Помня времето, когато в България нямаше нито един телевизор.
Помня и първия телевизор – или един от първите.
Една далечна братовчедка, говорителка на „Радио Москва за България”, беше донесла от Москва чудото на техниката. То дремеше в тъмния хол и чакаше първото експериментално излъчване на някаква манифестация след няколко месеца, за да покаже какво може.
Нямаше телевизия, но имаше кино.
Как чакахме да дойдат новите филми в понеделник и сякаш животът ни започваше отново всяка седмица.
В Пловдив си имахме и панаир. Впрочем на панаира се изсипваше цяла България – имаше един период, когато по това време идваха на гости всичките ни роднини от близко и далеч.
Панаирът беше прозорче към един друг свят. Гледахме лъскавите западни коли, биехме се за рекламни проспекти – даже въздухът на панаира като че ли беше друг.
Чужденците – представители на западни фирми, се изживяваха като главни герои в светски сериал. Зяпахме ги през полуотворените врати на офисите – като на екран, как разговарят - небрежно изтегнати на фотьойли, а на масичките имаше отворени кутии мечтани западни цигари.
От време навреме поглеждаха към нас - зрителите -аборигени, и сигурно още повече се радваха на себе си.
Подобно чувство открих в един от ранните разкази на Иво Андрич – богат европеец се разхожда из някакъв арабски град и беднотията наоколо и завистта, с която го оглеждат местните хора, го изпълват с такава самовлюбеност, че човекът започва да се смята за достоен за „идеалната жена”.
Впрочем панаирджиите си намираха в Пловдив жени, за които в родните си градчета не можеха и да мечтаят. Но това е друга тема – да се върнем на телевизорите.
За пръв път седнах пред работещ телевизор в Калофер. Бяхме на почивка и хазяинът на къщата, където бяхме отседнали, замина една нощ за София. Каза че още в тъмно ще се нареди в ЦУМ за телевизор.
На другия ден сутринта видяхме телевизора на верандата – лъскав и влажен.
Хазяинът го беше докарал през нощта и пеша беше минал няколкото километра от гарата до града. С някакъв приятел вързали телевизора с една покривка, прекарали през възела кол и метнали мечтаната придобивка на рамо. По пътя обаче завалял дъжд и се наложело да съблекат почти всичките си дрехи и да покрият скъпата вещ. Така – полуголи, но щастливи стигнали призори до къщи.
Денят премина в майсторене на антена от някакви тръби – добре че връх Ботев беше отсреща и сигналът можеше да се улови с всеки плод на българския технически гении.
Между другото някъде около 89-а година за малко да се включа в бизнеса с антени. Един приятел работеше в някакво машиностроително предприятие и търсеше с какво да захрани нова и скъпа машина за извиване на алуминиеви тръби. По онова време точно пускаха „френската телевизия” – някакъв френски държавен канал, което си беше голямо събитие. Предложих с машината да се правят антени, с които да може да се лови френската телевизия.
Нещата обаче се развиваха твърде бързо и скоро можехме да гледаме от сателита каквото си искахме.
Приятелят си направи частна фирма - става дума за Вальо Валвекса /”Валвекс” е името на фирмата/ и започна да произвежда сателитни чинии.
Които бяха първи в този бизнес, направиха много пари. Капиталът се обръщаше за броени дни, печалбите бяха фантастични.
Дойде времето на кабелната телевизия и хората вече не искаха да си дават парите за сателитни чинии.
Срещнах по това време Валвекса и го попитах дали бизнесът му е умрял.
Той ми разказа следното:
„Като цяло бизнесът не е това, което беше. Но от време навреме идва някой баровец и иска чиния за вилата. Аз естествено му продавам най-скъпото, натоварвам му го, пращам му човек за монтаж. След няколко дена обаче се случва едно и също. Идва баровецът и казва, че е доволен, но не можел да намери един канал. И прави онова многозначително движение със средния пръст, от което става веднага ясно, че човекът търси порното. И тогава обяснявам, че за порното трябва и декодер…”
Сега да се върна в зората на телевизионното приемане.
В Калофер изгледах същата вечер балета „Лебедово езеро” – седнах пред телевизора и гледах до дупка. Това беше първата ми и единствена среща с балетното изкуство.
В махалата първи си купиха телевизор Станоеви – съветски „Рубин”. Мъжете се събираха два часа преди да започне програмата, играеха карти и чакаха първите новини.
Ние, децата, ритахме топка и чакахме да дойде „Фюри” – първият детски сериал, главен герой на който беше някакво конче. В уречения час се събувахме пред вратата на Станоеви и нахлувахме с миризливите си потни крака в хола.
В онези времена всеки, който купуваше телевизор, трябваше в една или друга степен и да пренастрои живота си.
Впрочем в началото имаше програма през ден. Но затова пък се гледаше от начало до край.
Един батко по онова време се ожени и ние, пишлигарите, му зададохме въпроса, който най-много вълнуваше съзнанието ни – дали ебе всеки ден.
Баткото важно поклати глава отрицателно: ”Не всеки ден – само тогава, когато няма телевизия.”
Ако направим проучване откога започна да спада раждаемостта в България, със сигурност ще установим, че кризата започва от деня, в който можехме да гледаме телевизия всяка вечер.
От нашия род първи си купи телевизор – унгарски „Стадион”, вуйчо Иван. Стринка Милка започна да посреща всяка вечер гости, които черпеше с шоколадови бонбони. Първо минаваше с бонбониерата през всеки, след това я оставяше пред телевизора – да си вземат гостите.
В края на програмата кутията беше празна.
След няколко дни стринка Милка започна да поднася по един бонбон, след което прибираше кутията, с което намали разходите наполовина.
Накрая мина на „кръц-кръц”…
Постепенно българинът започна да става капризен и една програма вече не му стигаше.
Но за Втора програма – по-късно.
Е, вече сме имали телевизорчета, че даже и у съседите. А Операта още стои. Баща ми е като Плюшкин. Нали той събираше вехтории...
19.05.2009 10:00