След като не дойдоха американските милиони и след като Берлускони не се хвана на хорото, трябваше да се върна към реалността.
Американските бяха прави – не е по силите на една провинциална телевизия да прави 24 часова програма.
Започнах да мисля – ако можех да избирам, с коя национална телевизия бих направил партия? Или мрежа, както казват в Америка.
И много бързо измислих – с “Диема”.
“Диема+” беше четвъртата телевизия по гледаемост – веднага след трите ефирни . Излъчваше още тогава английското първенство и внимателно подбрани филми. Освен това нямаше новини – т.е. праймтаймът беше свободен и там би могъл да се вмести “прозорецът” с нашата програма.
Само че не виждах какво може да накара собствениците на “Диема” да тръгнат на една такава комбинация. Не можах да измисля нито един мотив, който би ги заинтригувал. И така идеята остана в полето на фантазиите.
Само че – както и друг път съм казвал, изглежда господ надниква от време -навреме във фантазиите ми и решава да ми направи подарък.
Много скоро телефонът звънна – беше шефът на “Диема” Емил Славчев, с когото никога не бях се виждал. Каза, че иска да се срещнем.
Попитах по какъв повод, но той отговори, че като се видим, ще ми обясни.
Аз обаче вече знаех – по някакъв начин господ го беше накарал да ми се обади.
Доколкото си спомням, Емил дойде от София още същия ден. Още в движение каза, че има една идея, аз смело заявих, че знам каква е идеята. Познах и така за две минути се разбрахме.
Започвахме да излъчваме денонощно “Диема” на нашия канал – по онова време ние се излъчвахме и ефирно, и по кабел, единствено от 17.30 до 20.30 вмъквахме нашата програма.
Отдъхнах си – едно е да правиш 24 часова програма, друго е да мислиш само за три часа.
Направихме пресконференция, медиите разтръбиха създаването на първата мрежа и зачакахме резултатите.
Намалихме разходите, но се оказа, че намаляват и приходите. Вече разполагахме с по-малко време за реклама. Вътре в програмата на “Диема” естествено не можех да вмъквам реклама, единствено успях да извоювам три минути на полувремето на един от английските мачове, но това не решаваше проблемите.
На всичкото отгоре се оказа, че съм попаднал между шамарите.
Не бях се усетил, че в момента се води война между кабелните оператори и “Диема”. Телевизионният канал искаше да му се плаща все по-скъпо, а кабелните оператори се стискаха. И за да поставят “Диема” на колене, се бяха събрали някъде и единодушно решили да спрат излъчването на телевизията.
Емил обикаляше България и се опитваше да разцепи единството на кабелните оператори. Не знам с какви средства го правеше, но в повечето случаи успяваше.
В този период “Диема” я нямаше и в пакета на пловдивския кабелен оператор и единственият шанс на хората да гледат английските мачове бе да превключват на нашия ефирен канал.
Гледаха хората, викаха – ех, какви хубави мачове, ех, какви хубави филми, след което звъняха на шефовете на кабелната мрежа и викаха:”Кога ще пуснете “Диема” и по кабел, за да не превключваме постоянно антените?”
Оказа се, че моята мисия е да зарибявам зрителите, от които се очаква да окажат натиск върху кабелистите. И последните да си платят.
На следващата година си платиха. И войната приключи.
Реално цената я плаща абонатът, разбира се. Проблемът е в това, че даже тези, които никога не гледат мачове, си дават левчетата заради кефа на другите.
През есента на 2006 още препредавах “Диема+”, когато във въздуха нещо пак замириса на война и реших този път да не съм между шамарите. И изключих спътниковия приемник, от който получавах програмата.
Но това не ме спаси – попаднах между други шамари. Още е рано обаче да разказвам за тях.
Връщам се в 2001 –а. От време - навреме Емил минаваше през Пловдив – пристигаше с все по-големи джипове и момчетата, които влизаха преди него в бирарията, за да огледат дали е чисто, като че ли ставаха все по-големи.
Изглежда работата беше сериозна. Ставаше дума за големи пари…
Всъщност идеята за истинска телевизионна мрежа не се реализира докрай. Не стигнахме до обмена на новини – ние да пращаме в София пловдивски новини, а оттам да получаваме национални.
По-късно Емил пусна новини в “Диема 2”, но се явиха някакви технически пречки при преноса на обратния сигнал и работата замря.
В онези години имаше и други телевизионни войни. Имаше счупени крака, заплахи за рязане на уши – да не говорим за рязането на кабели.
Както и в много други области през Прехода държавата не бързаше да въведе правила, нито да сложи ред.
Това състояние на нещата даваше по-голям шанс на онези, които са по-агресивни и без скрупули. Или пък бяха направлявани дистанционно от хора, които получаваха държавни заплати и търсеха начини за допълнителни приходи – но без да си цапат ръцете с рисковани дейности.
Поне тогава обаче нас никой не ни притискаше. Беше ясно, че в нашия бизнес няма пари – парите бяха в кабелите.
Хората ни гледаха и мисля, че им бяхме симпатични точно с имиджа ни на “телевизията на народа”.
И до днес нямаме охрана, няма пропуски – вратите ни са винаги отворени и всеки може по всяко време да влезе в студиото и да поиска да сподели някакъв свой проблем пред камерите.
Веднъж бяха дошли някакви израелски инвеститори, огледаха студиото и приятелски ни посъветваха да не бързаме да се продаваме. И че още няма какво да продаваме.
Най-трудно беше зимата. Цената на нафтата се беше качила и вече не можехме да си позволим да пускаме парното на сградата, за което бяхме изхарчили сума ти и пари. Който иска да прави телевизия, първо да сметне колко струва отопленето на едно студио.
От време навреме един приятел – шеф на държавно учреждение, караше цистерната с нафта, която беше поръчал за себе си, да мине през нас и да отлее малко. Колкото да се стоплим. Подозирах, че той иска да стопли конкретно една наша колежка, но така или иначе и ние разбирахме от тази любов.
Дойде времето, когато вече имаше какво да продаваме. Дойдоха и първите оферти.
Но за тях – утре.

Знам, че обидите в този блог не са малко и едва ли автора би се впечатлил от още една. Последната седмица се зачетох в блога и едно нещо ми направи впечатление. Автора е бил на много места, имал е много контакти, докоснал се е до доста далавери. И доста шамари. Журналист сте нали? Защо мемоари, а не новини? Защо общи спомени, а не сериозни разследвания? Защо основния тон на всички разкази е към: "така е, това е положението, и аз съм терикат ама... нещо все не ми се получава защото големите игри са другаде, аз просто правя каквото е нужно за да оцелявам.... и споделям за да забавлявам хората и за да съм свършил нещо добро все пак. "
Не ми харесва така. Довършвайте си изреченията.

Хубавите неща стават бавно,иска се търпение.Бил съм веднъж във Вашето студио и не чак толкова зле!