През 50-те години пловдивските киносалони вече бяха прекръстени. Казахме за „Капитол”, който беше станал „Септември”, „Пикадили” беше вече „Република”, „Екзелсиор” – „Христо Ботев”. Най-новото кино – от началото на 40-те, „Балкан” имаше късмет и си остана със същото име. През 60-те построиха ново хубаво кино и го кръстиха безкомпромисно „Комсомол”.
По-възрастните пловдивчани продължаваха да си служат със старите имена, което ме дразнеше, защото за мен, малкото пионерче, това си беше израз на носталгия по буржоазното минало.
Не можах да си спомня кой е първият филм, на който са ме водили. А вече няма и кого да питам.
Може би е било през лятото, защото си спомням плакатите пред лятно кино „България”. Бряшляните по стените и някакво болно момче или момиче, което седеше да разпоредителката. След това си спомням как плаках на финала на „Любовта на Анунцията”. Героят загиваше дълго и мъчително, засипван с бетон.
Не знам как е сега, но едно време много плачехме на кино.
Май най-много плаках на „Годзила” – онази първа японска Годзила от края на 50-те години. Плаках за чудовището и се питах защо трябва да загине.
„Годзила” беше и един от първите филми, които гледах сам. Бях може би втори клас.
Първото ми самостоятелно посещение обаче беше на някакъв съветски филм за летци-изпитатели – и там плаках, защото единият от героите загина. Но не толкова, колкото за Годзилата.
Първият български филм, който си спомням, беше „Следите остават”. Играеха деца, едно от тези деца по-късно стана министър на културата. Говорим за малкия Стефчо.
Шлагер по онова време беше „Клошмерл”. Филмът обаче беше строго забранен за деца и не можахме да го гледаме. Тези дни открих жив човек, който си спомня за „Клошмерл” и го попитах какво толкова страшно е имало в него – след като бях вече чел книгата.
Та страшният кадър бил: разкрачени мъжки крака и струя между тях – просто човекът пикаел на улицата. Откъдето започва завръзката.
Да видим гола жена на екрана – не можехме и да мечтаем. Впрочем по онова време и американското кино беше страшно целомъдрено. През 30-те години там бяха измислили „Кодекса на Хейс”, който може би е действал и през 50-те. Та в него всичко позволено и непозволено е било точно описано. Например героите е можело да се целуват /и то как, по холивудски/, но само прави. Целувка в леглото вече си е било жив секс и не се е допускало. Един режисьор обаче се е изхитрил, сложил влюбените в леглото, но накарал главният герой да си пусне единия крак на земята.
За пръв път, доколкото знам, в нашата част от света след 44-а година голи жени са се появили в съветския филм „Миклухо Маклай” – някакви туземки са бягали на много общ план през джунглата, но с помощта на мъжката фантазия споменът явно е останал завинаги.
Някои от западните филми направо се режеха – там, където явно се нарушаваха принципите на социалистическия морал. От човек, участвал във филмовите касапници, знам, че под ножа е паднала бая лента и от „Али Баба и 40 разбойника”. Там имаше сцена – спомням си поне началото, когато някаква ориенталка пламенно започваше буен кючек, камерата се приближаваше за миг към задните й части, които апетитно се въртяха, и точно в този момент беше заигравал ножът на социалистическия цензор.
Моята колежка от университета Цецито започна да превежда филми и разправяше какъв зор е да се намери българския еквивалент на някой по-пиперлив израз. Опитала се тя да пише в субтитрите само първата буква и след това да слага многоточие, но й обяснили старите редактори, че няма по-мръсно нещо от многоточието. Просто трябвало да се измисли по-невинен синоним.
Познавах още една преводачка на филми, говорихме си с нея за кино и някак си неусетно нещата се задълбочиха. Историята не продължи много, но пък когато през следващите години ходихме с приятели на полски филм, не пропусках да им припомня, когато познатото име се появяваше в надписите накрая – „ей тази съм я …./точки, точки/.
