Точно ставах от зъболекарския стол и оглеждах няколкото си нови зъба в огледалото, което държеше пред мен зъболекарят Васко, когато ми звънна мобилният телефон.
- Хайде, мадамите почват да те търсят – пошегува се Васко, който беше горд с резултатите от своя труд.
Търсеха ме собствениците на “Евроком - Пловдив”, които искаха много бързо да се видим.
С тях вече няколко пъти бяхме започвали един много странен за конкуренти разговор. Те намекваха, че биха се радвали да работя и за тях. След което аз питах каква е офертата, разговорът се размиваше и след шест месеца започваше отначало.
Този път имаше и оферта, която не бях си и помислял, че мога да получа – 33% дялово участие и пълна свобода на действие. В крайна сметка не получих и двете. Но не това е важното.
Много бързо си стиснахме ръцете и вече си тръгвах, когато те ме спряха на прага, за да ме попитат каква заплата искам.
Този въпрос вече ме разби – повече от 10 години заплатата ми зависеше от мен самия. Трябваше да свикна с мисълта, че отново идва времето, когато ще се нареждам пред някаква каса за заплата. …
Бързо се разбрахме и за заплатата, след което започнах да разглеждам офисите и студията, които щях да управлявам. В една от стаите видях камари кашони с най-нова техника и колебанията ми изчезнаха – помислих си, че може никога да нямам повече възможността да работят с такава модерна апаратура. Макар да знаех, че и в една телевизия не техниката, а кадрите решават всичко.
Беше март 2001-а. Решихме, че ще бъда представен на колектива в края в месеца. Дотогава – тайна.
Дойде понеделникът, когато трябваше да се срещна с новите си колеги.
Почти бях стигнал до Дома на техниката в Пловдив, където се помещаваше “Евроком”, когато срещнах първия си подчинен. Познавахме се и започнахме най-приятелски разговор. От този разговор научих, че човекът е пил цяла нощ и няма намерение да ходи на общото събрание, защото му е през онази работа кой ще бъде новият началник. И че не му дремело за работата, най-важното било да пийне една бира и т.н.
Колегата и не подозираше с кого всъщност споделя толкова откровени мисли. А аз вече знаех кой ще бъде номер 1 в списъка на съкратените – човекът имаше просто лош шанс.
На общото събрание заявих, че се захващам с една телевизия, която прилича на бръшлян, който според думите на Захари Стоянов е “вечно зелен, но не мирише”.
Пловдивският “Евроком” имаше тогава и не само тогава една от най-модерните технически бази, сравнително голям екип и завидни заплати.
Поддържаха се над 30 рубрики, които бяха хаотично подредени в програмната схема. На всеки трети ден идваха пийпълметрични изследвания, които никой не четеше, а ако все пак някой изразяваше тревога от кръглите нули, които стояха срещу повечето рубрики, веднага му се опонираше, че процентите не са реални, че всичко е нагласистика и че ние сме най-великите.
Най-страшното беше, че хората работеха извън пазара. Бяха им осигурени заплати, хонорари, извънреден труд с пари, които идваха от кабелната мрежа. Бяха измислили разни хватчици, за да се изсмукват повече пари от джобовете на щедрите работодатели. Тъй като на новинарите се плащаше на парче, новините се точеха толкова дълго, колкото да могат всички да вземат поне по 30 лева отгоре. Бюрата бяха пълни с касети с архивни кадри, от които се правеха т.н. “тапети” – фалшиви репортажи от готови кадри. Тарифата за репортаж просто беше по-висока от тарифата за новини без картина.
Правих най-различни опити да накарам хората да мислят пазарно, докато най-накрая предприех радикална мярка. На половината журналисти обвързах заплатите с рейтингите на предаванията им и с рекламните приходи. Избухна тиха революция, в която основно оръжие беше интригата, след 4 месеца почна да ми писва и през септември се върнах на тавана на бедната ни телевизия.
Между другото, хората, които бяха засегнати от моите реформи, по-рано или по-късно пак напуснаха. Изглежда за тях работата в една телевизия не беше съдба, а просто случаен епизод.
С много от тези, които са там и до днес, останахме приятели.
Някои рубрики, които измислихме заедно – като “Бум” с Лили Бързева, и “Таковата” с Жоро Пеев ме надживяха и имаха по още няколко години живот.
Един от незабравимите ми спомени от онзи период беше срещата ми с Венета Райкова, която беше нещо като завеждащ офиса на “Евроком” в София. Заминах на инспекция, влязох в кабинета на светската лъвица и скромно я информирах, че съм новият й началник. Тя не ми обърна особено внимание и продължи телефонния си разговор, който беше започнал кой знае кога. Възпитано излязох, но и в коридора се чуваше всичко. Поне 30 минути се обсъждаха разни светски събития, клюки, статии в жълтия печат и най-вече къде и по какъв повод се е появило името на Венета Райкова.
Чудех се как ще работя с такъв човек, но се утешавах, че сигурно светските контакти ще доведат до някакви финансови резултати, тъй като вече бях изчислил сериозните загуби от поддръжката на офиса, ръководен от Венета.
Най-накрая бях приет и успях да задам три въпроса за работата на отдела.
На първия отговорът беше: “Ще трябва да проверя”, на втория “Това не е моя работа” и на третия:”Не знам”…
Най-голямото ми постижение от този период бе, че открих за националния ефир Албена Вулева.
Всъщност идеята ми да нося две телевизии под мишницата беше съвсем обяснима и не съдържаше конфликт на интереси. Исках да се пробвам отново да създам телевизионна мрежа – “Евроком -България” трябваше да стане силна национална телевизия, по мое време получи и национален лиценз и даже влезе в десятката на най-гледаните канали в София, а нашата си провинциална телевизия трябваше да се грижи за регионалния “прозорец” в схемата.
На първо място бяха нужни силни национални новини и обявихме конкурс за репортери в София. Там видях Албена, която до този момент беше водила само чалга предаване в някакви бързо загинала телевизийка.
Попитах я – след като никога не се е занимавала с новини, защо иска да става репортерка.
- Няма нещо, с което да съм се захванала, и да не съм успяла – нахакано заяви русата кандидатка.
И тъй като знаех какво ценно качество в нашия занаят е да си нахакан, поех риска.
Албена започна да прави новини, по-късно обаче – след като вече бях напуснал, започна първата си светска рубрика “Резачката”. Подозирам, че духовният й учител е била Венета Райкова. Това беше едно много гнусно предаване. В телевизионното пространство съм виждал само едно по-гнусно нещо – това е “Сигнално жълто”.
Доколкото си спомням, не след дълго и Венета, и Албена бяха изгонени от “Евроком -България”. Но те си намериха по-добро място и ни радват и днес.

