Направихме един последен опит да вземем фирмен кредит. Бяхме се запознали с Тони Войнов – директор на “Биохим”. Човекът се отзова веднага на намеците ни, че ни трябва пари, дойде в нашия офис и помоли да му дадем балансовите отчети, списъка на дълготрайните материални активи и още няколко документа. Разлиства ги първо бързо, после бавно и накрая изпъшка. Все едно, че четеше резултатите от изследване, което докозва наличието на рак в термален стадии, и се чуди дали да каже истината в очите. Вдигна поглед и съчувствено отрони: -         Вие вече сте фалирали... Преглъщахме бавно жестоката диагноза. В погледа ни сигурно се четеше въпросът колко ни остава и все пак дали има на какво да се надяваме. -         Ще се борите – препоръча ни Тони Войнов.- Няма да се предавате. Виждал съм много безнадеждно болни, които се борят и в крайна сметка болестта се оказва по-силна. Но има случаи – може би един на хиляда, когато надеждата побеждава. От баща ми – лекар, бях чувал една-две такива истории. Той самият се бори докрай, но не успя... Хвърлихме се в живота с главата напред. И се мъчехме да забравим за фалита. Сега сигурно се питате дали чудото е станало? Не ми се иска да издавам какво ще се случи по-нататък, но тъй като някои читатели тръпнат в очакване да разберат дали най-накрая сме спечелили първия милион, ще го кажа отсега. Само след две-три години не само се преборихме с фалита, но станахме милионери. Милионери в класическия смисъл на думата – през 96-а или 97-а имахме оборот от един милион долара. Но този успех беще много кратък и скоро след него сянката на фалита отново надвисна над главите ни. Подробностите – по-нататък Сега да разкажа как намерихме пари да оживеем. Вземахме назаем. В продължение на почти 15 години бяхме затънали в заеми към разни познати и приятели. Дължахме обикновено над 100 000 долара при лихва 2-3% месечно. Сего го умножете по 12... Вземането на заем си е цяла наука. Бизнесът ни беше насветло и около нас започнаха да се въртят хора с пари. Предлагаха отначало при много по-висока лихва, но ние се правехме на незаинтересовани. Това беше най-трудният момент. Ръцете ни трепереха от нетърпение, парите ни трябваха на секундата, но махаме нехайно с ръка. Накрая вземахме парите все едно, че правим услуга, а не че ги пращаме в една бездънна дупка. За някои лихварството беше бизнес, за други – надежда, че ще успеят да съхранят парите си на сигурно място. Сигурното място беше нашата фалирала фирма. По някое време наши близки и роднини, които ни се бяха доверили, се усещаха, че може би не са направили най-добрият избор, но не се опитваха да си спасят парите. А и да си ги искаха, нямаше откъде да им ги върнем. Върнахме им ги чак миналата година. Някои професионални лихвари – а те ставаха все повече и повече, защото на фона на бюрократичните банки и при наличието на все повече мръсни пари, лихварството ставаше лесен, макар и рисков бизнес, си даваха парите при нас, но отвреме-навреме наминаваха и гледаха – колко ни е стоката, колко ни е персоналът. Даже надничаха безцеремонно в чекмеджетата. Най-опитните ни пробваха – подхвърляха, че скоро ще си искат парите и внимателно наблюдаваха как ще реагираме. Чакаха да почнем да нервничим. Тогава със сигурност щяха да си искат обратно парите. И тъй като ние нямаше да можем да ги върнем, щяха да сработят наказателните клаузи в договорите и така да се заробим за цял живот. В такъв момент на лицето ми се изписваше най-безгрижната усмивка и като стар покерджия блъфирах – питах намахано на коя дата си искат парите, дали не искат разплащането да стане още утре и т.н. – все едно, че заемът ми тежи. Обикновено при такова държане ни си разминаваше. Най-високата лихва, която съм плащал беше 1% дневно. Сумата беше няколко стотин хиляди лева, върнахме ги още на четвъртия ден, но така или иначе лихварят спечели немалко пари набързо. Имаше едно семейство, което си беше оставило 5-6 хиляди долара на лихва при нас. Идваше ту мъжът да иска стотина долара, ту жената. И двамата молеха да не казваме на другия. Един ден парите свършиха. Стана скандал – не знам дали се разведоха след това, но скоро не съм ги виждал заедно. Всъщност това, което ви разказвам е кокошкарска работа. В повечето случаи не става дума даже за лихварство, а за средство за препитание. Ако някой продаде имот и остави пет хиляди долара при 3 процента месечна лихва, това означаваше горе-долу една тогавашна заплата допълнително. А големите заеми, както всички знаем, завършват с т.н.”показни убийства.” На нас ни се размина. А сега банките сами ми звънят по телефона и ми предлагат кредити. Е, не големи, но на човек му става радостно...

Никъде не спомена и намек не направи, че лихварството е незаконен , неморален и нерeглaментиран бизнес. Истинска средновековна воня, която с някаква неудържима центробежна сила ни придърпва повече към Oриента отколкото към цивилизования свят. В началото на миналия век евреите са били пръснали корените на тази плевел из цяла Европа, а какво последва много добре знаем от историята....

Кратко точно и ясно. Едва ли някой и ще си направи труда да те гръмне. Просто ти си никой.

A TI CIONIST LI AKKD?

имам чувството, че една от радостите ти в живота е да чакаш постинга на господина, че да спретнеш един коментар. :-) Не е зле ама има и по-интересни неща в живота:)

Tezi koito pishat zlobnite si komentari ne zaslujavat i da gi naspuvam daje :)

Страхотно написани историйки! Малко късно видях блога, но изчетох всичко от началото. Сега стана кофти, трябва да чакам за следващите :D

Малко уточнение за милионерството - милионер "в класическия смисъл" не е да имаш оборот от 1 милион, а собственост, оценена на 1 милион. Ако това е бил само оборот, не сте станали милионери. Милиони оборот може да се правят и със 100% чужди пари, и тогава някой друг е милионера, не търговеца :)

Избрана е червената банка с червения тогавашен директор,защото Кукловодите съссъщия цвят на Женя тъй са наредили.Познато