Продължавам със спомените за неудобните хора – за тези, които ни гледат с трескав поглед и сякаш ни обвиняват в нещо. А то е ясно в какво ни обвиняват – че се примиряваме с неправдите около нас.

Всички сме имали такива неудобни срещи.

Хайде да се замислим какво сме си мислили тогава. И как сме преодолявали набързо леките терзания на съвестта си след срещите с тях.

Имах пред много години един колега Георги Талев. Запомнил съм как с огромни усилия на волята изтрайвахме задължителните тогава събрания и точно да ни освободят Гого Талев ставаше и питаше нещо страшно принципно и вярно. Например кога ще се възстанови ленинската норма съотношението между най-ниската и най-високата заплата да бъде най-много три пъти.

Младежите с малки заплати много обичахме тази част от лениновото наследството, шефовете с големи заплати пък не го обичаха, но нямаше как да го отрекат. Владимир Илич може и да беше прав за времето си, но в края на събранието съвсем не ни беше до лениновата правда.

Помня, че размишлявах известно време върху този феномен – защо се дразним когато ни поднасят някаква истина, докато открих, че той не е само български и не е само днешен.

В някаква книга на Иво Андрич – не помня дали не беше в “Мостът на Дрина”, се описва точно такъв образ. Човек, който говори само истината и затова хората го избягват.

Преходът умножи броят на неудобните хора, тъй като всяка политическа идея роди от недрата на своите твърди ядра фанатично принципни хора.За тях обществото беше съставено от съмишленици, врагове, предатели и т.н.- без нюанси. И не пропускаха възможността да обявят публично кой кой е. Според тях. И колкото по-губеща ставаше каузата им, толкова по- яростно я защитаваха.

На мен лично от едно време ми прави удоволствие да говоря и пиша с някакъв втори план, все пак израснах във времето на “езоповския език”, но идваха моменти, когато ми писваше. Оказа се, че  повечето хора днес не се обиждат, когато им говориш в за техните недостатъци в прав текст. Стига това да става все пак добронамерено.

През 80 и някоя година трябваше да назначим в тогавашния Телевизионен център нов редактор. Обявихме конкурс, доста хора си подадоха документите, почти всички бяха познати имена и сред тях нямаше нито една безспорна кандидатура. Искаше ми се да назначим човек, който познава живота, а не такъв, който още от студентска възраст да се е въртял из редакциите и бохемските кафенета.

В Радио Пловдив малко преди това се беше появил един Васко, който преди да се пробва в журналистиката беше карал такси. Репортажите му правеха впечатление точно с мъдростта на човек с жизнен опит.

Поканих Васко да си подаде документите и му намекнах, че работата е почти опечена.

Конкурсът беше в няколко кръга, трябваше да се развиват някакви теми, да се пишат сценарии и т.н.

За моя изненада работите на Васко се оказаха учудващо неконкурентни. Никаква фантазия, никаква свежа мисъл, а може би и с правописа не беше добре.

Настъпи неудобния момент да му обясня, че тази работа, която му бях обещал, няма как да стане.

Срещнахме се и започнах отдалеч – с намеци, с полуоценки, с мъчително търсене на баланса между положителните неща и недостатъците.

Васко ме слуша известно време и изведнъж ме прекъсна:

-         Дай да си говорим направо – каза той.- Трябва да знаеш, че просто толкова мога. Проблемът е в това, че си ме надценил.

Въздъхнах облекчено. Васко ме беше улеснил. А може би наистина беше искрен.

След това и аз съм изпадал в ситуации, когато майстори на словото са се опитвали да ми обяснят защо това, което съм направил, не е онова, което са очаквали.

Някой път събирах смелост и като Васко им поднасях подарък с признанието си, че просто толкова мога. Е, не винаги бях съгласен със себе си. Но поне получавах някаква скрита благодарност. Пък и ясно беше, че каузата е загубена.

Говореното в пряк текст не е обидно, когато ражда равноправен диалог. В повечето случаи то е даже израз на уважение към другата страна – след като предлагаш откровеност за откровеност.

Как трябва обаче да се говори с народа?

Не знам колко от българските политици си задават този въпрос, но малко от тях намират точния отговор.

След като десетилетия Тодор Живков ни лъжеше в новогодишните си обръщения, че за всичко е виновна сушата и международното положение, в последните години все пак в речите му проблясваха някакви по-ясни признания. Дали нямаше вече накъде да шикалкави или просто разбра, че с народа трябва да се говори откровено.

Сега се замислих кой в годините на прехода се опитваше да говори откровено с народа? Така както Чърчил е говорил с англичаните в началото на войната.