Някак си търговско-кръчмарският период от спомените ми звучеше по-симпатично и както бях казал и в самото начало, с нещо ми напомняше Форест Гъмп с неговите периодични докосвания до всичко интересно, което се е случило в неговото време, без той самия дори да разбере това. "Телевизионната" зона ми донася някаква кухненска миризма. Може би защото авторът ни разхожда именно из кухнята на телевизиите и им помътнява и без това недотам бляскавия образ. А този образ, уви, ми става все по-мрачен и без това с всеки изминал ден в резултат на героичните дружни усилия на много продуценти и журналисти едновременно.

защо Евроком са такива помияри...

А то било заради шефовете, които не са наясно какво е това телевизия и как се прави...

Добре че поне ми стана ясно кой ражда помиярите в разните телевизии.

БУМ и Таковата. Никога не съм бил почитател, но се гледаше, поне първото. Дори веднъж или два пъти съм го гледал за повече от 5 мин. Водещата беше celebrity, поне за малко, но после нещата се промениха. Непрофесионалното ми зрителско мнение е, че трябваше друга водеща накрая.

Таковата се доближаваше до "висините" на Боби Турбото (ако не го бъркам). Още си спомням някаква "смешка" с едни счупени бутилки.

Само да отбележа, че не поглеждам и за секунда предавания от сорта на комиците и аламинут. Изобщо, много ми е странно чувството за хумор на (мейнстрийм) българите, според които най-смешното нещо на света е травеститът: мъж, пък облечен като жена. Ужас!

поздрави: