През лятото на 98-а посрещнах в студиото Леваневски.
А може би човекът, който се представяше за него.
Припомням неговата история.
Става дума за легендарния партизански командир на отряд “Васил Левски” Запрян Фазлов. Криминалното му минало не е тайно.
След 9-и септември 1944 година героят изглежда се поставя над закона, стига до подсъдимата скамейка и в крайна сметка до смъртната присъда.
Дали прегрешенията му са толкова големи или става жертва на заговор на някои от своите другари, с които стигат до жесток конфликт – не може да се каже със сигурност.
Името Леваневски бива изтрито дълги години от историята.
В началото на 70-те години Давид Овадия решава да го извади от забравата. Тръгва да търси спомени за партизанския командир, които събира в книга.
Някъде през 1974 година присъствах на среща на делегация софийски писатели с Дража Вълчева – тогава първи секретар на Окръжния комитет на БКП. Там беше и Давид Овадия. Само при споменаването на името на Леваневски Дража Вълчева подскочи и с нетърпящ възражение глас заяви, че “за тази личност има ясна партийна позиция”. И че никой няма право повече да се рови в историята.
Въпреки това книгата излезе. Което означава, че Давид Овадия беше спечелил подкрепата на Тодор Живков.
Дали властта имаше нужда от нови герои или Живков осъществяваше някаква наказателна акция срещу убийците на Леваневски, които бяха още живи – мога само да гадая. Не беше тайна, че между “чавдарци” и бившите партизани от пловдивските бригади имаше неприкрита борба за власт.
Както казваха именити пловдивски антифашисти: “Че е имало бригада “Чавдар”, научихме чак когато дойде Тодор Живков на власт.”
Така или иначе Леваневски възкръсна – макар и само на книга.
В началото на 90-те години обаче той възкръсна от плът и от кръв.
От бившите съветски територии се завърна Дмитрий Калоянов, който твърдеше, че е Леваневски. И че малко преди изпълнението на смъртната присъда, е бил отведен тайно в Съветския съюз.
Едни твърдяха, че това е истинският Леваневски, други – че е просто някакъв мошеник.
Сега героят беше срещу мен и аз трябваше да реша поне за себе си коя версия е истинската.
Човекът беше с двама бойни другари, които не подлагаха на никакво съмнение, че това е Леваневски.
Видях с очите си оригинални документи, с които на Дмитрий Калоянов се признава генералско звание и право да носи генералска униформа.
Разговаряхме дълго – той разказа доста убедително как съветските служби са го взели малко преди разстрела, как са го прехвърлили в Съветския съюз, как е имал срещи в Кремъл…
След години става обикновен строител и един прекрасен ден решава да се яви възкръснал пред Давид Овадия.
Всичко изглеждаше много убедително – като се изключи лекотата, с която Леваневски боравеше с имената на Сталин, Берия и т.н. А в същото време не можеше да си спомни с какво се е занимавал поне десетина години. Опитвах се да вляза в тази забранена зона на неговия живот, но той отдалеч ме отхвърляше. Само веднъж спомена нещо за Сибир.
Оставаше без отговор и големият въпрос – защо е било нужно да бъде помилван и спасяван?
Дали от българска страна е имал верни хора – спасители или в негово лице съветските служби са открили човек за мръсни поръчки? И дали в Сибир не изкупувал грешките си като палач?
В цялата заплетена история имаше и един много български момент.
Докато бойни другари го бяха припознали, най-близките му роднини го отхвърляха.
- Страх ги е да не искам част от наследствените имоти – обясни ми Леваневски ситуацията с такава мъка в гласа, че ми стана симпатичен.
След срещата се опитах да си обясня какъв кураж се иска да се въплътиш в чужда роля – и то не на случаен човек, и започнах да се убеждавам, че това наистина е партизанският командир. Само дето беше възкръснал в неподходящ момент. А може би изобщо не е трябвало да се връща – за да преживее всички огорчения.
Вървяха някакви процеси и все повече се налагаше мнението, че става дума за самозванец.
Един ден мнимият Леваневски се появи отново. Оплака се, че е тежко болен и че му трябват пари за лечение. И че е готов да ми каже цялата истина – стига да му платя.
Не помня за какви пари ставаше дума, но предложението ми се стори кощунствено – истината да се спазарява. Още повече, че вече бях обладан от сериозни съмнения, че наистина става дума за мошеник.
