Преди половин век един съветски режисьор – Михаил Ром, за когото младите и не са чували, започва работа над прочутия навремето документален филм “Обикновен фашизъм”. Много се писа за филма, от училище ни водеха групово да го гледаме, излязоха и много интервюта с режисьора. От тях запомних нещо много интересно – как Ром е прегледал десетки километри немски архивни ленти от времето на Хитлер, но не могъл да открие и един кадър, който да показва как живеят обикновените немци. Какво ядат, къде ходят в свободното време, какво ядат, как се обличат. Да не говорим – какво мислят. Гледал Ром, нижели се ролка след ролка – все едно и също: речи, митинги, манифестации, аплодисменти. Не знам какво от това, което пиша, ще преживее времето, но едно от нещата, което ме кара почти всеки ден да сядам зад компютъра, е да документирам тази част от живота по време на Прехода, на която съм бил свидетел. Появяват се книги за политиците, за бандитите, за звездите – не се сещам друг да е седнал да пише за бакалите и кръчмарите. Нека това да е моя принос към историята. С тези няколко думи отговарям на тези, които пишат, че искат да прочетат нещо по-различно. Не смятам, че случките, които съм запомнил, са дребнотемие. Някой път в тях се оглеждат глобални проблеми. Като сблъсъка на двата свята, примерно – западния и източния. Една нощ през лятото на 94-а се разхождах по улиците на Ню Йорк и тогава видях нещо, което ме впечатли повече от от Статуята на Свободата и от изгледа от 107-ия етаж на Търговския център, който още беше на мястото си. Един ТИР беше спрял на опустялата улица и от него разтоварваха нещо. Приближих се и какво да видя – вътре ТИР-ът беше направен целият в рафтове и от тях сваляха предварително подредена  стока за зареждането на магазини и заведения. По това време в България всеки ходеше индивидуално по складове и борси – искаше всички да пипне с ръка, да сравни цените, да се попазари, да поиска отложено плащане. А в Америка – раз, два, три, фактурата в ръка и довиждане, че чака следващият. Опитах се веднага да развия този бизнес – е, не с ТИР, а с бус, но тръгна трудно. Всички клиенти искаха да плащат след десетина дена и лека-полека си изпразних супермаркета, за да заредя чуждите магазини. Малко по-късно тръгнаха надписаните бусове на разни западни фирми, пренесоха готова организация и опит и постепенно бизнесът на търговците на едро – пенкилер, започна да замира. Започнахме да мислим дали няма да намерим известна фирма, на която пък ние да станем представители. Един ден чета във вестника – търсят се регионални представители на “Полсилвър”. Става дума за полски ножчета за бръснене, които по времето на социализма бяха в своя клас най-евтините. Хората още ги помнеха. Обадих се обявения телефон и някаква секретарка започна да ми обяснява условията на българо-полски. Разбрах, че и поляците са минали на западната система. А може би и фирмата вече беше купена от чужденци. Искаха да им изпратим анкетни карти – за опита на фирмата, за оборотите, СВ-та на собствениците и т.н. Попълнихме всички, изпратихме го, след което ни повикаха на интервю в София. Приеха ме в офиса и започнаха да трупат пред мен папки с анализи на пловдивския пазар. Не знам колко пари бяха платили за тоя труд – а аз можех без пари да им кажа с няколко думи каква е ситуацията. Според папките в Пловдив имало 800 и няколко магазина, които трябвало да се “покрият” от дистрибуторите. Планът бил по 200 на месец. Във всеки магазин трябвало да сложим стелажче със стоките, които произвежда полската фирма. Оказа се, че освен ножчета за бръснене трябва да продаваме и разглобяеми самобръсначки, които на фона на навлезлия вече “Жилет” изглеждаха като правени в час по ръчен труд. Попитах дали не може да продаваме само това, което ние смятаме, че ще върви. Отговориха, че не може. След това попитах с какви пари ще работим – с наши или ще получаваме стоката на консигнация. Отговориха, че всичко плащаме авансово. След което им казах, че ние, българите, още не сме дорасли до тяхната система, благодарих, че все пак ме бяха допуснали до интервюто, и си тръгнах. Мислих да им кажа да го духат, но не знам дали полякините щяха да ме разберат. Лека-полека и ние започнахме да зареждаме от фирмените бусчета, които обикаляха града на рояци. Един или по-точно една от дистрибуторите, които предлагаха разни гръцки стоки, се оказа украинка. Оженила се за пловдивчанин и като не намерила работа за инженер, се хванала да обикаля по магазините. При всяко посещение тя се осведомяваше какво прави жена ми, как върви училището на дъщеря ми, как съм със здравето и т.н. Явно беше, че са я обучили как да общува и да предразполага клиентите. Един ден я попитах докога смята да ходи по улиците. И не иска ли да има собствен офис. Даже й показах бюрото, на което ще седи и ръководи екипа, който трябва да създаде. Обясних й, че се спирам на нея, защото съм разбрал колко добре е обучена. И че и аз съм чел книжки, в които се описва как клиентът най-напред трябва да се попита какво правят жената и децата. Украинката ококори сини очи и ме погледна като зашеметена: -         Вие, вие… не сте ми вярвали през цялото време, така ли? –попита с треперещ глас тя. Бях й отнел най-скъпото – вярата, че ме е спечелила като клиент в резултат на “научния подход”, на който я бяха научили. А сега за българския подход. Българският подход включваше дребни подаръчета за лелките от “пласмента” по времето на държавното производство, скрити проценти за хората, които правят поръчките, търсене на връзки, когато някоя стока е дефицитна. Едно лято изчезна содата-бикарбонат. Изчезна навсякъде. Заводът в Девня излязъл в планов ремонт. Най-близкият производител бил отвъд Урал. Язваджиите започнаха да пищят, търговците бяха готови да платят двойно. До този момент зареждахме сода от една стара софийска кооперация. Звъняхме почти всеки ден да питаме пристигна ли содата, докато най-накрая дойде така чаканият момент. Казаха да пратим камиона утре, но до имаме предвид, че продажбите ще бъдат на принципа “дама с кавалер”. Който вземе един кашон сода, ще трябва да вземе и един кашон чубрица – примерно. Или кимион. От нещата, които вървяха по-бавно. По същия начин книжарите, примерно, преди Нова година правеха дама с кавалер – общ пакет Реймънд Чандлър и Тодор Живков. Пратихме за София шофьорът Георги сам – той беше окумуш момче и се оправяше и в най-трудни моменти. Обяснихме му ситуацията, казахме му да направи всичко възможно да вземе по-малко от “кавалера” и че е много важно да намери подход към лелята от Пласмента. Да я пита за здравето, за семейството и т.н. Връща се Георги, спира камиона пред склада и тържествено отваря вратите. Беше се събрала цялата фирма, от обед чакаха и тълпа клиенти. И какво какво да видим. Камионът пълен само със сода. Без никакви притурки. Започнахме да прегръщаме Георги и да го питаме как е успял. Ето какво ни разказа той – по памет: “Отидох, започнах да се моля да не ме товарят с излишни неща, но лелята остана непреклонна. Имало заповед на шефа. Започнахме да товарим първо содата, лелята се навеждаше, вдигаше кашоните и ми го подаваше, а аз ги нареждах в камиона.  Естествено при тези движения нямаше как да не ми се дупи. А аз в това време – както ми бяхте казали, започнах да търся подход. Какво да й кажа – мислих, мислих, пък по едно време взех да й се каня – уж на себе си говорих, но гледах и тя да чуе. Виках си “Ох, да ми паднеш с това дупе”. Лелята чу заканите, изправи се и ме погледна изумено: -         А бе, моето момче, какви са тия думи, аз мога да ти бъда майка. А аз като не се сетих какво да й кажа, взех че изтърсих:      -    Тя тъщата е поне с две години по-стара, ама ако знаеш как си я опъвам. Тук лелята вместо да ме изгони, взе да се смее, оцени ми подхода и каза: -         Товари само сода догоре! На моя отговорност!” Мисля, че този случай трябва да влезе в учебните помагала по търговска практика. Може би трябва да бъде наречен “Ефектът Гого”. На една друга леля от Сливен пък Гого беше казал, че има най-сините очи на света. След което лелята се беше разплакала – от 30 години никой не бил й говорил така…И се навила да платим по-късно. Така с икономисаните пари в брой Гого беше купил и крушки. Ето, и такива работи ставаха в средата на 90-те години. Иначе сменяха се правителства, стреляха се бандити, фалираха банки. А ние се грижехме за содата бикарбонат на хората. Тези, които имат киселини, знаят колко важна е била и нашата мисия.

