Пролетта на 2002-а беше дълга и влажна. Не знам защо, но съм запомнил няколко мокри “кадъра” от онова време. И едно радостно събитие. Най-после щяхме да празнуваме рождения си ден. На 1 април Пловдивската обществена телевизия ставаше на 4 години.
Повечето медии в града организираха коктейли на всеки рожден ден, ние все не можехме да съберем толкова пари.
През 2002 обаче намерихме фирма, която се съгласи да поеме разноските ни. На бартер срещу реклама.
Няколко месеца преди тази дата при нас бяха започнали работа две млади колежки – дойдоха от Радио “Веселина”. Почти без да се замисля им дадох да водят сутрешния блок. Усещах, че ще се оправят. Още на другия ден установих, че шестото чувство не ме е подвело.
В деня, когато се канех да обявя пред колегите, че само след няколко дни ще празнуваме най-после рожден ден, двете колежки решиха да пробват на мой гръб чувството си за хумор.
- Шефе – заговори ме едната с лукава усмивка, - разправят, че в другите телевизии, за да станеш водеща, трябвало да минеш през леглото на шефа. А тук никой нищо не иска от нас.
Чудех се как да се измъкна от деликатната ситуация. И си измислих следната история:
- Когато с чичо ви Пешо /моя съдружник/ решихме да правим телевизия, се заклехме 4 години да си гледаме само работата и да не закачаме колежките.
- И кога свършват четирите години? – попитаха в хор двете.
- В понеделник, моите момичета, в понеделник!
В интерес на истината нищо особено не се случи нито във вторник, нито в сряда…
Но каквото и да беше станало, не можеше да стигнем другите телевизии по този показател.
Но и там не съм чувал да се е случило нещо, с което да бъде изместена от първото място в телевизионната митология БНТ от времето на Иван Славков.
Като млади телевизионни работници ходехме от време навреме в столицата по работа и оставахме силно впечатлени от софийските колежки, с които се разминавахме по коридорите на “Сан Стефано”. Особено впечатляващи бяха гръдните им обиколки.
Връщахме се една вечер от София със служебната кола на Телевизионния център, бях седнал до директора и реших да се направя на интересен. Попитах го защо по коридорите на БНТ се срещат толкова хубави жени, а при нас не се вижда нищо, което да хване окото? Дали другарят Славков има по-добър вкус?
Нашият директор помълча- помълча, след което въздъхна:
- В БНТ са 2000, сигурно няма проблем да се назначат още 20-30 - ей-така, да красят коридорите. А при нас не можем да си позволим този лукс.
Всъщност проблемът с интимните връзки във всеки колектив, е свързан с лукса да не се работи. В телевизиите – и с лукса да станеш водеща, без да има особена нужда от твоето присъствие на екрана.
В тази работа има един много сериозен проблем – да го наречем проблемът на СКРИТАТА ПРОТЕКЦИЯ.
Неяснотите в йерархията на един екип могат да го разбият.
Наблюдавал съм колективи, които се раздират от вътрешни противоречия и не могат да работят ефективно – в тях всички движения нагоре и надолу се обясняват с “лични отношения”. Съмненията, че шефът толерира тази или онази, създават модел, който се пренася и на по-ниските нива.
У пренебрегнатите възниква въпросът – защо да работя, след като не работата е критерий за успех в тази фирма?
На едно друго място една може би отхвърлена любовница говореше с часове от служебния телефон – и то с мобилни телефони.Тъпи женски разаговори. Попитаха я защо прави тези разходи, а тя отговори кратко и ясно:”За да набутам шефа!”
Преди 1989 година имаше някои нелоши правила. Ако любовните похождения на един директор водеха до кадрови несправедливости, будните служители можеха да отнесат въпроса до Партията.
На кого сега да се оплаче човек – на арменския поп.
Едно време не се гледаше с добро око и на т.н “семейственост”.
Сега семействеността се реализира по друг – далеч по-ефективен начин: мъжът работи в държавна фирма, която обикновено възлага поръчки, жената – в частна фирма, която търси поръчки.
Или обратното.
Познавам обаче и няколко проспериращи частни фирми, които се ръководят от мъже, но съвсем близо до тях седи жената. Опитвал съм се да разбера как са разделени ролите. Дали жената всъщност не е двигателят в сянка, който непрестанно стимулира или просто бута напред мъжа? Или жената е съветник и коректив в моменти на съмнения и несигурност?
Няколко пъти съм разговарял с известния пловдивски бизнесмен Георги Гергов – поне два пъти по средата на разговора той викаше жена си да слуша. Вили Гергова наистина само слушаше. Може би след това щеше да си каже думата.
Ако бях художник обаче и трябваше да нарисувам картината “Бизнес и любов”, щях да изобразя нещо много по-различно. Това, което съм виждал десетки пъти и което ми се е запечатало завинаги в съзнанието. Ако има нещо, което съжалявам, че не съм го преживял, това са точно вълненията около създаването на една малка семейна фирма.
Не знам защо, но многото запомнени образи в крайна сметка са се слели в два типажа.
И двамата са малко над 30-те, и двамата са леко понатежали като килограми. И двама са с анцузи.
Би могло да стане триптих.
Първа сцена – двамата са наели малко магазинче и го боядисват. Вече се смрачава, но те не чувстват умора. Нямат търпение да свършат по-бързо и да наредят стоката…Още утре.
Следва - двамата зареждат от Метро. Жената държи списъка, където е написано какво трябва да се купи, той бута количката. Дошли са още в 7 – за да могат в 8 да отворят магазина. Купуват по няколко бройки – да има асортимент, да бъде шаренко в магазина. За повече няма пари.
И последна сцена…
Може би как затварят магазина. Завинаги. Последните непродадени стоки ги отнасят с чанти вкъщи – ще се опитат да ги изядат. Ще се тъпчат насила.
И никога няма да се обичат повече, отколкото в онези дни – на старта на малкия им семеен бизнес.
Защо толкова много е изписано за този “старт”, а нищо за неговото погребение…
Но картинката иначе е "реалистична" :))) Всички сме били свидетели на началото, оцапано с блажна боя. И на края му...
07.03.2008 22:08
И никога няма да се обичат повече, отколкото в онези дни – на старта на малкия им семеен бизнес.
знаеш ли, че усещаш душите на хората?
евала ти за точните думи!
08.03.2008 01:57