По онова време в ходенето на кино си имаше нещо направо сексуално. Може и да нямаше нищо по-така като картинка, но сюжетите все пак подсказваха някои вероятни отношения и това ни караше с часове да обсъждаме какво би могло да се е случило преди героите да се оженят.
Ходенето на кино си беше част от любовния ритуал, много големи любови започваха именно с невинното „Дай да отидем на едно кино”.
Моят приятел Даньо гледа поне 10 пъти прочутия френски филм „Особен урок” – с Натали Делон и Робер Осейн, и то с различни мадами. В него се разказваше за любовта на един ученик /ние съпреживявахме любовните му терзания от първия до последния кадър/ с по-зряла атрактивна жена, след много перипетии двамата стигаха даже до леглото и беше много вълнуващо. Вълнуващо е било сигурно не само за момчетата, защото Даньо разправяше:”Този филм е страшна работа, мадамите излизат напълно навити, трябва само да ги закарам до пейката…
Филмът вървеше в Панаирното кино и до пейките на брега на Марица беше една крачка.
Но даже и да не стигахме до пейката, не знам дали днешното поколение знае какво вълнение беше докосването на ръцете на облегалката в тъмния салон – направо се изпотявахме.
Някои от по-големите си позволяха повече от докосване на ръце. Това ставаше най-често в кино „Комсомол”, където имаше няколко странични реда с по два отделени стола – първо за тях свършваха билетите.
Другото място за по-смели любовни приключения беше балконът на кино „Култура”. Онзи ден Кроталка ми напомни за филмите с доглеждане и за билетите по 12 стотинки.
Бях от първите деца, които откриха това ново кино, и заведох бая момчетата от махалата – да им покажа как с един билет може да се престои цял ден в салона.
Още нямаше телевизия и само там можехме да гледаме „трикфилми” – така викахме на анимацията. Вживявахме се напълно в приключенията на рисуваните герои и салонът направо се тресеше от смях.
В това време на балкона батковците може би се натискаха.
Често ни водеха организирано на кино от училище. Тогава най-голямото щастие беше седнеш до потенциалното гадже и да се надяваш нещо да стане.
В 10 клас веднъж даже ни прожектираха кино в училище. Тогава успях да седна на правилния стол и даже да си сложа ръката върху ръката на Тонито – съученичката, в която бях тайно влюбен от две години.
Тонито не си дръпна ръката, което беше невероятно. Филмът обаче свърши, лампите светнаха и аз не знаех какво да кажа. На светлото целият ми кураж умря.
Нищо не излезе от тази история, сигурно ме взеха за смотаняк. Което не беше далеч от истината.
Изобщо тъмнината на киносалона променяше хората – те не се срамуваха да се смеят от все сърце, да плачат, да се обичат.
Тъмнината на салона беше един друг свят – в който действителността и фантазията се смесваха в някаква магия.
Скоро бях на световното изложение в Сарагоса „Експо 2008”. И ми направи впечатление, че в повечето от 107-те палати беше полутъмно или направо тъмно.
Прекрачваш входа, зад теб остава прежурящото испанско слънце и след секунди си вече в друг свят на полусенки – сред палмите на Мароко, реките на Русия или снеговете на Австрия.
Все едно, че си закъснял за някаква прожекция, прегледът вече е минал и направо влизаш в действието.
Нямаше съмнение – проектантите използваха наученото от киното…
Част от детския ни живот беше да си разказваме и преразказваме филми или епизоди от тях – даже когато сме ги гледали. Най-вече преразказвахме бойните сцени – по-скоро ги изигравахме, като вербалната част се ограничаваше с наподобяване на стрелби, свистене на мечове, стрели, звукове от дуелиране и т.н.
Обикновено седмично имаше три филмови премиери. Мечтата ни беше новите филми да станат поне 5.
Колко малко сме искали...