С лек еротичен нюанс. Млако ориентиран към Ориента...но все пак свежо. Ефекта"Гого" определено си го бива !!!!

че авторът не чете коментарите? Ето му и отговора! Както и на някои други въпроси, включително и на моя: "За причините авторът да пише все по темата за прехода?"

Ще ми е интересно (да е жив и здрав до тогава г-н Тодоров) какво ще напише авторът след време за периода на Доган и ДПС? Защото съм сигурен, че г-н Тодоров не е само страничен наблюдател, а и непосредствен участник в този период.

Що се отнася до опита на Гого - за това се иска да си роден с талант на психолог. А започне ли да се повтаря един и същи лаф като клише (като в "Дами канят"), това вече не е талант, а простотия.

г-н Тодоров, ако някой иска да чете "нещо по-рзлично" - ами да си намери нрещо по-различно за четене; интернет е достъпен и неизчерпаем източник, а и книжния пазар не е малък. вие продължавайте да разказвате това, което искате да разказвате. и пак ви казвам - никак няма да е зле да го съберете в книга.

"Мислих да им кажа да го духат, но не знам дали полякините щяха да ме разберат."

Много кратко, точно и интелигентно е обяснен въпроса с микрокосмоса на полякинята. Не се бях смял така отдавна. Ще взема и аз да се регистрирам, да спретна един блог и с моите истории..

Филма на Михаил Ром е хубав за тез които се интересуват.Голем смешник бе там Мусолини с физиономиите му.Забелязах и една закономерност-винаги когато БСП пада от власт се прожектира този филм в нощните часове по първа програма.Това бе и през 90-те и сега.Абе има някаква конспирация....