Качих се в колата и потеглихме в неизвестна посока. Чувствах се като герой от мафиотски филм, на когото вече са прочели присъдата. А той се опитва да познае по лицата на останалите в колата кога ще бъде изпълнението. Жена ми после каза, че веднага усетила нещо съмнително в полунощното позвъняване, излязла на терасата и се опитала да прочете номера на колата, която ме откарва. Спътниците ми проговориха чак, когато се свряхме в някаква кухничка. Първите им реплика беше: “Уж щяхме да си помагаме, а то какво излезе…”. Какво се беше случило всъщност – да припомня, че бях извикан след полунощ от съдружниците в една от кабелните мрежи, която беше излъчила мое интервю с Едвин Сугарев. Историята е от края на 1996 година. Преди да ме извикат на момчетата се беше обадил техен човек от София, който ги предупредил, че на следващия ден пристига комисия, която ще провери техническите параметри на всички кабелни мрежи, излъчили “онова интервю”. И инструкцията е в крайна сметка да се намери причина точно тези кабелни мрежи да бъдат запечатани. Всъщност нямаше да им никаква политическа намеса, никаква цензура. Просто щеше да бъде констатирано някакво много мъничко отклонение от стандартните параметри на пренасяния сигнал. Мъничко, но достатъчно, за да се запуши устата на всяка неудобна медия. Всъщност бяха ме извикали не да ме наказват, а да искат помощ. Дали нямам някакъв свой човек в София, който може да ги спаси. Те се надяваха, че може би ще вдигна телефона в 2 часа през нощта, ще избера някакъв вълшебен номер и комисията ще се върне от пътя. Такъв телефон, разбира се, не знаех. Пък и да знаех, нямаше да се обадя. Впрочем, не можех да повярвам, че в 7 години след 10 ноември всичко отново се завръща. Целият ми ентусиазъм, че най-после съм свободен човек, умря за миг. Изведнъж обаче нещо в мен просветна. Случайността ми даваше възможност най-после в този живот да се проявява като герой. Сега беше моментът да се разделя с “с този скапан начин на живот”, за който става дума в първите страници на този блог. Искаше ми се още сутринта да ме пуснат в студиото, в пряк ефир, и аз да се обърна към българския народ с призив да свали най-после омразното правителство. Щях да говоря като Алиенде – до последния момент, до момента, в който Комисията щеше да разбие вратата и да дръпне шалтера. Започнах да убеждавам момчетата, че не трябва да се огъваме и да се молим. Даже и да затворят телевизията не е страшно. По всичко личи, че правителството скоро ще падне и нас ще ни обявят за активни борци в борбата против социалистическото правителство. Само че моите приятели не се навиваха на тази игра. Те ме убеждаваха, че ако ги спрат, след 3 дни няма да им остане нито един абонат. После върви ги гони след победата. Разделихме се рано сутринта, без да измислим нищо. Отидох на работа, пуснах кабелната телевизия и започнах да чакам кога ще спре сигнала. Денят мина в чакане, нищо особено не се случи. Също и на другия ден. После момчетата ми обясниха, че намерили свои си вълшебен телефон и срещу подкуп от един хубав телевизор човекът намерил повод да спре комисията. Така за пореден път не можах да стана герой. Между другото този комплекс тогава тресеше много хора. Уж и те бяха борци, но героизмът им не можеше да се намаже на малкия пръст на онези комунисти, които са били в Балкана. То не бяха палаткови лагери, то не бяха гладни стачки – никой обаче не беше арестуван, никой не беше обесен. Само през януари имаше една-две пукнати глави пред парламента. Иначе излязох прав и правителството на Жан Виденов падна – без обаче да бъде спряна нито една телевизия. Но не беше пусната и нито една нова – за да няма конкуренция на БНТ. Правителството падна и управляващата тогава партия за дълго време изчезна от сцената – въпреки неистовото слугинство на БНТ. Но това не научи политиците, че контролът над държавната телевизия не води автоматично до укрепване на властта – даже тъкмо обратното. И през следващите години управляващите напираха да кадруват в БНТ, пробваха се и в други телевизии. Въпреки всичко нито едно българско правителство не се е класирало за втори мандат. Та тогава не успяха да ми дръпнат шалтера, дръпнаха ми го чак тази година. Не знам кой нареди поръчката, но все пак случката стана по времето, когато Пловдив все още имаше синьо ръководство. Което – имам чувството – гледаше благосклонно към разправата с една свободна медия.  Но това е друга история – нека да не изпреварваме събитията. А тогава – в края на 1996 година, нашият тв екип беше навсякъде – в първите редици на митингите, на барикадите, сред студентите и пенсионерите. Задно с нас бях камерите на телевизия “А и К” –нея я няма днес. От митингите се включваха на живо репортерите на радио КАНАЛ КОМ – и него го няма вече. Няма го и Радио TNN. Лека-полека разбрах, че в играта, в която съм влязъл, няма сини и червени, няма даже “наши” и “ваши” – философия, която вече бях опознал. На следващата година попаднах в АНЕТ – Асоциация на независимите ефирни телевизии. Всъщност тази асоциация обединяваше десетина регионални телевизии, които бяха пуснати случайно в момент на объркване на не помня вече кое правителство. И после три правителства се чудеха как да да ги ликвидират и да им вземат честотите. Почти никой не остана от АНЕТ, големите пари и големите интереси ги пометоха. Никога няма да забравя как един ден дойде Иван Асьов от Велинград. Бяха му спрели и радиото, и телевизията. Беше дошъл, за да монтира при нас филм-некролог за един свой приятел. По едно време седна настрани и от една торбичка извади хляб и сланинката. Призна, че от три дни не може да си позволи нищо повече. След като хапна, седна отново зад монтажния пулт. Онзи ден раздадоха честотите във Велинград – всичките играчи са от София. Та няма ги вече провинциалните ентусиасти. Но затова пък имаме Телевизията на Мърдок, Телевизията на Краси Гергов, Телевизията на Манджуков, Телевизията на Любо Пъпката.. Тогава по друг начин виждахме бъдещето. На 4 февруари вечерта естествено бяхме на площада. От всички страни се стичаха възбудени хора. Прегръщаха ни – тогава бяхме част от победата.

