Преди няколко години пътувах с колата на един приятел за София. Приятелят беше поканил още някакъв човек. Пътувахме известно време в мълчание, усещах само скъпия парфюм на спътника си.
По едно време звънна мобилният му телефон и някакъв женски глас започна да му нарежда – да купил лютеница с момиченцето на етикета, обикновени вафли и понички, но да не са “Дънкин Донатс”, а обикновени, с мармалад, от фурната на Джумаята.
След малко стана ясно, че моят спътник всъщност е Христо, който заедно с Живко Желев се опитваше да пуска първото частно радио в Пловдив. Сега имал офис на Пето авеню в Ню Йорк, там е със семейството си, но жена му не можела да забрави вафлите и поничките с мармалад.
Христо обикаляше света и купуваше радиостанции – с американски пари. Похвали ми се, че вече работят в Грузия, в Санкт Петербург, в Талин и не помня къде още. А аз му казах, че вече съм говорил по неговото радио в Талин и че имам там приятели – Саша и Паша.
В първия момент Христо не повярва, но след още малко детайли изказа класическата мисъл “Ех, колко е малък светът!”
При пътуването ми в Талин, за което разказвах вчера и онзи ден, въпросните Саша и Паша /не съм сигурен дали точно така се казваха, със сигурност обаче фамилията на единия беше или Захаревич, или Цукерман/ ме поканиха с още няколко души в тяхното радио. Тогава и стана дума, че всъщност радиото е американско, но Саша и Паша са по- важни от американците. Двамата се занимаваха и с правенето на някакъв филм за етническите конфликти в Европа. Бяха обиколили с такси почти всички страни с изключение на тези, в които се стреляше.
След 6 месеца се срещнахме в Братислава. След още 6 месеца – такава беше програмата по проекта, се събрахме в някакъв хърватски курорт. Там за пръв път се спречкахме.
Някакви унгарци бяха донесли кратък филм за България. Всъщност бяха снимали това, което всички туристи снимат – “Александър Невски”, просяците пред “Шератън” и малко цигани от “Факултето”.
Прожекцията свърши и ме попитаха дали съм доволен от филма. А аз само ги попитах къде е дядото с мечката.
В първия момент те не разбраха за какъв дядо и каква мечка става дума, та трябваше да им обяснявам, че всеки турист, който минава пред София, снима точно това – църквата, просяците, циганите и дядото с мечката. А последния обект колегите просто го бяха изпуснали.
Унгарците се усетиха, че ги будалкам, и започнаха да ме убеждават, че това, което са снимали, е наистина България. Аз не се съгласявах. Тогава Саша и Паша скочиха и ме нарекоха “комунист, който прикрива истината за България”. Наложи се белгийците да ни разтървават.
Тук ще направя едно отклонение. Наистина ми е писнало от начина, по който България се представя пред света. Може Бриджит Бардо вече да е откупила мечката от дядото, може просяците да са ги изгонили. Но “Александър Невски” непоклатимо си стои във всеки филм или репортаж.
Нещо като емблема, като софийския Кремъл.
Ако искаме да влезем в Европа, трябва да бутнем тази сграда.
Дълго време не знаех какво точно ме дразни в нея, докато не прочетох книгата на един нобелист, в която той разказва за разочарованието си от Истанбул /не става дума за Орхан Памук, разбира се/. Внушението идвало от джамиите, които се били “пльоснали като жаби”. Те били построени в сърцето на исляма, където всички битки отдавна са отшумели, и затова изглеждали така. ”Като дембели” –добавям от себе си, на нобелиста това сравнение със сигурност му бяга. Докато джамиите в Самарканд – на фронта с другите религии, били устремени към небето като копия…
Може би и затова нашата църква “Св.Стефан”, построена в сърцето на исляма, прилича на воин, обкован в железни доспехи, а “Александър Невски”, храм, издигнат, когато всичко вече е свършило, прилича на пльосната жаба – като истанбулска джамия.
