Едно време яденето на плодове и зеленчуци беше национална политика. Всички деца знаехме песента, според която „чушки и домати, който не яде” просто няма да порасте. През 50-те години все още имаше истински пазари. Пазарите в Пловдив носеха имената на дните, в които ставаха – Понеделник пазара, Четвъртък пазара, Събота пазара… Специализираните пазари – Житният и Гроздовият вече  бяха изчезнали, но имената им още се пазеха. Наскоро късопаметни общински съветници обаче прекръстиха  и Гроздовия пазар. Много важно – пазар. Другояче звучи „Площад на независимостта”. А то няма по-независимо нещо от пазара – от мястото, където имаш избор. Живеехме близо до Понеделник пазара и в понеделник каруци и сергии окупираха почти целия квартал. В периоди на богата реколта човек можеше да си купи домати или дини по стотинка – две килото. Постепенно пазарите започнаха да се смаляват. Или да ги смаляват. Правото на избор нещо не се връзваше с официалната политика. Оборотите се прехвърляха към магазините, наречени „Плод – зеленчук”. В тях обикновено цареше безпорядък. Стоката идваше в захабени щайги и касетки и се продаваше бързо. Някой път имахме щастието да попаднем на нещо, върнато от износ. Например праскови, подредени в къдрави книжни легла, а на щайгата имаше лъскави етикети  с надпис „BULGARPLODEXPORT”. Един ден се случи чудо. Докараха за пръв и последен път ягоди в пластмасови кутийки – както сега ги продават. Само че това се случи преди 40 години. Ягоди бяхме виждали, но такива кутийки – никога. Цената беше 60 стотинки за килограм, нещо фантастично за времето, но всички си купихме по кутийка. Изядохме ягодите, но амбалажа запазихме. Кутийката се проби, започна да се пука, но чак когато съвсем се скапа, я изхвърлихме. Обикновено в Плод –зеленчука имаше опашки. Хората търпеливо си чакаха реда и наблюдаваха как върви стоката. Немислимо беше някой да поиска сам да си избере. Или да поиска от друга щайга. Освен ако не си с връзки, разбира се. По принцип в щайгите горният ред беше с по-добра стока  и всички се надяваха точно, когато дойде редът им, да свърши старата шайга и продавачът да начене нова. И ако това станеше, вълни от неземно щастие ни заливаха и бяхме по-сигурни от всякога, че животът, който живеем, е прекрасен. Бяхме сигурни, че от нашите плодове и зеленчуци по-хубави няма. Един приятел, Пламен, който от години живее във Финландия, ми разказваше как през 80-те години баща му за пръв път дошъл да го види как живее в далечната страна. И Пламен, за да докаже, че и тук животът е добър, го завел в техния хипермаркет да си купят ябълки. Било декември – време, когато в нашите Плод-зеленчуци имало само кисело зеле, картофи и сушени сливи, а в неизвестното финландско градче човек можело да си купи всичко от всички краища на света. Посегнал Пламен към ябълките, но бащата му блъснал ръката: -         Не пипай, те са отровни! Май така си беше – българинът беше сигурен, че за да се запази един плод свеж, трябва да се третира с отрови. А че може да се внесе от Мароко или Аржентина – не си и помисляхме. По-различно беше положението в „Показния магазин”, но за него – по-късно. И така – редяхме се на опашки, купувахме, готвехме. Между другото тогава постната манджа излизаше доста евтино и лятно време консумацията на месо рязко падаше. То и сега кварталните бакалнички плачат, че през лятото им върви само сиренето и хлябът. Плодовете и зеленчуците се слагаха в пликове от амбалажна хартия. Нямаше найлонови торбички, всички опаковки бяха екологични. В тези пликове се слагаха и туршиите от качето, саламурата мокреше хартията, тя се късаше и нерядко някоя кисела краставичка се изсулваше и падаше на земята. Най-атрактивно се обработваха марулите. Кочаните се пронизваха с нещо като губерка, с нейна помощ се прокарваше лико, след това се навързваха следващите марули и така се получаваше нещо като венец от типа на тези, с които се кичат таитянските красавици. Само че зелен и малко кален. Ех, колко радост доставяше един марулен венец – особено ако в Плод –зеленчука имаше и всичко останало, което беше нужно за истинска пролетна салата. А най-хубавите марули си купих след един хубав пролетен дъжд. Оказа се, че дъждът бил Чернобилски, но кой да ти каже. Дъщеря ми, която се роди през 77-а, беше захранена със сокове, които сами си правехме – от моркови, ябълки и т.н. Бях вече журналист и един ден трябваше да направя интервю с един доцент от ВСИ-то. Докато чакахме ред за студиото, доцентът невинно ми подхвърли, че ако знаем какво ядем и какво даваме на децата си, е по-добре да се гръмнем. И тъй като нямаме как да сменим страната си и плодовете и зеленчуците си, е хубаво поне да ги киснем във вода и оцет, след това да търкаме с четка и т.н. Молих го да кажем всичко това по телевизията – за да се тровят хората по-малко, но доцентът беше твърд като камък. Всички данни били държавна тайна и не трябвало да се паникьосва населението. Да се трови – може, но да се паникьосва – не! Но какво толкова се случи – нищо. Още сме живи. И сега ни тровят турциёгърци и македонци. Не може да не ни тровят. Сега за т.н. „показни магазини”. В тях имаше почти постоянно лимони, домати даже и извън сезона, преди Нова година задължително портокали, а от време на време и банани. Този номер с пускането на бананите и портокалите, но на двойни цени и само по празниците, е описван многократно и незнам какво ново мога да кажа. Колкото един град беше по-далеч от София, толкова по-малка беше възможността децата, живеещи там, да се радват на цитрусови плодове. Не защото Партията и държавата не мислеха за българските деца, просто доларите не стигаха за всички. Пред Нова година се отпускаше някаква сума валута на Министерството на търговията и услугите и с тези пари министър Карамански трябваше да зарадва целия народ. Което просто не можеше да стане. Когато дойдеха обаче портокалите и бананите, търговската мрежа нямаше капацитет да ги продаде наведнъж. Нареждаха се километрични опашки, което не беше приятна картина. По едно време властта измисли един хитър номер. Хората се записваха при профпредседателя на предприятието, директорът даваше камион и опашката се формираше пред работническия стол, а не на улицата пред очите на чужденците… В показните магазини миришеше на хубаво. Имаше огледала, в които се отразяваха плодовете и разни шарени консерви. В Пловдив на мястото, на което беше построен Партийния дом, имаше един показен магазин, в който даже продаваха плодови сокове на чаша. Малиновият сок беше с ненадминат вкус – и до днес не съм пил по-добър. По витрините на магазина течеше вода и това създаваше приятна хладна атмосфера. Хората обаче не се възторгнаха много от струите по стъклата и нарекоха показния плод-зеленчук просто ПИКЛИВИЯТ МАГАЗИН. За пръв път пуснаха ананаси в края на 68-а година. Почти съм сигурен в годината. София беше залята с ананаси, но нямаше кой да ги купи. Не че бяха толкова скъпи – просто не знаехме как се ядат. И въобще бяха нещо непознато, срещу което консерватизмът ни се бунтуваше. Купихме с приятели един ананас, кълцахме го с нож, капехме се със сока му и решихме, че не става за нищо. Май повечето хора стигнаха до същия извод, защото тези първи ананаси така си и изгниха неразбрани и недооценени. Покрай виетнамските компоти от ананас свикнахме на ананасовия вкус, разбрахме и как се реже плода - на шайби, на кубчета и т.н., но вече нямаше кой да внесе. Трябваше да дойде демокрацията, за да се върне ананасът. Та демокрацията дойде, оказа се, че по света има толкова непознати плодове и зеленчуци, но щастие пак няма. Защото онзи вкус на миш-маша, направен от текесезарски домати и чушки, купени след чакане в Плод-зеленчука, никой не може да го постигне. Забравих, че в Плод-зеленчука освен стока в щайги, касетки и чували имаше и такава в буркани и тенекиени кутии. За нея – следващия път.  

