Дженю Караколев, един легендарен за времето си изобретател, измислил между другото и първия доматокомбайн – писах за него миналата година, ми довери: „ Никога не бих отишъл да живея на Запад!”
Сподели това свое откровение много тайно и на ухо, за да не го помислят за луд.
Този разговор водихме някъде в началото на 80-те години. Точно му бях подхвърлил, че ако сам на негово място, с неговия талант, със сигурност ще възирам.
Той обаче не щеше да бяга. Попитах го защо?
Отговорът беше:” Защото там всичко става с пари, а при нас – с приятели. Колкото приятели имам тук, толкова никога няма да имам там.”
Тогава всички имахме много приятели, в пъти повече от сега.
Може би защото тогава всяко приятелство си беше и бизнес. На ниво разменна търговия.
След последния ми пост намерих много любопитни описания на придобиването на една или друга ценна вещ. То почти всяка покупка тогава си беше едно приключение. Или драма – с увод, завръзка, интрига и т.н.
И когато жадуваната вещ най-после влизаше между четирите стени на апартамента ни, тогава настъпваше нещо като катарзис. Треперещи от възбуда гледахме придобивката, радостта се смесваше с тъга – както на човек му става мъчно, когато завърши един вълнуващ филм.
Скоро щеше да дойде и времето на разплатата – когато услугата трябваше да се върне.
През 1981 година ми дойде редът за апартамент.
Оглеждах празните стаи и смятах колко тона приятелство ми трябва, за да го обзаведа.
Единственото нещо, което купих без връзки, беше полски стереомагнетофон М2405.
Купих го с половината пари от младоженския заем.
Закарах го в празния апартамент, пренесох и един стар дюшек.
Пуснах си единствената ролка с „Бийтълс”, легнах на дюшека и започнах да си пресмятам приятелите.
Сетих се, че жената на един колега познава управителя на магазина за електроуреди срещу Детмаг – говорим за Пловдив.
На другия ден машината започна да работи. Казаха, че в края на седмицата чакат печки „Раховец” –една от легендите на тогавашната домакинска техника.
Дойде уреченият ден, по сценарий трябваше да вляза в магазина 10 минути преди да затвори, да кажа паролата и да дам парите.
Всичко стана за 5 минути. В 18.55 вече излизах от склада със заветния кашон в ръце. Управителят тръгна да заключва, за да останем само двамата и да оправим гаранцията. Секунди преди да превърти ключа обаче някакви закъснели клиенти се вмъкнаха вътре.
Предвидливо направих две крачки назад и зачаках, гледайки през пролуката на вратата. Печката започна да ми тежи – още малко и щеше да ми скъса ръцете. Но аз не пусках скъпоценната вещ и така стоях, докато изгонят клиентите. Издържах.
Хладилникът си го купих без връзки. Но използвах служебното си положение.
По време на панаира в пловдивските магазини пускаха по нещо дефицитно.
Бях се записал за хладилник „Минск” и зачаках пролетния панаир.
За добро или за лошо хладилниците дойдоха още първия панаирен ден. Само че аз – тогава бях млад журналист, бях зает с откриването, слушах словото на другаря Тодор Живков и не подозирах, че само на километър оттук хладилниците вече се грабят от по-предвидливите.
Когато се сетих да проверя – магазинът беше срещу панаира, се оказа, че съм си изпуснал реда.
Закачих си металната значка „Прес”, която ни бяха дали от Пресцентъра, и нахълтах в магазина като служебно лице.
В крайна сметка управителят измисли един хладилник и след час вече носих „Минск-а” към заветния 8-и етаж.
В онези времена асансьорите се пускаха година –две след раздаването на ключовете, когато вече всичко е пренесено на гръб.
Най-тежък ми се стори бойлерът, толкова тежък, че ми изтри завинаги спомените, свързани с неговото придобиване.
Цветния телевизор жена ми донесе направо от ЦУМ – беше намерила връзка със самия управител.
Пералнята пък купих в един двор.
Шофьорът, който пренасяше пералните от склада в магазина, за по-кратко беше минал през къщи и там беше свалил един брой за мен.
Сега някой ще попита колко съм му броил? Нищо!
Всичко ставаше в името на приятелството. Утре аз щях да му направя някаква услуга.
Мивка и клекало за тоалетната ми донесе един приятел от София. Фаянсът беше кафяв – невероятна рядкост за онова време. Оказа се обаче, че трябва да намеря специална „арматура”. Ходих чак до завода – мисля, че беше в Севлиево, с връзки стигнах до директора и получих скъпоценното кашонче.
Сега трябваше да намеря кафяви или поне бежови плочки, за да бъде всичко в тон. Търсих ги две години, докато ги намеря, счупих мивката, която събираше прах на терасата.
В крайна сметка се задоволих с банално бяло.
За компенсация обаче реших на всяка цена да сложа сгъваема пластмасова врата към спалнята. От тези, които днес никой вече не купува.
Такива врати видях на един панаир, произвеждаха ги в „Сторгозия” – Плевен. А чичо ми живееше в Плевен. Приплаках му и човекът започна да търси връзки.
След три месеца вратата пристигна. О, радост. Никой в Пловдив нямаше врата-хармоника.
И накрая сложих черешката на тортата – специални щракалки за осветлението – в същия оттенък на кафявото като хармониката.
Тези щракалки купих без никакви връзки.
Просто влязох в първия магазин и си ги купих без пароли и без опашка.
Имаше обаче една подробност – за да ги купя, трябваше да прескоча до Будапеща.
Бих много път, но си струваше.
Нямаше гост, който да не забележи това чудо на дизайна и да не попита къде съм го намерил.
„От един магазин на „Ракоци” – обяснявах скромно.
Толкова години оттогава – и почти всеки ден пипайки една или друга вещ, се сещам за някое старо приятелство.
Миналата седмица дъщеря ми и зет ми обаче , без да ме питат, изхвърлили „Минск-а” на боклука.
Прибирам се и гледам на негово място един сребрист шкаф „Деу”.
Лъскав и бездушен.
Като че ли беше умрял приятел…
ДЕТО СА ДВАМА ИЛИ ТРИМА СЪБРАНИ В МОЕ ИМ...
Спомени от бъдещето
18.01.2009 19:02
18.01.2009 19:11
Не приятел, ами нашата младост. Просто отмина.
18.01.2009 20:13
20.01.2009 10:06
20.01.2009 19:09
11.02.2009 12:09
