Опитвам си да си спомня за онези филми, за които едновремешните продуценти  хвърляха много пари – пари за декори и костюми, и всичко това очевидно можеше да се пипне с ръце, защото не беше виртуално.

Спилбърг и Лукас по това време са ходели на кино от училище – както и ние.

„Нетърпимост”, филмът, с който се слага началото на жанра, отдавна беше овехтял,  а за „Клеопатра” държавата нямаше пари и чакаше да поевтинее.

Спомням си какво беше написал някакъв американски кинокритик за „Клеопатра”.

Рецензията му започваше така – цитирам по памет: ”Филмът много ме впечатли в началото, докато надписите вървяха на фона на добре реставрираните исторически фрески, но магията умря с появяването на Елизабет Тейлър, която проговори с дрезгавия глас на търговка на риба от нюйоркските кейове…”

Първият постановъчен исторически филм, който си спомням, беше полският „Кръстоносци”. Беше голям кеф – да гледаме как нашите братя поляци  трепят тевтонците. С каквото падне – включително с някакви брадвички.

Тевтонците напомняха за фашистите и нашите пристрастия бяха ясни.

Людмила Живкова също беше ученичка по това време и беше далеч времето, когато и в България щяха да започнат да се правят исторически суперпродукции – не с цел печалба, а в името на патриотичното възпитание.

Чувал съм, че не всички поляци се радвали на патриотичното въодушевление, породено от подобни филми. Може би защото този вид исторически патриотизъм обърква оценката на  днешното поколение за реалното съвременно положение на нацията. Но това е друга тема. 

През 1973 година така се случи, че седях на една маса в „Трифон Зарезан”, емблематичния за старите „Златни пясъци” ресторант, със самия  Йежи Стефан Ставински – сценариста на „Кръстоносци” . Пиехме коняк и той ми разказваше как живее на гърба на филма.

„Минат 5-6 години, появи се ново поколение и отново пуснат „Кръстоносци” по кината – разказваше Ставински.- И  започвам да получавам едни сериозни пари от авторските права. След 5 години - отново”.

Полският филм доста хора са забравили, но „Троянската война” едва ли някой не си спомня. Със Стив Рийвс в главната роля.

По сергиите продаваха снимки на човека с уникалното за онова време телосложение. Снимките струваха по 15 стотинки и бяха преснимани от чужди списания. Търсеха се също така снимки и на други културисти, както и на Робертино Лорети, Адамо, Далида, Елвис и на някакъв си Тед Хералд, който не помня какъв беше, но си спомням, че ми се искаше и аз да се казвам Тед Хералд.

След това се появи „Одисей”.

Румънците първи  в социалистическия свят май започнаха да имитират западните суперпродукции и направиха „Даките”. Ама румънският филм си беше гола вода.

Съветският съюз още преди войната беше почнал със суперпродукциите – след „Александър Невски” на Айзенщайн бяха възложили „Иван Грозни”, но някакви съмнителни паралели с начина на управление на Сталин бяха изяли главата на втората серия. Та чак през 67-а година я прожектираха по разни лектории.

60-те години в съветското кино във финансово отношение минаха под знака на „Война и мир”. Чел съм, че за този филм се е харчело безотчетно. Колкото излезе – толкова.

Когато екранизацията беше завършена, италианският продуцент Дино де Лаурентис се беше изхитрил и беше поканил Бондарчук да направи „Ватерлоо”. Като вземе със себе си десетките хиляди наполеоновски униформи, ушити от шивачите на „Мосфилм”.

Сраженията във „Ватерлоо” са били снимани с няколко камери едновременно,  с което съветският режисьор явно не е бил свикнал, защото когато започнал да гледа суровия материал, и се ошашавил.

Наложило се викат за консултант прочут американски монтажист. Пуснали му материала, който бил към 25 часа.

Изгледал американецът заснетото – наведнъж ли, на два пъти ли, не знам, и накрая отсъдил – от този материал може да се направи филм с дължина 2 часа и 12 минути.

„Ватерлоо” трае 2 часа и 14 минути.

Американският монтажист от едно гледане бил подредил в главата си целия филм. Това днес и компютрите не могат да го правят.

Спомням си началото на „Ватерлоо”, когато Род Стайгър се прощава драматично със своите войници, наричайки ги накрая „моите деца”. По-нататък нямаше нищо интересно и „Ватерлоо” се превърна в един от големите финансови провали на световното кино. Този факт, разбира се, у нас се премълчаваше.

„Спартак” с Кърк Дъглъс /за сведение на младите, това е бащата на Майкъл/ се появи сравнително по-късно. И то в дублирано на руски копие. Което разваляше цялата магия. И вместо „Моритури се салутант” чувахме „Здравствуй, цезарь, обреченные на смерть поздравляют тебя”.

Нашата кинокритика много не обичаше суперпродукциите и неуморно ги представяше като пошли. Беше ясно защо – защото почти всички бяха западни.

Между другото те наистина не представляваха кое знае какво изкуство, но впечатляваха с масовките и атрактивните двубой.

През 70-те и 80-те години и ние изхарчихме бая народна пара за исторически епоси, каква беше файдата – не смея да твърдя.
А в Америка Спилбърг и Лукас пораснаха и започнаха да правят едни други филми...

 И на мястото на дърводелците и шивачите  седнаха едни други момчета