Вече имахме имот. Открихме го бързо – беше недалеч от шосето Пловдив-Смолян. Три декара на брега на реката бяха оградени с висока ограда – досущ като южната ни граница. Имаше и басейни за несъществуващите вече патки, стаи, навеси, градинско осветление.

Бяхме ударили джакпота. Тогава още му викахме “дюшеш”.

Някъде по това време се срещнах с Евтим Герзилов. Той беше дълги години ръководител на културата в Смолянски окръг, след това го изтеглиха в Пловдив. След промените отвори една малка бакалийка в гараж в нашия квартал.

Вечер минавах през него, говорихме си за търговия и никога не плачехме  за времето, когато в студията на БНТ нищехме пред цяла България проблемите на националната култура.

Играехме си на гордост.

Похвалих се на Евтим за имота и той се хвана за главата. Не можеше да повярва, че гордостта на Смолянския окръжен комитет, фермата, където партийни чиновници от целия родопски край са работели цяла седмица денонощно – за да може всичко да бъде готово за посещението на другаря Тодор Живков, е паднала за никакви пари и без търг на първите посегнали ръце към нея.

Евтим ми каза нещо много ценно – че в онзи край става толкова студено, че патките не могли да издържат зимата.

Трябваше да измислим друг бизнес за паткарника.

Решихме, че в басейните може да се гледа пъстърва.

Все пак поразпитахме и се оказа, че и за този бизнес няма условия.

Бетонните корита на басейните изпускали някакви отрови.

Но за раци били подходящи.

Открихме някакви хора, които имаха пълната технология за гледане на раци – бизнеса на бъдещето, както те се изразиха.

Повярвахме им и поръчахме пълни изследвания, планове, малки рачета и така нататък.

Платихме си, след което те тържествено ни връчиха една папка с напътствия и правила.

Седнахме в бирарията, чукнахме се за новия бизнес и чак преди да се разделим се сетих да питам дали в папката има и финансови разчети.

Оказа се, че няма.

Върнахме се и седнахме отново. Започна едно сериозно смятане, накрая технолозите теглиха чертата.

Погледнахме цифрата на годишната печалба – тя беше равна на печалбата от супермаркета и бирарията за една седмица.

Технолозите усетиха разочарованието в погледите ни и започнаха да мислят резервни варианти.

Най-оптимистичният беше да направим малък цех за преработка на раците и така да ги изнасяме в Европа.

Така печалбата се увеличаваше десетки пъти.

Въздъхнахме облегчено и попитахме кой може да ни направи проект за цеха.

-          Само че тук има една подробност – тиха каза единият от технолозите.- Към цеха задължително трябва да има и пречиствателна станция.

Естествено, че следващият ни въпрос беше колко струва станцията.

Отговорът сложи край на поредната ни мечта:

-          Около 200 000 долара.

Дълго време избягвахме да говорим за паткарника.

Накрая решихме – никакъв бизнес, само почивка.

Ремонтирахме пристройката, не стана нещо много луксозно, но млади колеги и колежки отвреме-навреме питаха за ключовете.

Надявахме се, че като се отвори новият път за Гърция, цената на паткарника ще скочи.

Времето течеше, български и гръцки държавници обещаваха новият граничен пункт да заработи още утре, но реално нищо не ставаше.

След време Борис, единият от съдружниците, реши да започне собствен бизнес и тъй като нямаше какво друго да му дадем като дял, приписахме му паткарника.

И той чака известно време шосето край паткарника да стане международен път, но така и не дочака.

Продаде имота без особена печалба, намери още пари и направи газстанция…

След неуспеха с рачешкия бизнес ни остана утешението, че получихме в супермаркета на консигнация един фризер с морски деликатеси – нещо непознато в тогавашните магазини.И аз пръв път видях кралски скариди, лангусти и филе от сьомга.

Капакът на фризера беше прозрачен, клиентите обикаляха, надничаха и като виждаха цените, правеха кръгом.

Един ден обаче се появи първият сериозен купувач –синът на едни бизнесмени, които имаха офис до нашия магазин.

Момчето обясни, че се запознал с едно момиче, много си падал по него, тази вечер го поканил за пръв път вкъщи и искал да се представи така, че да остави неотразимо впечатление.

Колежките от магазина се събраха накуп и започнаха да обясняват от своя гледна точка какво трябва да се направи, че на една жена да й омекнат краката.

Напълнихме кошницата на момчето с най-скъпите деликатеси, с черен хайвер, масло, шампанско, пияни вишни и какво ли оше не.

На другия ден по обед момчето дойде за отчет.

Продължението следва…

класика в жанра .... с две думи казано

още не се е появила!

Покрай вас нямаше ли курви да ви доят? Така де, това си е в реда на нещата...Или там покрай паткарници, ферми , бирарии и супермаркети не ви остана време за тези неща и сами си лъскахте пушките? Такива ушанки като вас са циции и едно кафе няма да почерпят за нема нищо. Нали така бе пич??????

Нямам вина и не нося отговорност, ако някой е зле скроен с елементарен поглед върху живота. Също така скучен и без фантазия. Аз съм колоритна и фриволна личност!!! Имате моите най-искренни съжаления:)))

Ти си тъпа незадоволена КУРВЕТИНА!!!

Вововой тука ми надува главата как всеки ден се бори за моралните устои на пост-комунистическото ни общество, а с последните коментари само демонстрира злоба и спамене. Г-н Тодоров, моля изтрийте предишните коментари.

С уважение,

На това му се казва "веселба" по нашенски.
Поздрави за поучителните умности!

zashto ne go ukrasish malko hudojestveno i ne go oformish kato kniga
ima sh i zaglavie"za prehoda"

Има ли паткарник, то се знае - ще има и резервни ключове, и те ще се раздават на този и онзи!
Иначе историята си е БАШ поучителна. Или поне клони натам.
Случаят, бих казал, е направо христоматиен.
Четете и се учете, не бързайте да се издрусате на преметеното! Всеки може да тропа по чужди керемиди, ама като ти дойде до главата...