Впрочем Петър Стоянов в първата си предизборна кампания реши да мине без съмнителни обещания и да сложи край на “фабриката за илюзии”. Във втората не пое този риск.

Може би специален анализ заслужава публичната реч на Бойко Борисов…

Сигурно могат да се дадат и други подобни примери. Но те са изключение от правилото. Принципът в България е политиците да говорят неискрено. Да ни залъгват с несъвършенство на законите, с необходимост от структурни промени, с цената на горивата и т.н.

Аз специално се чувствам лично обиден от това до каква степен ни подценяват с извъртанията и с лъжите.

Вместо като Васко да ни кажат – просто толкова можем.

Това е положението.

Ние няма да им се разсърдим. Утре може пак да си ги изберем. Докато се намерят нови хора, които могат повече. И говорят в прав текст.

Какъв обаче ще бъде резултатът? Дали ще ни писнат с откровенията си и без да му помислим много ще ги прогоним от политическата сцена?

Така както на приятелите на Андричевия герой им е писнало от истините на техния съселянин.

Не знам. Може би истината не може за едни да е горчива, а за други сладка…

Пък и дали изобщо ни се иска да чуем цялата истина за себе си?

Карай да върви.

Да живее България!

 

 

 

 

 

 

 

Мисля, че и тогава имаше и сега има доста хора, които са готови да играят ролята на "Васко", за да спечелят месечно възнаграждение... пък каквото ще да стане като ги усетят....

Много ми хареса темата и написаното. Ако позволите, за пръв път ще се опитам да ви критикувам. Вие хващате проблема, имате огромен опит, но се плъзгате отгоре му като журналист. Липсва аналитичност, за сметка на популизма. Все пак, разбирам жанра, но малко повече задълбочаване не вреди, защото обикновено финализирате нещата, както, бтв, доста често и аз самия, в полза на широката публика. Нейсе, за това друг път, защото темата е изключително важна
Но все пак, да хванем бика за рогата: как да говорим с народа?
Преди време бях написал една статия по темата, в която размишлявах по същия проблем.
Как да говорят с народа лидерите?
Как да говорят с народа партиите?
А как-управляващите?
Разумеется, отговорът е привидно лесен-истината,като равен с равен.
Да, ама не.
Първо, трябва да си изясним що е това народ. Става дума за маса хора, за тълпа. А там има съвсем други закони. 2о век е век на тълпата.
Извън законите на масите, трябва да държим сметка за безкрайно много неща-на кой народ, кога(на какъв етап) и какво може да кажем. И как , за да те разбере и да го понесе.
Христос е говорил в притчи-никога не бива да се забравя това.
Защото инак нямаше да Го разберат. Той и с притчите е останал неразбран-дори за свидетелите Му
В сайта на dadalos за демокрацията има много речи от световни лидери, останали паметни. Ако им направите анализ, ще откриете в тях патос и вдъхновения, метафори, красиви изрази и твърде малко обещания и каква да е конкретика. Изглежда, познатото ни от комунизма мото "Давайте да дадем", е в основата на народната любов от последните три века и повече.
Така, дори и Чърчиловото "Обещавам ви кръв, пот и сълзи " и Петърстояновото затваряне на фабриката за илюзии, както и прословутото Димитърпопово "За Бога братя, не купувайте-са горе долу едно и също
Защото една от характеристиките на лидера е
ДА разпалва дива вяра в бъдещето, да осъжда настоящото и най-важното-да възбуди у масата себеотрицание. Защото само отричайки се от Аза, ставаш част от колективното цяло.
С други думи, ако няма отричане на настоящето, възхваляване на историята(тя обслужва предното), дива вяра в свещеноста на каузата, ако не предизвиква себеотдаване, единство и саможертва, страстна омраза и любов-никой няма да го чуе, дори. Пиши го аут за историята и никой няма да го избере.
Хофър твърди, че
"Качеството на идеите изглежда играе второстепенна роля при ръководителите на масовите движения. Важен е арогантният жест, пълното пренебрежение към мнението на другите, едноличното предизвикателство към света.
Шарлатанството в известна степен е задължително условие за ефикасно водачество. Не може да има масово движение без целенасоченото изопачаване на фактите. Никакво реално предимство, колкото и солидно да е то, не може да задържи последователите и да ги направи фанатизирани и предани до смърт. Водачът трябва да бъде практик и реалист и в същото време да използва езика на ясновидеца и идеалиста"

Ясно е, че който не може това-трябва да лъже и да обещава. Ясно е, че политиката прави словото , а не словото-политиката, макар че масата иска точно обратното.. Ако нямаш слово, трябва да правиш политика-ако не правиш и двете-става познатото ни от последните осем години.

