Един ден съдружникът ми Пешо, който живее в Стамболийски, ми довери: “Снощи в кафенето бях с едни партикоси /така той наричаше местната номенклатура/ и те казаха, че утре отиват в София – щели да разпределят някакви чуждестранни помощи. Доколкото разбрах ориз.” Почнахме да мислим. Харчехме по 3-4 кила ориз на ден. “Абе я вземи 2 чувала – предложих аз.- А ако е на добра цена – три.” Пешо замина за София, а аз започнах да търся в складчето на бакалницата място за три чувала ориз. На следващия ден Пешо дойде с празни ръце. “Къде ти е оризът?” – питам аз, а той мълчи. Мълчи и ме гледа особено. “Нямаше ли три чувала?” – продължих да питам.- “Или не беше хубав?” Пешо продължи да ме гледа като извънземен и накрая пророни: -         Там не се разпределяха чували. Разпределяха се ВЛАКОВИ КОМПОЗИЦИИ. И не искаха пари. Но аз се уплаших... Не можех да го проумея. Нещо като невидимо енергийно поле минаваше край нас, докосваше ни, но ние не можехме да го осъзнаем. И да влезем в час. Партикосите –червени и сини, обаче бяха наясно какъв шанс им е даден и действаха. Малко по-късно обаче и ние захапахме малко от крайчето на далаверата. Обади се един познат, намерил общ език с партикосите, и ни предложи да продаваме вносно масло – от помощите. Останали му стотина кила. Точно колкото можеше да събере нашият хладилник. Пуснахме маслото – датско ли беше, холандско ли – забравил съм. Цената му беше доста по-ниска от българското и го продадохме за два дни.След което си го платихме. След още два обаче нещо в магазина се размириса. Започнахме да търсим миризмата и открихме цял кашон масло забравен до агрегата на хладилната витрина. Продавачката тръгнала да подрежда и го забравила. Маслото вече не ставаше за нищо и го изхвърлихме. Като си пресметнахме печалбата и загубата от забравения кашон и то стана танто за кукуриго. От следващата чуждестранна помощ обаче кярът беше сериозен. Беше времето на сухото мляко. Викна ме същият приятел в някакъв склад, пълен с тонове сухо мляко в чували. -         Товари скъсаните чували – каза човекът.- Ще ми ги платиш някой ден на половин цена. Скъсаните чували бяха няколко тона – един пълен догоре камион. Само че в този вид нямаше как да ги продадем. Решихме да го разфасоваме. Точно бяхме наели първия си офис – две стаи в една близка кооперация. Бяхме отделили пари за килимче и телефон, от къщи донесохме маса и няколко стари стола. Събрахме всичко в един ъгъл и натъпкахме стаите със скъсаните чували – до тавана. Купихме за пет лева най-евтината домашна теглилка от големия италиански магазин на Лино /не съм и предполагал, че със същия Лино след 10 години ще станем съдружници/ а Пешо викна синовете си да помагат. Открих в някаква фирма шарени книжни чантички с дръжки. Млякото първо се разфасоваше в полиетиленови торбички, после се слагаше в хартиената чантичка. Европейска работа на български цени – че и доста по-ниско. Импровизираният цех в офиса работеше денонощно. Пенсионерите чакаха на опашка за сухо мляко – излизаше им два пъти по-евтино. След няколко дни напълнихме офиса още веднъж. Сухото мляко обаче един ден – като всяко хубаво нещо, свърши. Цяла седмица почиствахме стаите от белия прах... Почнахме да питаме тук и там за чуждестранни помощи, но никой не даваше повече от своята хапка. Търговията обаче не спираше. Имахме нюх за новите стоки и щом откриехме вносителя или производителя тръгвахме на секундата. След години попаднах на някакъв списък с фирми, на които са били доверявани чуждестранните помощи, но те не са се разплатили с държавата. Познавах поне половината от тях – от тях бяхме купували някакви стоки. След две години бе публикуван почти същият списък – очевидно никой нямаше намерение да връща парите. А държавата не си ги и търсеше вече. Някъде попаднах на разказ за идеите на Луканов. Бившият министър-председател мислел как да се формира бързо класа от богати българи, които да могат да приватизират и да инвестират – за да не разпродаде България на чужденци за жълти стотинки. Може би епизодът с чуждестранните помощи да е бил част от някакъв подобен по-голям сценарий. Не знам. Все пак и ние не останахме валат. Със спечелените пари купихме други стоки –бързахме да направим търговска верига. Следва историята с веригата.

Само че ако се беше заиграл с бял прах ама от оня, днес нямаше да пишеш, а за тебе щяха да пишат.Кой ли? Ами жълти вестници, полицейски хроники, дознатели изобщо от тия сепнатите писатели, дето пишат в членове и алинеи...

нищо, че през 89 бях само на 18г. Между съветските филми и партийните конгреси имаше едно островче, където се обсъждаха човешките проблеми. Сега партиите станаха безброй, филмите са американски, но няма нищо равно по класа на "Жесток романс" или "Иди и виж", на личните драми е посветен цял раздел в пресата, но на човешките проблеми никой не обръща внимание.
Харесвам и тези истории, защото и те са лични и човешки, истински.
Интересно ще е да ги издадеш.
Анета Стоянова

Всичко е бандитско разграбване на България от съветската окупация насам