с удоволствие ще чета постингите ти.

Биляна
www.bambiliana.blogspot.com

"Впрочем, не можех да повярвам, че в 7 години след 10 ноември всичко отново се завръща."
Е Евгени а сега след 18 години вече вярваш ли?

Някой да пита Ралица Негенцова, когато се говори за цензура, натиск и ограничения за какво става въпрос? Тука си е още лабаво... Затова медията е власт - ето точно за това!!. Една национална медия ще каже кое е черно и кое бяло. И никога,никога няма да бъде различно. Просто не съществува такъв вариант. За кабелните и регионалните пак горе-долу малко се отпускат крайщата, но стане ли въпрос за големи интереси пак ще става това което виждаме..

Много интересни телевизии изброи накрая... Всъщност май можеше да кажеш Телевизията на Краси Гергов, телевизията на Краси Гергов, телевизията на Краси Гергов и телевизията на ... май пак Краси Гергов.

Томас, мисля че си от разумните хора в блоговете. Как може да твърдиш такива неща? Ами ти поставяш под съмнение свободията на словото! Ама как Краси навсякъде, я виж сянката зад него... И сянката зад кака Моника... Една сянка от която не може да се отървем от 1917... и 1944.

За несведушите - Томас е 110% прав.

Не ми се продължава списъка му. То и смисъл май няма.

Това е положението със таковата на словото. Цената му е по-висока от цената на свободата. И сигурно затова се продава по-добре и има повече търговци на слово, отколкото защитници на свободата му.

Весела коледа.