В историята най-ярък пример от световните лидери, които са правили първото, е Хитлер. В България единствено Сидеров може да говори така. Като пример за обратното, несъмнено трябва да посочим Симеон. Той обещаваше.

"Говореното в пряк текст не е обидно, когато ражда равноправен диалог."
"Аз специално се чувствам лично обиден от това до каква степен ни подценяват с извъртанията и с лъжите."
"Това е положението. Ние няма да им се разсърдим."
Хубаво е усещането, че други споделят твоите убеждения. Общуването е удоволствие, макар да е едностранно.

1.Аксиомата на ЕТ:
приципът на политиците в българия е да говорят неискрено.
2.комент на зк:
а принципът на медиите е да говорят искрено.

За да говориш в прав текст и директно трябва страшно много - първо, да си се изчистил самият ти - само тогава ти е лесно да изричаш истини, второ - да си си на мястото и вътрешно да го знаеш, защото това създава по-особен вид самочувствие, трето - мястото да си си го извоювал сам и да не е с 2-3-4 -годишен мандат, даден ти под условие...

Политиците са сорт хора които умеят да лъжат искрено.
А това за вярването има ли наистина човек някъде по света който да вярва на думите им.
И какво значи вяра вяра има само в бог защото той не съществува или ако съществувава то той е в душите на всеки човек.

Продължението на сагата Батак от Албена Хранова
14 май (сряда) 2008, 17.30 ч.
зала „Пеша Николова”
Център за либерални стратегии (ЦЛС): Семинар „Стопанска (социална) България: Бъдещето през културата на миналото” представя:
Имената на Априлското въстание (1876)
лекция на Албена Хранова (Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”)
Водещи на семинара: Румен Аврамов (Център за либерални стратегии) и Мартин Иванов (Институт за история, БАН).
На български език.
Вход свободен
прочети повече

" Говоренето на истината не е обидно, когато ражда равноправен диалог..." само че, за да има равноправие има и задължителни условия като :

равностоен интелект, възпитание, мироглед, ценностна система, характер, сексуалност, обществено положение и прочие.

Все компоненти, предполагащи сходство, но и обусляващи различията между индивите.
Е, "Да, ама не", както казваше Петко Бочаров :)

Такова животно като РАВНОПОСТАВЕНОСТ-
просто няма и не може да има, както няма и СПРАВЕДЛИВОСТ, което не означава, че човек не бива да се стреми към тях. Такива филми има, ама само филми.

В живота реалностите са по - различи.
Има борба на личности и на интереси, в която равнопоставеност няма и не може да има,
а честността е нещо, което не помага, а пречи.

Репортера Митко, провел интервюто със синдикалистката не е равнопоставен с теб,
щом ти определяш "правилата на играта" между теб и него, между него и синдикалистката в спор между теб и пиарките,/където пък други определят техните си правила/, между тях и техните шефове и т-н. по веригата и стана много сложно, нали?

"Простият човек вярва, умният се съмнява" и може би точно в това е трагедията на интелектуалеца, че си позволява лукса да се съмнява, да размишлява, да теоризира, да се стреми да се съобразява или да налага своят правилен начин на мислене и пак става сложно, нали? :)

За това обществото е измислило закони, които трябва да се прилагат и спазват, но бедата на българското общество е, че е лишено от право на глас /липса на закон за референдуми/, както и на коректив на властта /граждански контрол/.

Поне пред Закона трябва да бъдем равнопоставени, но както виждаме и там няма такава, тъй че...за какво си говорим?

Аз твърдя, че в България ИМА гражданско общество, но то е умишлено лишено от лостове
и механизми да се изявява като такова.

Блоговете са доказателството за наличието му и може би точно заради това държавните структури търсят начин да го стреснат и озаптят с разни европейски изисквания и програми, срещу които европейците протестираха още преди години, а ние едва преди месец и то твърде вяло.

Бавенето на внедряване на технологиите също не е случайно, нито пък от някаква си обикновена мърлящина или мудност. Даже не е от безогтоворност. Напротив.

Умишлено и съвсем отговорно компютърна техника прашасва и остарява морално по-бързо и от самите нас. Отдавна по разни правителствени и европейски програми компютрите са закупени и стареят в складове без да се употребяват, за да не се поощрява достъпа на българина към независима и разностранна информация.

Блоговете надминаха системата на "Самиздата"
с бързината и обема на информация, с възможността на избирателност и събирателност на единакомислещите. Превърнаха се в много по- важна и ценна медия, отколкото официозите.

Новосформираната "РЕТВ" на Гергов се опитва да да привлече вниманието на блогърите. Не знам обаче дали, за да им предостави трибуна или за да ги вкара в рамки. Ще поживеем, ще видим :)