Наехме една пристройка до нас, която е била транжорна на прочутото навремето РСВ – “Ресторанти и спални вагони”. Имаше две помещения с много мивки и с плочки навсякъде – точно място за производство. Имаше и място за опушване на месо –тук са се правели прочутите навремето пушени бутове и филета, които се продавали само в гаровите ресторанти на Южна България.
Тръгнахме да търсим технологията. Тогава нямаше интернет и разчитахме единствено на разузнаване. Оказа се, че в Пловдив няма човек, който да разбира от тази работа. Най-накрая намерихме някакъв учебник в библиотеката на ВИХВП, в който имаше 2-3 странички по нашия проблем. Разбрахме, че първо трябва да се намери синап на зърна. А синапът бивал черен, от който ставала познатата ни люта горчица, и бял- за по-благ вкус.
Купих от аптеката едно кило синап и започнах да експериментирам в една тенджера в къщи. Сместа втаса и на другия ден се оформи в една прекрасна светлосива маса. Предчувствайки удоволствието на първия успех, намазах малко на една филийка и отхапах…
И дойде първото разочарование – на вид я бяхме докарали, но не и на вкус. Вкус изобщо нямаше – нито лют, нито благ.
Направихме още няколко опита – все същото. Изглежда имаше някаква тайна, която не знаехме.
Партньорът Пешо Алексиев тръгна на разузнаване в София. Започнал да разпитва отдалече техноложката, която единствена в България до този момент знаела как става работата, жената бързо се усетила какви са намеренията ни и направо казала да не се хабим. Тяхната кооперация била купила наскоро незнам колко си тона синап от Русия на старите цени и имали евтина суровина поне за три години напред. Щяло да бъде по-изгодно да купуваме от тях готова горчица на едро в бидони и след това да я преливаме в наши опаковки.
За да не разбере директорът, че се ражда конкуренция, написахме едно писмо, че ни интересува горчица с намалено съдържание на захар – за диабетици, и помолихме да ни предоставят известно количество за това благородно дело.
Писмото беше парафирано и първите бидони с готовия продукт тръгнаха за Пловдив.
Поръчахме специално изработени по наш проект меки пластмасови бутилки, етикетите вече не бяха проблем.
Само не знаехме как горчицата от бидоните ще влезе в бутилките.
Тогава на помощ дойде бай Иван Нанкинов, лека му пръст – прочут майстор от Стамболийски, за когото нямаше инженерни тайни. Беше сигурно на 70 години, току що пенсиониран, но пълен с енергия. Изслуша задачата и поиска само един електромотор и един гюм за мляко.
След няколко дни пълначната машина беше готова. Пресипвахме в гюма и оттам – както се налива бира, пълнехме бутилките. После ги опаковахме в стекове и клиентите – най-вече собственици на кафенета, които правеха сандвичи, просто ни ги вземаха от ръцете.
Не знам защо си спомням началото на всяко начинание, но почвам да забравям края. Може би защото не е толкова интересен.
Скоро се появиха наши последователи – само че те купуваха горчицата направо от Чехия. Внасяха 5-6 вида, пуснаха и различни опаковки.
Дойде и голям внос от Холандия. Холандската горчица беше в красиви халби, хората я купуваха заради опаковката.
Започна и българско производство. Една вечер видях по телевизията откриването на нов цех за горчица – голям и модерен.
Беше ясно, че трябва да свиваме знамената с нашето ръчно производство.
Бяхме си начесали крастата.
Срещу нашия магазин живееше и още живее един Иван, който беше получил от реституцията някакви имоти, получаваше сериозни наеми и не се хабеше да работи за една заплата.
По цял ден умуваше над някакви идеи за производство – ту се канеше да прави тенекии за сирене, ту нещо друго.
Сутрин пиехме кафе, обсъждахме идеите за бъдещето и за големите удари, а Иван от ден на ден ставаше все по-скептичен.
Една сутрин успя да формулира в сбит вид своя скептицизъм така: ”Идва времето, когато всеки ще се върне в началото и ще вземе да прави това, за което е учил. И ще престане да се занимава с глупости, както ние сега.”
Дълбоко в себе си усещах, че може да е прав, но никой още не можеше да ни отнеме мерака да се занимаваме с глупости. Тези глупости изглеждаха толкова красиви – особено в началото.
Един ден моите съдружници дойдоха с нова идея.
Зарязваме горчицата и почваме да гледаме …говеда.
“Направихме европейски магазин, баварска бирария, американска закусвалня – какви говеда са ви влезли в главите?” – опонирах аз, но напразно.
Качихме се на колите и отидохме в село Три водици. Там се продаваха краварниците на ТКЗС-то. Постройките бяха ограбени до шушка, но и цената беше символична.
Започнах да им обяснявам, че ако е работата просто да се купи имот, имоти много. Точно ликвидираха АПК-тата.
И да им докажа за какво става дума, купих няколко вестника и започнах напосоки да търся някакви подобни обяви.
И се оказа, че съм прав. В “Стандарт”, ако не се лъжа, пишеше ясно: “АПК Чепеларе продава паткарник край пътя Пловдив-Смолян и картофохранилище на връх Рожен.”
Паткарникът ни се стори по-близо, отидохме до Чепеларе на търг, други нямаше и за пет минути станахме собственици на нещо, което до този момент не бяхме виждали.
Цената беше 96 хиляди лева, на днешни пари не повече от 2 хиляди долара.
Тръгнахме на другия ден да си видим имота.
Какво намерихме – утре.
25.11.2007 21:50
03.03.2010 19:47