За "Гроздовия пазар" - забравяш, че беше "Вела Някоя си" (Пеева/Благоева) цели 40 години. Та преименуването е дело комунистическо, а ние по подразбиране продължаваме да сме такива...

Може би този сайт ще помогне да се възвърнат някои спомени

http://www.lostbulgaria.com/?paged=189

Те се появиха някъде в средата на 50-те години на миналия век. Продаваха се в картонени кутии и във вътрешен плик от целофан (найлоновите торбички излязоха по-късно). Имаше ги само в Халите защото от търговските обекти в Пловдив, само те разполагаха с големи хладилни камери. Обикновено излизаха на щандовете около Нова година и се продаваха до изчерпване на количествата. За тях нямаше големи опашки, защото замразените ягоди бяха си бяха скъпичко удоволствие, но все пак средностатическото семейство можеше да си ги купи при по-специални поводи. Имаше също замразени домати, тюрлю-гювеч, таратор и други подобни, но те пък не се търсеха особено, защото цените на същите продукти, консервирани в стъклен амбалаж, макар с по лоши вкусови качества, бяха много по-атрактивни.

Споменатите хартиени пликове, в които се слагаше стоката, се казваха пичии или печии, поне в Ст.Загора така им викахме.

Не мога да се сетя, къде беше Показния плод-зеленчук в София..... Май някъде в района на Витошка и Солунска (тогавашната Коларов), ако не греша...