Беше намерено досието на Запрян Фазлов и дактилоскопичните експертизи отхвърляха възможната идентичност.
Дали пък нямаше да си хвърля парите на вятъра?
Отказах сделката.
Човекът стана рязко и си тръгна – съпровождан от тези, които още вярваха в него.
След минута излязох на площадката пред вратата – припомням, че действието се развива на таванския етаж, и чух разговора между гостите.
Леваневски сипеше люти закани срещу мен.
Гледката беше грозна, но поучителна. Може би това вече беше истинският Леваневски. Ако се бях опитал да му противореча през 44-а или 45-а година, със сигурност щеше да ме разстреля.
Дали това не беше Истинският – престъпник, герой, дерибей, палач, жертва…
Историята веднъж го беше унищожила, след това възкресила и отново поставила на пиедестала.
И в цялата работа може би имаше само една грешка – Леваневски не трябваше да излиза като жив човек от митологията.
Колко пъти сме тръгвали към историята с въпроси, започващи с “ако”.
Ако Левски не беше обесен, ако Ботев не беше убит и т.н.
А имаме ли изобщо герои на две епохи?
Малко след тази среща Дмитрий Калоянов почина от болестите си.
През 2005-а година Пловдивският съд обяви и Запрян Фазлов за мъртъв.
В Историята остана празно място.
СТРЕЛЯТ по автобус с пътници.СТРЕЛЯТ с п...
ТЪЙ РЕЧЕ ЧИЧКО.ПУТИН:...ХИТЛЪРИ-БАБАТА И...
28.01.2008 18:17
Четете повече и по-внимателно Протоколите на ционските мъдреци и ще разберете с каква напаст си има работа човечеството. И българският народ дори и в този частен случай.
30.01.2008 21:58
го беше унищожила
го възкреси
го постави на пиедестал.
или има и други причини?
Историята като:
Овадия , като ЦК,като прислужник?
Или Историята като стръв на тая кука.
Или да говорим за стръвта.
Или шарана за въдичаря.
15.04.2010 21:16
Накой може би ще каже : - Е нищо ново под слънцето. Просто нашенска си, чисто българска ни работа. Вероятно е така, но все пак има и нещо друго което не бива да подминаваме с пренебрежение, подчинено на на необоснованата емоция. Накрая ще остане това, че той е все пак ИСТОРИЧЕСКА ЛИЧНОСТ която е участвала в градежа на съвременна Балгария по своя си особен начин. НЯМА ИЗЦЯЛО ПОЛОЖИТЕЛНИ ИЛИ ПЪК ОТРИЦАТЕЛНИ ИСТОРИЧЕСКИ СУБЕКТИ. Те просто са продукти на своите времена и трябва да се разглеждат като фактори от епохата в която са живели безпристрастно, но за съжеление това би могло да стане след сто години.
А би ли обяснил как един криминален престъпник (каквито са ВСИЧКИ комунисти) участва в "градежа на съвременна България", а не в КРАЖБАТА й?
Защото ние, свестните и творчески личности, схващаме градежа като СЪЗДАВАНЕ, а не като кражба!!!
А и още от 1944 г. насам сме свидетели само на кражби: на жилища и фабрики; земеделски имоти, животни и селскостопански инвентар; на труда и творческите и интелектуални постижения на хората и жизнения им стандарт; на духа, религията и културата на българския народ!!!
Но такива факти един крадец, пардон - комунист, няма как да види. Той ще види бригадирското движение, което построи цял град, но няма да види ангарията, с която е строен града. Няма да види и ангарията на ученическите и студентските бригади в по-късно време. Няма да види и откраднатите лозя на дядо ми, раждащи до 2 тона едро грозде от декар, и върнатите много по-късно пустеещи земи. Няма да види дори разграбената собственост на техните си ТКЗС-та. Няма да види откраднатите вековни гори и после "възстановени" на крадците-комунисти, които ги изсякоха за огрев, понеже за толкова им стига акъла. Няма да види откраднатите фабрики, на чиято база са изградени по-късно "социалистическите" предприятия. Никой крадец-комунист няма да види "национализираната", а всъщност открадната, кооперация "Гъмза", на чиято база е създаден комунистическия ВИНПРОМ, а после "приватизиран" пак от тях.
Много неща "не могат" да видят крадците-комунисти, защото така им харесва!