И така – някой трябвше да иде в офиса на СИК. Събрахме се четиримата съдружници и започнахме да умуваме какво може да искат от нас. Може би щяха да искат да ни охраняват. Но ние вече имахме договор с една малка охранителна фирма, която не рекетираше, а наистина ни пазеше – по цяла нощ по улицата ходеше въоръжен човек с помпа и зла овчарка. Оставаше застраховката на колите. Решихме да им се дадем. Натиснахме Борис – един от съдружниците, да отиде на срещата. Той имаше опит от разговорите със “седмиците”. Борис тръгна, а ние зачакахме с тръпнещи сърца. След малко обаче се върна, погледна ме съжалително и каза: -         Не искат да говорят с мен, искат с теб. Прекръстих се и тръгнах. В офиса ме посрещна същият човек, който ни заплаши, имаше още две девойки и една горила, която играеше на компютър някакви игрички. И тогава започна обратната игра. . Абе, приятелю, ние в една махала толкова време да работим, а да не се познаваме. А толкова те уважаваме. Я сипете на Евгений едно уиски – разпореди сикаджията.- И кафе. Девойките се разтичаха. -         Имаме два камиона и два-три буса за застраховка – започнах аз да докладвам какво сме решили. Домакинът обаче махна великодушно с ръка:      - Какви камиони, какви бусове. Аз съм те поканил да се опознаем. И започнахме приятелски да си приказваме, отпивайки от хубавото уиски. Отвреме навреме мобифонът на сикаджията звънеше – беше времето на първите мобифони, и се водеха странни разговори. Най-напред домакинът изкомандва съсобственика на една пловдивска медия да съберат всички пари от касата и до стотинка да се отчетат. И днес, когато колегите от тази медия въздават справедливост в града, се сещам за командите, които получаваха. Най-интересен беше разговорът за дълга на някаква дама. Дамата беше взела заем от СИК и сега не можеше да го върне. Домакинът попита по мобифона: -         А какво заложи, какво можем да й вземем? Домакинът изслуша отговора, обърна се към мен и предложи: -         Искаш ли да ти дадем една кабелна телевизия? Бях ошашавен. Уж се бях отказал завинаги да се връщам към стария занаят, а неочакваното предложение отвори в мен някаква зараснала рана. -         Нищо не искаме насреща, подаряваме ти я – предлагаше човекът от СИК.- Вместо да продаваш салами и жена ти да пътува всеки ден до София – ще вземете да правите това, от което разбирате. Помислих още малко и като се сетих, че ще дойде време и същият благ човек ще ме изкомандва да му събера парите от касата и да се отчета, намерих смелост и отказах. Излъгах, че по ми харесва да продавам салами. Тогава домакинът се разпореди по мобифона да приберат бижутата на дамата. След това се виждахме още няколко пъти. Единият път мина и ни разтовари половин камион пушени филета и шунки. Обясни, че един от нашумелите тогава /а май и днес/ русенски бизнесмен им задлъжнял много и тъй като нямал пари, плащал с мръвки. Следващия път видях сикаджията да обикаля в магазина ни около щандовете. Скочих лично да го обслужа – нали бяхме приятели. Човекът търсеше уиски. Обясних му, че марковото уиски е на касата, защото от рафтовете много се краде. -         Кажи ми къде е ментето – каза неочаквано сикаджията.- Защото не е за мен, а за едни ченгета. Чакат ме да ги почерпя в офиса. Никога не ми е било по-тъжно за полицията и държавата. Някакъв си съмнителен субект се отнасяше с такова презрение към родната полиция, което сигурно го има само в Колумбия. По-късно собственикът на офиса на СИК, от когото те го бяха взели под наем, ми разказваше как се опитал да си събере наема. Оказало се, че и полицията и съдебната система – всички само вдигали рамене. Не можело да направят нищо. Или не искали. Когато групировките започнаха да отстъпват си помислих, че държавата е започнала да се оправя. Всъщност те вече бяха натрупали пари и връзки и се бяха заели с по-сериозни неща. Което правят и сега – поне тези, които останаха живи. По същото онова време един приятел в София беше отворил магазин за алкохол. И ми разправяше как при тях пазарувал един от СИК и всеки път му намеквал, че трябва да се застраховат. На другия ден пък идвал един от ВИС със същото предложение. Не знаел какво да прави. Докато един ден в магазина се улучили и двамата. Прителят ги запознал и казал: -Вие сте от двете страни на фронта, нека аз да съм ничията земя по средата. Момчетата се засмели и го оставили на мира. Може в някаква местна война и мен да ме бяха оставили като ничия земя. Повече никой не ни закачи.

пък един мърмот увива шоколада в станиол.......