велислава Дърева.
А в това време под редакционните прозорци някакви лумпени крещяха “Оставка”. Беше ясно, че това са първородните деца на революцията, които много скоро ще бъдат изядени, което и стана, но нямаше време за философстване. Трябваше да се оцелява.
Почнаха номерата. Ако в Южната индустриална зона имаше стачки, телевизионните екипи заминаваха в Северната, за да покажем на България, че в Пловдив всичко е спокойно.
Коста Дуфев неочаквано потърси опора в политиката и започна да ходи все по често в Партията за инструкции.
Един ден на Главната ме спря известният джазмен Весо Червения, станал неочаквано син лидер, и ми каза в прав текст “Дай да свалим тоя комунист Дуфето и теб да те направим директор!”
Това предложение ми дойде малко в повече. И за миг не си помислих, че съм способен на такава подлост – въпреки че с Дуфето все повече се разминавахме в политическите си възгледи. Чудех се как да се измъкна от сянката на новата партия повелителка. Освен това ми беше ясно, че не е възможно при задаващата се пазарна икономика да има телевизия от 110 души на държавна заплата. Дали нямаше така да стане, че аз да бъда палачът на колегите, с които бях работил 15 години? Какво щяха да правят те след едно съкращение – щяха да останат на улицата.
И тогава избрах най-добрия вариант – събрах си багажа и сам останах на улицата.
Не след дълго други свалиха Коста Дуфев.
Той се обиди на всички, със сигурност и на мен, че не го потърсих в онова трудно за него време.
Мен обаче също никой не ме търсеше – кого го интересува някакъв си неудачник, станал амбулантен търговец.
Започнах сам да си вадя хляба и не смятах, че съм длъжен никому.
Малко по-късно, когато отворихме първите магазини, започнаха да идват интелектуалци и да плачат. Нямали пари, за да пишат.
И мен ми се пишеше, страшно ми се пишеше, но никой не ме питаше.
Вечер – това не съм го казвал на никого, след като цял ден бях разтоварвал безсловесно каси с оцет и тенекии със сирене, лежах в леглото и сам си разказвах историята на деня.
Разказвах я с различни думи – докато намеря най-точната. Някой път не я намирах, изпотявах се от ужас, че вече съм я загубил завинаги и тя няма да се върне повече при мен…
Какво загубих тогава и какво спечелих – и до ден днешен не знам.
П.П. Някой може би ще попита – какво стана с онези 110 души, които трябваше да бъдат съкратени. Ами поне стотина си останаха.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