След още 6 месеца Саша, Паша и цялата дружина дойдоха в София. Пак се обсъждаше тежкото положение на малцинствата, след което в ресторанта на парк-хотел Москва дегустирахме маркови вина, замезвахме с тънки мезета и се наслаждавахме на кючеци. Всичко това правихме в името на етническото мултикултурно сътрудничество. И за подобряване тежкото социално положение на циганите.
На другия ден по програма имаше екскурзия до Пловдив. Събраха се един голям автобус хора. Първо имаше обед в нашата бирария. Много нещо се изяде и изпи. Саша и Паша бяха първенци на трапезата.
След това им организирах разходка в Стария град – с по една голяма мелба за десерт.
Към 4 часа обаче Саша и Паша се сетиха за какво са дошли тук и поискаха да ги водя в Столипиново. Искали да щракнат няколко кадъра на гладни циганчета ей така, набързо – през панорамните стъкла на автобуса.
И тук стана скандалът. Аз им казах, че Столипиново не е зоологическа градина за дебелаци, които искат да снимат маймунчета. И че ще ги водя в Столипиново тогава, когато отслабнат малко или поне три дена не ядат. За да се адаптират по-добре към ситуацията.
Отново ме наричаха комунист и какво ли още не, намесиха се отново белгийците, но аз не отстъпих и развалих програмата.
Връщам се 6 месеца преди тази случка – когато бяхме в Хърватия. Там се срещнахме с Велизар Енчев, който тогава беше наш посланик. Той ни се оплака, че българските медии не обръщат никакво внимание на реалните поражения в този район. И така българите ще бъдат неподготвени при едно разрастване на кризата. Което и стана. Войната избухна с нова сила, а ние симпатизирахме на Милошевич. Без да знаем какво е станало в Сребреница, примерно. Защото репортерките на БНТ предпочитаха да снимат самолетите, излитащи от американските бази в Италия, а не масовите гробове в мюсюлманските райони.
Велизар Енчев видя, че съм с камера и ме помоли на връщане да минем през Сребреница и да снимаме това, което е останало след погрома. За да знаят поне моите зрители до какво води национализма.
Бяхме едно бусче хора, половината чиновници на “Отворено общество”. Минахме на 40 километра от Сребреница, но хранениците на Сорос отказаха да се отклоним. Предпочетоха в това време да хапнат кюфтета в една крайпътна кръчма. “Ние сме само наемни войници в тази игра” – ми обясни едно софийско копеленце, което получаваше пет пъти по-висока заплата от моята.
Не знам дали малцинствата по света знаят колко кюфтета са изядени в тяхна чест. И колко вино е изпито.
Впрочем накрая на разговора в колата, с който започнах, Христо извинително ми каза:
- Не знам дали тези Саша и Паша наистина са ти били приятели, но миналата седмица ги уволних. Омръзна ми от кебапчийски котета. Освен това – ако не знаеш, бяха педали.
Последната новина приех като едно малко удовлетворение.
Тава е първата серия, в която се включвам.
И това което ме потресе е : " Но “Александър Невски” непоклатимо си стои във всеки филм или репортаж.
Нещо като емблема, като софийския Кремъл.
Ако искаме да влезем в Европа, трябва да бутнем тази сграда."
И само искам да те попитам е - ти сериозно ли го говориш това или напълно си се смахнал?
Трябва ли аз да ти обяснявам за какво и как е издигнат този храм-паметник или можеш сам да си направиш справка в Google?
Аман от профани, чак ми се гади ...
Но е факт, че докато хората от т.нар. "малцинства" се възприемат като шимпанзетата в зоопарка, няма да се стигне много далеч:))))))) Колкото кебапчета и вино/бира да се изядат/изпият....
Не Ви прави чест! Защото в това няма "анализ":)))))) Ако това е българската журналистика, просто сме ХИЛЯДОЛЕТИЯ НАЗАД!
Весели празници и честита Нова година!
02.01.2008 17:25
02.01.2008 17:25
А освен всичко друго, анализът е нещо, без което не можем да минем:))))))
Споко! И весели празници!
30.08.2010 01:05
