Връщам се към една героична случка от моя живот отпреди точно 40 години. Тогава не само ходехме на кино почти всеки ден, но се и опитвахме да правим кино.

В началото на август 1968 година в София се проведе т.н. Световен младежки фестивал.

В столицата бяха събрани учениците на половин България – за да направят онези живи картини на стадиона, които са гордост на всяка държава, която вижда в добре режисираните масовки доказателство за своята сила.

Беше събрана и милицията на цяла България. И всички явни и тайни ченгета.

По онова време световната младеж се беше обединили около идеята да се спре американската агресия във Виетнам.

Из столицата денонощно ехтяха скандирания „Хо-Хо- Хо-Ши Мин”. Това беше радостно. Звучеше антиамерикански.

По съмнителни бяха онези младежи, които скандираха „Че-Че- Гевара”. Те бяха с много дълги коси, а това противоречеше на политика на Партията всички да бъдат подстригани и сресани. Не случайно в дните преди Фестивала се проведоха масови козметични хайки, жертва на които падна и пишещият тези редове.

Най-страшни бяха обаче онези, които скандираха „Дубчек – Свобода”. Пражката пролет изживяваше последните си дни. Още свършил-несвършил фестивалът и нашите танкове влязоха в Прага. За да сложат край на Дубчек, а по-късно и на Свобода.

В университета се провеждаха „свободни дискусии” – за бъдещето на младежта и т.н. В уречения час през предния вход влизаха разни чорлави и небръснати млади философи и младежки лидери от цял свят, а пред задния вход спираха черни волги и оттам се изсипваха млади български философи на заплата в КДС.

Беше голям майтап.

В Парка на Свободата  югославяните бяха вдигнали естради и съставът „Елипси” начело с едно негро от Горна Волта подлудяваше органите на реда.

Недалеч от естрадата нашите съседи бяха опънали палатка, която играеше ролята на нещо като агитпункт. Някакви костюмирани сърби канеха минувачите да влязат и да разговарят за каквото си искат. Даже задаваха неудобни въпроси като този дали е по-добре една държава да бъде независима.

Стоях и наблюдавах цял час шоуто, което се вихреше. Нашите бягаха като дявол от тамян от всякакъв диалог. Ако до тях все пак достигнеше въпросът за независимостта, всички отговаряха, че е по-хубаво да бъдем зависими. Малка държава като нас трябвало винаги да бъде до по-големия съветски брат. Точка. Страх лозе пази.

По едно време обаче антиамериканските настроения, които организаторите на фестивала отчитаха като свой успех,  започнаха да минават границите на допустимото.

Организираха се официални митинги в Дървеница, но истинските почитатели на Хо Ши Мин и Че Гевара искаха да замерят американското посолство /старото/ с камъни.

Камиони и кордони милиционери направиха жив щит срещу протестиращите далече преди посолството. Едното от загражденията беше между Банката и Мавзолея.

Протестиращите се хващаха под ръка и със скандарания и подскачания се опитваха да пробият кордона.

По онова време аз вече имах кинокамера. Дълго време пестях от закуски, заработвах и в едни вестник, накрая и тате даде някой лев, та постигнах мечтата на живота си – камера „Кварц 2”. Формат 2Х8. Снимаше се на едната страна на лентата, после се обръщаше ролката, а след проявяването ставаше разделянето на двете части от по 8 милиметра с един уред, наречен „цепачка”.

Една ролка струваше 2,75 – ако не се лъжа и с нея можеше да се снима по-малко от 3 минути.

Та бях заел удобна позиция отдясно на Мавзолея и икономично документирах това, което бяхме гледали досега само по телевизията – нападение над американско посолство.

Някакъв сеирджия се беше покатерил по стената на Банката и беше достигнал до решетките на прозорците на първия етаж. Оттам всичко му беше като на длан.

Някакъв милиционер реши да свали нарушителя на реда, излезе от някакъв прозорец на Банката и стигна до зяпача. Опита се да го бутне долу, като че ли успя, защото човекът пусна решетките и започна да се свлича. В последния момент обаче сграбчи краката на милиционера и така  и двамата увиснаха – един под друг.

Такова нещо не бяхме виждали и по телевизията. Народът започна да ръкопляска.

Аз смело извадих камерата и пуснах един дълъг кадър.

Изведнъж обаче нещо черно закри обектива.

Отворих око и какво да видя – офицер от родната милиция беше запушил обектива с ръка. След което ме накара да осветя лентата. Което и направих.

Осветих я и тутакси изчезнах – докато не са ми взели камерата.

Ето, така ме репресираха преди 40 години.

Не е кой знае какво, но като си спомням онези наплашени българчета в градината, как обясняваха на сърбите, че по-хубаво от дружбата с великия Съветски съюз няма, си мисля, че се бях проявил като твърде смел човек.

Кой днес може да се похвали, че още преди 40 години репресивните органи са запушвали обектива на камерата му и са осветявали лентите му?