Още не съм свършил със събитията от пролетния пловдивски панаир 1991 година. Българинът, който толкова години само обикаляше около западните коли и цъкаше, вече смело можеше да пита за цената и ако отговаряше на джоба му, да си купи всяка кола. Ако не веднага, поне можеше да си я поръча. Особено оживено беше около щанда на “Братя Василеви”, които тогава бяха дистрибутори на “Пежо”. Търговията с колите въртеше Васко Василев, който допреди година беше кореспондент на БНТ в Париж. Познавахме се и като се видяхме той се похвали, че не може да смогне на поръчките, аз му се похвалих, че имам “верига магазини”, което беше малко пресилено, но въпреки, че играехме в съвсем различни полета на пазара, Васко веднага намери нещо, което може да правим заедно. Да продаваме най-големите световни вестници. И то в деня на излизането. За онова време такъв бизнес беше голяма работа. Вече имаше действаща система – вестниците идваха в София от Виена към 4-5 часа следобед, трябваше да ги посрещне наш куриер, да ги донесе в Пловдив и да ги разхвърля из големите хотели. Плащаше се само това, което се продаде. Очевидно ставаше дума повече за слава, отколкото за печалба. Щяхме да продаваме “Льо Монд”, “Таймс”, “Интернешънъл хералд трибюн” и още няколко вестника и списания. Стиснахме си ръцете и на другия дерн пуснах обява, че търся куриер до София. Вечерта се обади първият кандидат. Предложих да се срещнем на следващия ден, но той настояваше да получи работата веднага, тъй като това било едва ли не мечтата на живота му. След половин час дойде вкъщи и получи работата. Така съдбата ме свърза с Краси Цанков, с който останахме приятели 15 години. Той беше току що съкратен инженер от Завода за запаметяваащи устройства. Държавата беше решила, че няма нужда от инженери. Краси пое работата изцяло в свои ръце, сам разнасяше вестниците из хотелите с един стар москвич, ние не мислехме за нищо, даже получавахме някаква печалба. Един ден Краси дойде и с известно неудобство призна, че иска да започне свой бизнес. Разделихме се като приятели, даже – ако не се лъжа, му оставихме търговията с вестниците. Тя обаче скоро съвсем замря. Появяваха се все повече и повече български издания и пред информацията вече нямаше никакви граници. Е, намираха се хора, за които вестникът означаваше освен всичко друго и принадлежност към определена култура. Спомням си как доста преди 10 ноември във Варна видях Павел Писарев – тогава шеф на Кинематографията, да се разхожда със син блейзър, от чийто джоб се подаваше “Льо монд”. Страхотно. Изкушавах се и аз някоя вечер да си сложа някой от моите световни вестници в джоба и да се разходя по Главната, но все не оставаше време.. Та Краси Цанков започна да търгува с детски играчки и козметика. Докато моята философия беше – разширявай се постоянно и на всяка цена,неговата беше – ограничавай разходите. Май той избра правилния път, не правеше грешни стъпки и експерименти и бързо си стъпи на краката. Аз му помагах с транспорта, той ми даваше пари назаем. Тъй като все нямахме свободен капитал, а целият оборот веднага влагахме в някаква стока или в поредното рисково начинание, често имаше моменти, когато не можеше да покрием някое плащане. Тогава тичах до Краси и започвах по един и същ начин: -         Познай за какво съм дошъл. Краси вдигаше рамене – уж не можеше да познае, и така разиграваше своя любим етюд за не знам си кой път. Правеше всичко да ми помогне – ако трябваше вземаше той пари назаем. Ако го домързяваше да потърси, аз го притисках “Краси, ял си ми хляба, не забравяй.”. Това пък беше моят любим етюд. Преди две години откриха в белите дробове на Краси голямо петно. На всички ни беше ясно за какво става дума... Краят неумолимо идваше, а му дължах още 3 хиляди долара. Тези пари не бяха негови – заради мен ги беше взел назаем от друг човек. Аз намеквах дали да ги върна, макар че в този период ми беше проблем, Краси махаше с ръка. Ако признаеше, че си ги иска, това означаваше, че е дошло времето да си оправи сметките преди края. А той не губеше надежда, че има още време. Аз също се надявах... Няколко дни преди да почине, се обади и помоли да оправим сметките. Беше се изпарила и последната му надежда. Едва събрах половината, дадох ги на жена му. Тя обеща да го излъже, че съм върнал всичките пари. Два дни след погребението изчистих и остатъка от заема. Днес ще мина през гробищата и отново ще поискам прошка за лъжата...

Искам всички, които ми дължат пари, да са толкова лоши, колкото си бил ти :-)

а за всички времена това правило важи.И днес.И почти за всеки бизнес. И сега не го наричаме непочтенност, цинизъм или измама, сега го наричаме креативност, пронижателен ум и мениджмънд.Така е.Уви!