Дойде денят на първия организиран национален митинг пред “Александър Невски”. Цяла България го чакаше. Цяла България си спомня още за него. Жена ми ме вдигна рано сутринта и каза – хайде да тръгваме за София. Аз помислих, помислих и рекох – абе , пловдивчани да не са толкова задръстени, би трябвало и те да са съберат на площада. Взехме автобуса и слязохме на Сточна гара. Оттам имахме пет минути пеша. Вървяхме към Централния площад, огеждахме се и се ослушвахме. И когато наближихме, чухме странни звуци – звуците на човешкото вълнение. След това и някакви откъслечни скандирания. Площадът бързо се изпълваше с хора. Съвсем спонтанно. Повечето бяха млади хора. Колежката Веселина Божилова беше дошла с двамата си сина и със саморъчно написания лозунг “Да върнем смисъла на думите”. Човешкото море се люшкаше – всеки искаше да каже нещо. Вече не на ухо, а високо и искрено. Тук таме хора започнаха да държат речи, около тях се събираха съмишленици и опоненти. Сетих се за дядовазовото ПИЯНСТВО НА ЕДИН НАРОД. Доживях да го видя наживо. Трябва някой да овладее хората – сети се колежката Пенка Калинкова и започна да ме побутва към площадката на ДНА. Изправих се на високото, извиках нещо и хората започнаха да се стичат насам. Събраха се и зачакаха. Краката ми трепереха. Като не се сещах какво да кажа, започнах да давам думата на тези, които вдигаха ръка. Излизаха разни хора и казваха какво искат. Накрая аз повтарях в сбит вид и на висок глас смисъла на исканията. А те ставаха все по-смели: Незабавни избори! Многопартийна система! Долу БКП! Партийните ръководители гледаха от прозорците на Партийния дом отсреща, после по-смелите от тях слязоха долу. Бяха се събрали на купчинка встрани и слушаха внимателно. Един от секретарите поиска любезно от мен думата, аз снизходително му я дадох. Смях. Секретарят помоли хората да влязат в залата на ДНА и там да продължат разговора. Освиркаха го. Хората не искаха да разговарят. Искаха да викат. Беше им дошло до гуша. Думата поиска и тогавашният кмет Тодор Петков – сега областен управител. Той постъпи по-умно. Започна с това, че Пловдив винаги е бил първи в историята. Аплодираха го. Аплодираха го, когато започна да се аргументира като каза, че Пловдив е бил люлка на българското възраждане. След това продължи с историята и каза, че Пловдив е бил пръв и в борбата срещу фашизма. Тук вече номерът не мина и кметът беше освиркан и прогонен. Аз обаче останах докрая в ролата си народен трибун. След няколко седмици обаче на мен ми се случи същото. Митинги започнаха да се организират всяка седмица. Снимахме ги за телевизията. Дежурните екипи бяха различни. Ако симпатизираха на опозицията, снимаха от стълбите на пощата – така митингът излеждаше безкраен. Ако пък бяха на страната на властта, снимаха от последния етаж на Партийния дом – така в общия план протестиращите изглеждаха една шепа хора. След това дойде разпореждане кадърът с общия план да стане задължителен. Писах текста за първия пловдивски организиран митинг и казах, че това вече не е обикновен протест,а проява на организирана опозиция. Новината се излъчи в “По света и у нас”. Ако не се лъжа, така думата “опозиция” за пръв път прозвуча в националния ефир. Опозиционните партии никнеха като гъби. И всички искаха трибуна. На поредния митинг в средата на декември бях поканен като инициатор на една благотворителна акция. Чаках реда си зад трибуната и наблюдавах как новите демократи се караха – кой след кой да държи реч. Някой се и попсуваха. Митингът започна. Ораторите усетиха, че колкото повече говорят против комунистите, толкова по-големи са овациите. И започнаха да се напреварват. Дойде редът ми, призовах да помогнем на бедните и си позволих да дам две напътствия. 1.     Да внимаваме как си избираме лидерите. Не казах, че имам предвид как някой от сегашните лидери се псуват отзад. 2.     Че само с антикомунизъм няма да стигнем доникъде. Трябва и още нещо. И тогава започна освиркването. Задърпаха ме да ме свалят от трибуната. А отзад тогавашният синдикален лидер Кръстьо Кръстев, дошъл от София, за да помогне в организацията, викаше: “Абе, как го пуснахте този мръсен комуняга?” Няколко дни по-късно Кръстьо или Винету – както беше известен, ми се обади по телефона да ми се извини. Някой му казал, че бил сбъркал. След време се запознахме лично – пак ми се извини. След три години – пак. Бил забравил, че вече ми се бил извинил. Историята се повтори още няколко пъти. Е, поне имахме повод да си спомняме младостта. Тези дни с някакъв познат пак си спомняхме младостта. И от спомен на спомен стигнахме до същия митинг. Надявах се да не си спомни как бях освиркан. Той обаче помнеше. Помнеше обаче и още нещо. “Абе май ти тогава се оказа прав – с онези две предупреждения.” - каза познатият. Бяха минали 17 години, а един човек все пак помнеше всичко. И горчилката от освиркването за пръв път започна да ми минава.

Евгени,какво време,а?По това време бях студент 1ви курс в ПУ.Много добре си спомням този митинг.Ако не се лъжа това беше на следващия ден т.е. 11 ноември ранният следобед.Спомням си те и теб много ясно.Аз бях с моята бъдеща съпруга и няколко приятели.Колко ентусиазъм и надежда имаше тогава.Сега,20 год по-късно,далеч от България,с две големи деца, които са по-скоро американци ,отколкото българи,аз и съпругата ми им разказваме за онова лудо време.Бъди жив и здрав и не спирай да пишеш.И нали знаеш,густо МАЙНА,Филибето!