Постинг
17.08.2007 20:28 -
КАК РАБОТИХ ЗА ШЕСТО?
В предишния постинг разказвах панаирджийски истории от различни времена и така неусетно стигнах до есента на 1989 /а дали не беше 88-а?/, когато беше обявено, че на Есенния панаир ще има щанд на вражеската радиостанция “ДОЙЧЕ ВЕЛЕ”.
В неделята преди откриването на панаира ми се обади човек от Шесто и ми нареди да организирам голямо интервю с Румяна Таслакова. По това време тя беше станала доста популярна с критичните си материали, които немалко българи слушаха. Освен това трябваше да се интервюира и нейния шеф – немец, който също щял да бъде на панаира.
Ако сте чели внимателно написаното дотук, може би си спомняте, че по това време бях главен ли беше, заместник главен ли редактор на пловдивския телевизионен център. В служебните ми задължения влизаше неофициално да изпълнявам разпореждания на Шесто, но за доносите отговаряха други хора. Нека едното да не се бърка с другото.
Още в понеделник ми изпратиха дебела папка с дешифровки от предавания на “Дойче веле” – да се готвя. Зачетох се и започнах да правя сметка какъв труд е кипял, какви средства са били харчени, за да има такава папка.
Прелиствах страниците – нищо интересно. Дълги години редовно слушах редовно българските програми на западните радиостанции, но точно тази не ми беше особено интересна.
Беше ми гадно – бях напълно съгласен с това, което четях, а трябваше да водя идеологическа борба с неговите автори.
Изведнъж обаче открих нещо, което ме ядоса. В някакъв коментар за положението в България авторът беше написал нещо от рода на “известната с продажността си българска интелигенция ....” И тъй като в някаква степен се отъждествявах с българската интелигенция си рекох – тези пък какво ми се правят на неподкупни и т.н. Така постепенно започнах да се мотивирам за изпълнение на поръчката и така душевната ми драма започна да утихва.
Отделям особено внимание на този момент, даже малко го преекспонирам, защото скоро след този панаир – след ноември 1989 г. все по-често срещах хора, които съзнаваха, че вършат нещо неморално, че продължават да служат на някаква тъпа идея, но си бяха измислили някакво свое извинение, бяха се хванали за някакъв факт, личност, събитие, което уж им даваше мотивация и оневиняваше поведението им.
В понеделник откриха панаира, времето течеше, заданието трябваше да се изпълнява.
Намерих една колежка, която знаеше немски и й прехвърлих задачата.
Екипът тръгна към щанда на радиото и аз зачаках да видя какво ще стане. Колежката се върна изпълнила без никакви проблеми задачата – всъщност Таслакова и нейният колега отговаряха дипломатично на няколко също така дипломатично зададени въпроса.
Дешифрирахме българската част, преведохме немската и тръгнах да се отчитам на Шесто – по време на панаира те си имаха офис срещу нашия.
Човекът дал поръчката, хвърли едно око на дешифровката и каза “Мерси, вижте там какво ще пуснете по телевизията”
“Ама как? – бях шокиран аз, - няма ли да ми кажете какво точно да пусна?”
“Че това си е твоя работа” – махна с ръка шестакът и даде да се разбере, че разговорът е свършил.
Всички мечтаехме за свобода на словото, но чак пък за такава не бяхме и мечтали. Проблемът беше в това, че човекът от Шесто просто си измиваше ръцете. Ако това, което щяхме да пуснем, беше оценено като политическа грешка, пешкирът щяхме да оберем не само аз, но и някой началник над мен.
Седнахме с колежката да разглеждаме текста и установихме, че в него има само две-три смущаващи негативни оценки за положенето в България, всичко друго беше безопасно. И тогава така дублирахме на български интервюто с немеца, че да не се чуе какво точно казва. А в превода смущаващите места просто бяха съкратени.
Материалът се излъчи, зрителите на можеха да повярват на смелостта на нашата телевизия и сигурно и не подозираха чия е поръчката.
Започнах да търся обяснение на ситуацията и реших, че просто хората от Шесто е трябвало да отчетат някаква дейност. А ние просто им бяхме свършили работа – като послушни пчелики. На база нашия материал щяха да си напишат доклада и да си получат заплатите за месеца.
След излъчването не се обади никой недоволен и решихме, че всичко е свършило. На другия ден след края на панаира обаче се обади Румяна Таслакова и помоли за копие от немонтирания материал и копие от излъчения.
Изпаднахме в ужас. Ако се сравняха двата материала, щеше да стане ясно, какво сме съкращавали. И вече си представяхме как по “Дойче Веле” споменават нашите имена като подкупни представители на българската интелигенция.
Измислихме сто причини да не дадем записите, но Таслакова се обади директно в София и оттам ни разпоредиха да дадем всичко.
Започнахме да слушаме редовно “Дойче Веле”, за да разберем дали фалшификацията с превода е разкрита, но предвижданията ни не се сбъднаха.
Миналата година се запознах с Румяна Таслакова и й припомних за онова прочуто участие на панаира. Тя обаче не можеше да си спомни дали е разкрила нашата хитрост. Вероятно и тя се беше само отчитала с нашите материали – но пред някакъв друг отдел.
Преди няколко месеца ми се обади по телефона, за да пита дали имам нещо против да опише историята в книга, която подготвяла.
Не ми е попадала книгата – ако вече е видяла бял свят, не знам как от нейна гледна точка е описана историята и дали изобщо я има вътре, но съм сигурен, че вътре има една друга история, която разказах на колежката от “Дойче Веле” – историята за това как от Шесто забраниха на младия тогава адвокат Петър Стоянов да се появява по телевизията.
Така че засега няма да напредваме след пролетния пловдивски панаир от май 1991, където спряхме преди няколко дни, и се връщаме още веднъж назад, за да ви разкажа тази любопитна случка с бъдещия президент.
До утре.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
