През април 1998-а се навършиха 70 години от Голямото пловдивско земетресение, та се занимавах с тази тема.
15 години по-рано се разрових за пръв път в архивите, за да науча какво всъщност се е случило. Даже правих един кратък филм.
В народната памет е останал споменът за “Чирпанското земетресение”.
А всъщност става дума за две бедствия – едното с епицентър край Чирпан, другото – край Пловдив. Разликата между двете е няколко дни.
От онези трагични събития има запазени много снимки – и в разните фондове, и в албумите на старите пловдивчани..
Сериозно е разрушен Военният клуб, след това е ремонтиран, но вече не достига първоначалната си импозантност.
Напукан е и Домът на благотворителността, дарен от Кудоглу, след това е възстановен, но половин век по-късно е сринат до основи – вече не от земетресение, а от човешка глупост.
Между другото почти непокътнати остават къщите в Стария град. Техните майстори много добре са знаели, че градът е в земетръсна зона и са свързвали гредите с подвижни скоби. Така при трус сградата се е люлеела и усуквала, но не е падала.
Останали са и къщите по проект на Йосиф Шнитер – той вече е използвал бетона.
Събитията от 1928 година са описани великолепно от Недко Каблешков – пловдивски адвокат, останал в историята като “последния възрожденец”. Книгата се нарича “Страшната народна злочестина” – може да се намери в библиотеките.
Та ровейки се в историята, намерих интересни неща, които будят размисъл.
След разрушителния трус много пловдивчани се изнасят на палатки или заживяват в бараки, построени в Царсимеоновата градина. И сигурно си мислите, че от палатките и бараките са се разнасяли вайкания и плач. Тъкмо напротив – в градината по цели нощи са се пели песни и се е дрънкало на китари и мандолини. На самите бараки е имало изписани набързо закачливи и оптимистични послания.
Хората, докоснали се до смъртта, изведнъж решават, че е глупаво да се живее в постоянни кахъри и спестовност. Разбрали колко крехко е човешкото битие, те просто го удрят на живот.
След земетресението идва времето на “помощите” и на тяхното разпределение. И както става често в България, на опашките за паничка супа и чамови дъски редом с бедняците се нареждат и “начервосани дами с кожени палта”.
“Работнически вестник” правилно отсъжда, че бедствията, както и войните, удрят в най-голяма степен бедните.
Впрочем тогава се случва нещо близко до случващото се днес с еврофондовете.
Правителството не може да създаде такава организация, която да позволи получаването на повече европейски помощи.
Представител на Червения кръст идва от Женева, оглежда разрушенията и казва тъжно, че други страни биха направили така, че да получат много повече от Европа.
Поучителна е съдбата на спасителите – на тези, които рискуват живота си и влизат в полуразрушените сгради, за да спасят хора и покъщнина. Това разбира се няколко бедняци. И когато единият от тях след известно време отива при директора на една от банките, чието дете е извадил от развалините, за да помоли за разсрочване на някакъв дребен кредит, получава отказ.
Интересен е животът на самия Недко Каблешков.
Още в разцвета на кариерата си той се отказва от адвокатската си работа и се отдава на обществена дейност. Виждаме името му в много комитети, които се занимават с благотворителност. Името му е гаранция за безукорна честност.
Когато честванията на Съединението от 1885 година започват да придобиват прекалено помпозност и услужливост към властта, Недко Каблешков припомня, че това Съединение всъщност не е дало нищо на Пловдив. И че ако не беше то, градът щеше да стане един от най-големите и богатите на Балканския полуостров. И напомня как той е ограбен след 85-а – изчезват книги от библиотеката, безценни експонати от градския музей – всичко отива в София.
Наследниците на Недко Каблешков пазят горчиви спомени от разпореждането с даренията на своя дядо.
Огромната библиотека, която е дарил на Адвокатския съюз, е разграбена. Той дарява на Общината даже единственото по-скъпо нещо, което е притежавал – една скромна вила край Пловдив. Дарява я с едно условие – наследниците му да имат правото да ползват известно време една от стаите.
Буквално на другия ден след изтичането на срока нетърпеливите общински чиновници бързат да изгонят наследниците…
Още през 60-те години влязах в кабинета на наскоро починалия адвокат. На бюрото бяха натрупани десетки папки с документи –грижливо редени през последните дни и нощи на дългия му живот.
Тогава разтворих една от папките – имаше описание на някакво градско събрание, на което се е обсъждало положението в България – става дума за началото на 40-те години.
Много закани са се изсипали срещу “шумкарите”, които рушат държавата, но дядо Недко станал и казал, че преди да се осъди нещо, трябва да се разбере какво го е предизвикало. И че за да излизат хора в гората, значи има нещо в държавата, което не е наред…
Чак миналата година Пловдивският общински съвет уважи паметта на позабравения гражданин.
А този април се навършват 80 години от “страшната народна злочестина”.
Впрочем една статистика на пловдивските земетресения сочи, че те обикновено се редуват на периоди по-малки от 80 години.
Чукайте на дърво.
Чрез създадената дирекция ДИПОЗЕ се възстановяват всички сгради до 1931 г.! Днес чух, че още живеят хора във фургони след земетресението в Стражица от 1986 г.!
29.01.2008 23:36
1. За периода от 1 декември 1926 до 31 декември 1944 Кудоглу дарява общо 39 502 346 лева (над 39 милиона и половина) за "Дом на благотворителността и на народното здраве"
2. Материално подпомагане на нуждаещи се, без разлика на вяра и народност - 1 858 095 (това са документираните дарения, открити при преглед на архива, поръчан от Министерството на народното здраве през 1951 година)
3. През 1920 година внася в БАН (Българска Академия на Науките) сумата от 100 000 лева, която да послужи за основаване на фонд, награждаващ научни (или литературни) трудове. През 1929 дарителят пожелава сумите да се дават само за трудове върху туберколозата, детската смъртност и кожно-венерическите заболявания.
А сега си спомням един злостен коментар към постинг на уважавания Евгени Тодоров. Авторката на коментара критикуваше г-н Тодоров, защото последния не искаше да изпадне в умиление от жеста на един от пловдивските новобогаташи. Жестът беше дарение от няколко хиляди лева за болно детенце, шумно отразен в пресата и телевизията...
Сравнете цифрите, сравнете делата, сравнете шума!
