За новите читатели: в този блог се описват събития от началото на прехода – през погледа на един журналист, който след 20 години държавна работа решава да се гмурне в дебрите на пазарната икономика, излиза на улицата и започва от нулата. Постепенно стигнахме до пролетния панаир от 1991 година. Припомням, че закрихме панаира с кяр една голяма хладилна витрина, на която гледахме като на първа стъпка към голямата мечта – да направим частен супермаркет. По онова време такива още нямаше. От панаира си тръгнахме и с друг кяр – нематериален. Събрахме опит. Освен това ни наляха и малко акъл. Започвам по-отдалеч. Точно преди панаира направихме малко рекламно филмче за един от първите частни магазини на Главната в Пловдив. Магазинът беше пълен с израелска стока, което издаваше чия е собствеността, но управител беше българин на име Иван. Иван хареса филма, но помоли да изчакаме няколко дни – до панаира, когато щял да дойде събственикът. Разбрахме се, че цената е 6 и 500 лева на онези пари, и зачакахме. Още първия панаирен ден със съдружника Петър Алексиев, който беше правил филма, намерихме щанда и офиса на еврейския чорбаджия – да го наречем Моше Мизрахи. Иван стоеше отпред и ни чакаше. Моше имаше някаква делова среща и трябваше да изчакаме. Срещата свърши и евреинът излезе. -         Това са хората от телевизията –представи ни Иван, - на които трябва да платим 6 и 500, както ви казах. И тук настъпи нещо страшно. Господин Мизрахи ни погледна с хладен поглед, вдигна рамене и каза: -         Каква телевизия, какви 6 хиляди? Я ме оставете на мира! Обля ни студен душ. Погледнахме към Иван, който беше не по-малко шокиран от нас и даже се беше изпотил от неудобство. Започна да ни обяснява, че само преди час всичко било уредено, но... Господин Мизрахи вече беше приел следващия посетител, а ние не знаехме какво да правим. Иван каза, че ще направи още един опит. Срещата свърши, евреинът отново излезе и попита какво още чакаме. След което тръгна обратно към офиса. Иван обаче му препречи пътя като Раймонда Диен и започна да обяснява: -         Господин Мизрахи, вие сигурно сте забравили, но аз ви предупредих, че съм поръчал един филм за 8 хиляди лева, но момчетата от телевизията направиха отстъпка до 6 и 500 и вие казахте “добре”... И тогава се случи чудото. Чудовището Моше се обърна, лицето му грееше с най-приятелската усмивка, която бях виждал – поне по време на панаир. Така, с усмивка, започна своя урок: -         Кога най-после, вие българите, ще се научите да търгувате? Какво значи това – дай 6 хиляди лева? Пари никой не дава така лесно. Почва се отдалече – тези момчета са големи професионалисти. Това, което са направили, струва 12 хиляди, те искаха 8, но ни направиха голяма отстъпка. Освен това ще ни направят 3 копия безплатно.. -         Ще направим, как няма да направим – обадих се аз веднага. Моше ме погледна като учител и наставнически продължи: -         Вие договор нямате, още сте млади и разчитате на честната дума. Аз няма да ви излъжа никога, но спокойно мога да ви поискам още 10 процента отстъпка. И вие няма как да откажете, защото ви е страх да не загубите всичките си пари. Тук ми дойде куража и прекъснах урока: -         Ще дадем 10 процента, но с тези пари ние смятахме да купим от вашата стока за нашия магазин. И ще поискаме и ние 10 процента, а вие няма как да ни откажете... В присмехулния поглед на Моше се усети леко учудване: -         Брей, започнахте да се учите... След което придърпа някакво листче, написа небрежно 6 и 500 и го подаде на секретарката. След малко парите бяха надули джобовете ни. По-голяма част се върнаха в чекмеджето на господин Мизрахи, тъй като купихме от неговата стока. Тя впрочем вървеше добре. Сигурно сега се питате дали овладях урока на Моше. Ако трябва да бъда искрен – не. Пазарлъците в търговията ме уморяваха – може би това бе една от причините да я зарежа след време. Пазарлъкът не ми доставяше удоволствие, даже ме ядосваше, защото ми губеше времето. Имаше доста случаи обаче, когато трябваше да поискам пари за моя труд, и тогава на помощ ми идваха напътствията на Моше – този филм,примерно, струва толкова и толкова, но аз ще ви направя една голяма отстъпка, ще ви дам и три копия безплатно... Номерът обикновено даваше добро начало на преговорите. Имаше обаче случаи, когато срещу мен се изправяше някой по-евреин от евреите. И започваха спорове често за няколко стотинки. Един такъв пазаралък за 2 стотинки на парче ми писна до такава степен, че бях готов да изгоня дребнавия клиент. Дребнавият клиент днес обаче има един от най-проспериращите бизнеси в България. И почива в най-скъпия хотел в света в Дубай. А аз и тази година ще пропусна морето...

Което доказва какво? Че не си успял, не си можел или искал да се приспособиш.Или отговоре е по прост.Това не съответсtва с мирогледа,разбиранията и ценностната система на теб и много други хора. Те са добри в друго. Добре че говориш в 1 л..ед.ч. и не обобщаваш за цяло едно поколение, за което някой каза че е загубено поколение.Обременено с отрицателно отношение към новите пазарни условия. По скоро предубедени.Сега по лесно днешните юпита приемат уроците, защото за тях тази среда е нормална.Говоря за средния бизнес, не за еденици успяли да се докопат по някакъв начин до "големия кокал".Поздрави))

Учителят питал малкия Моше колко е 2+2. Моше казал: "2+2=9". Тогава учителят се ядосал: "Моше, нека ти обясня нещо. 2+2 може да бъде 4, 5, 6 и в някои редки случаи - 7. Но за 8 и 9, арменското училище отсреща!"

Поздравявам ви с носа на американския милиардер Киркор (Кърк) Керкорян.

http://en.wikipedia.org/wiki/Kirk_Kerkorian