Връщам се в края на 93-а. Припомням, че бяхме наели една стара фабрика и бяхме започнали да я ремонтираме. Плащахме наем за четири етажа, а ползвахме засега само един. Там пренесохме търговията на едро. Преди време някои от читателите забелязаха, че има доста самохвалство в някои мои описания. Не искам да крия нито успехите, нито неудачите. Мисля, че съм обективен. Сега обаче самохвалството ми ще мине всякакви граници. Защото успяхме – макар и за кратко време, да изпреварим почти всички в бранша. Става дума за търговията на едро с хранителни стоки. Вече написах как във времето, когато всички се напъваха да търгуват с контрабандни цигари и уиски, ние започнахме с оцет, лютеница и сол. И намерихме нишата. Сега обаче градските складове за търговия на едро вече бяха дадени под наем, конкуренцията бързо напредваше и започнахме да губим клиенти. На тях им беше по-лесно да отидат на края на града, да паркират удобно и да започнат да си избират стока от десетките търговци. Пред всеки склад бяха сложени стелажи и на тях подреден асортиментът, който се предлагаше вътре. Вечер стелажите се прибираха и на другия ден се изкарваха отново. Повечете търговци не сменяха мострите, те бяха покрити с прах и изглеждаха жалко. Вътре някаква касиерка ти прибираше парите, фактури по принцип не се издаваха, после някакъв общ работник ти изкарваше поръчаната стока. Често пъти тя изглеждаше по-лошо и от прашната мостра. В новото помещение решихме да оставим цялата стока на самообслужване. Купихме траспортни колички, клиентите ги вземаха на входа и спокойно се разхождаха между палетите. Бях чел в някаква книга, че стоката на палети привлича окото и увеличава оборота. Това сега може да се види във всеки хипермаркет, но тогава ние бяхме първите. И така – клиентът можеше да пипа стоката, да си избира, да оглежда срока на годност, да получава фактура и санитарен сертификат. Издавахме фактура и за един кибрит – така всеки, който трябваше или искаше да работи на светло, идваше задължително при нас. Оборотът бързо растеше. Появи се обаче един проблем. Започнаха да идват и обикновени клиенти, които искаха по една бройка – примамени от ниските цени. Това обаче нарушаваше правилата на играта. Бях запомнил от един българин – търговец на дребно в Западен Берлин, че там има желязно правило – в складовете на едро се влиза само с удостоверение, че си търговец. А и сега в нашите складове щъкат повече пенсионери, отколкото търговци, и купуват по една бройка, примамени от цените на едро. Не искахме да правим дъмпинг на околните магазини, но ни беше и криво, че връщаме клиенти. И тогава измислихме нещо абсолютно ново. Компютъризирахме цялата система и въведохме две цени. Който купува една, две или пет бройки – плаща на една цена, който обаче купи кашон, стек или поне 6 бройки /в Метро на това сега му се вика “метроединици”/ , му се прави 10 процента отстъпка. И това става само с едно натискане на копче на касовия апарат. И като почна едно пазаруване... По онова време нямаше хипермаркети, тепърва се въвеждаха компютрите. Разделихме магазина на секции, назначихме консултантки на отделните редици. На рампата камионите идваха да разтоварват един след друг. Успоредно с търговията усилено подготвяхме в приземния етаж първата истинска бирария в Пловдив. По едно време дойде човек на “седмиците”. “777” беше пловдивската групировка. Човекът седна с нас и в прав текст ни каза: -         Ние имаме много пари, но нямаме идеи. Вие имате идеи, но нямате достатъчно пари. Дали не можем да направим партия? “Партия” в онова време време означаваше и сътрудничество, а не политическа формация. Кзахме, че ще помислим. И не се обадихме. Дали направихме добрият избор – не знам. Мислехме, че ако си омешаме бизнеса с пари от рекет и простутиция, това ще бъде петно върху репутацията ни. Но същото направиха и далеч по-важни хора – политици, бизнесмени, и никой не им връзва днес кусур. Времето на групировките беше дошло, а нас никой не ни притискаше. Един ден се появи някакъв клиент, за да се оплаче, че саламът, който купил от нас, миришел. Огледох салама, дълго го мирисах – нямаше му нищо, но въпреки това казах великодушно на клиента, че ще му го сменим или че ще му върнем парите – както избере. И го отпратих при управителката, защото имах достатъчно работа.. Клиентът обаче не искаше да си тръгне и започна да гледа лошо. След което каза следното: -         Аз съм дошъл тук като президент при президента и ако така се държиш с мен, ще си имаш работа с онези две момчета. Чак сега забелязах зад гърба му две горили. -         И е излишно да се оплакваш на ченгетата, защото всичките са мои хора – добави обиденият клиент.- Чакам те в офиса до малкия ви магазин. Всичко стана ясно. До малкия ни магазин беше новият офис на СИК. Какво да правим сега? Какво направихме – утре.

Така се пееше в една песен. После сте се застраховали, подписали сте договор за охрана на имуществото, стиснали сте си ръцете и вече не е имало проблеми. Никакви. Значи да очакваме, че сте били наистина в голямата игра. Браво!! И много интересно как са ви пречупили, защото ми се струва от разказите до тук, че са ви малко твърди главите?

1001 нощ и нож абе viovioi ти по цял ден и нощ в интернет ли киснеш