Ех, какви фурни имаше едно време! Из цялата махала миришеше на козунаци и печени агнета. Хората влизаха и излизаха с тави и гювечи в ръка. Е, не миришеше точно така всеки ден, даже доста рядко миришеше, но споменът остава. Всъщност фурните не бяха типично достижение на социализма. Те си бяха даже един остатък от капитализма. Като място за социално общуване – както му викаме днес, те съперничеха на ОФ –клубовете, но нямаше как да се изличат, защото ги пазеше законът. Някой беше предвидил, че ако врагът от НАТО бомбардира нашите хлебозаводи, единственото място за печене на хляб оставаха старите схлупени, прегърбени квартални фурни. Няма възрастен българин да не помни фурните и живота около тях. Ако се напрегнем, ще си спомним и за фурнаджиите. Ако продавачите в останалите квартални магазинчета се сменяха – все пак те не бяха вече собственици, имаше фурнаджии, които просто се бяха срастнали с фурните си. Някой път клиентите намираха изненадани затворени врати и некролог на тях. След това трудно се намираше човек да отвори фурната – този занаят не беше моден. А си беше и труден. Фурнаджиите се печаха като металурзите, но никой не ги смяташе за герои на труда. Животът около фурните в първата половина на века е отделна тема – може би някога ще стигнем и до нея. Във времето, за което разказвам, те вече бяха загубили своята слава на квартален център на обществения живот. Мога само да предполагам защо беше така. Патриархалният начин на живот с големите семейни трапези си отиваше, печенето на козунаци издаваше религиозност, което беше опасно, агнешкото пък беше дефицитно. Всъщност агнешко се ядеше най-вече за Първи май. Великден не се празнуваше. От детските ми години е останал споменът за една огромна опашка за агнешко – ден или два преди бойния празник на труда. Пред блока на ул. „Чирпан” 2 в Пловдив се бяха събрали над 150 души – по 7-8 в редица. Ако бяха по двама, опашката сигурно щеше да стигне до съседната махала. Само че българинът не може да прави опашка. За разлика от руснака, примерно. Защо – това е друга тема. Улица „Чирпан” всъщност беше границата на прочутата Аджисан /Хаджи Хасан/ махала. Днес бихме я нарекли „мултиетнически квартал”. Та опашката говореше високо на български, турски, цигански…Особено високо се извисяваше арменската реч. Дойде колата с агнетата, алармата достигна рекордни децибели, редиците се разлюшкаха, развихриха се първите скандали свързани с опитите за пререждане. Започнаха да излизат първите щастливци -  бързаха да стъкмят тавата и да я занесат във фурната. Месото не стигна за последните редици. На хората им се плачеше, но си мълчаха. Страх ги беше да изразят по-шумно недоволството си. След няколко минути улицата утихна. Вечерта баща ми минал през месарницата – касапинът бай Иван му беше приятел, и научил финала на историята. Когато всичко свършило, една бабичка влязла при бай Иван, развързала кърпичка с няколко смачкани банкноти и се примолила за малко агнешко. Не била го опитвала  много отдавна. А страшно й се искало да хапне  – може би за последен път в живота си. Бай Иван събрал няколко кокалчета – малкото отпадък, останал непродаден, и го дал на бабата. И даже й взел парите. „Сиромахът никога няма късмет” – казал бай Иван на баща ми, мразейки се, че алчността в него е победила и е взел пари за кокалчетата. Та да се върнем към фурните. Всъщност тях ги убиха най-вече печките „Мечта”. Лека - полека вече всеки дом си имаше фурна. Фурната на белите електрически печки не ставаше за агнета, но толкова други неща можеха да се печат в нея. Появиха се и електрическите тенджери – в тях ставаха и козунаци, и баници. А какъв тутманик правеше мама… Дойде времето и на тенджерите под налягане, но те май нямаха отношение към фурните. Не си спомням някога да сме пекли агне в кварталната фурна, но гювечи носехме често. Бях малък и още не ми ги доверяваха. Когато тате ходеше да вземе гювеча, мама му даваше сгънат вестник – защото гювечът пареше. На мен ми довериха за пръв път да взема една тава с печени тиквички. Донесох я успешно, седнахме и почти я бяхме преполовили, когато на вратата са звънна. Отворихме и видяхме на прага човек със същата тава. Също с тиквички. Просто бях взел чужда тава, но човекът беше открил подмяната – колкото и всички тави и всички тиквички да си приличаха. Сменихме си тавите, но ние останахме на кяр, защото тавата, която ни върна човекът, беше непокътната. През 80-те години разговарях с едни фурнаджии и ги попитах трудно ли се пече агнето. Фурнаджията каза нещо, което запомних за цял живот: -         Всеки може да се научи да пече агне, тайната на занаята е в картофчето. А сега де, повод за размисъл. Фурните печаха и сини сливи – както си спомня един читател, на есен беше пълно с тикви – още имаше продавачи на печена тиква на колички, семкаджиите пък носеха килограми слънчоглед. От фурната на „Гюро Михайлов” пък вадеха топли гевреци. Страхотни. Правиш два часа алаи /разходки/ по чарка, па минеш да си купиш два геврека за 10 стотинки общо. Сигурно изпускам много неща – който има какво да добави, да пише. Сетих се обаче нещо, което малко живи хора са виждали. И аз не съм, но го знам от разкази на по-стари хора. Във фурните на пловдивската католишка махала са пекли жълви – в онези времена яденето на костенурки не беше забранено. И аз съм опитвал, помня само, че печената жълва имаше много яйца и мен ми беше мъчно за неизлюпените констенурчета. Жълвите се умъртвявяха жестоко. Те скриваха главите си в черупката, но хората ги измъкваха с метална кука. После режеха главите, отделно събираха кръвта. Та вкарали в  една от фурните няколко тави с жълви и запалили огъня…След малко обаче нещо замърдало вътре и през дупката изпълзяла една жива костенурка. В суматохата забравили да й клъцнат главата. Не помня какъв беше финалът, иска ми се да напиша, че фурнаджията е пощадил живота на хайванчето, но такива красиви неща в България рядко стават. …Имам чувството, че забравих нещо много важно. А, сетих се – хлебарките. Ех, какви хлебарки живееха във фурните – днес няма такива. То и фурни май не останаха, но фурнаджийски лопати – колкото щеш.

знам от баба ми. Много били вкусни задните крака на костенурката. Даже имало лаф: "Дай насам тавичката да сложим жалвичката".

Също ми е разказвала, че преди 45та са яли скариди (от малките рачета). Дали случайно не знаеш нещо по въпроса.

поздрави:

AZ SAM OT BEDNO RABOTNICHESKO SEMEISTVO.
KOETO ZA VREMETO SI BESCHE GORDOST....
TA SI SPOMNQM KAK MAIKA MI PRAVESCHE SLADKO OT PORTOKALOVI KORI I KORI OT DINI..
PORTOKALITE GI KUPUVAHME OT SKAPIQ MAGAZIN....KOITO BESCHE DO NAS I GI PUSKAHA NQKOLKO PATI V GODINATA...
ZATOVA PAK KONFITIUR IMASCHE PO DALGO VREME....

Аз си спомням фурнаджията и гювечите на баба ми (стара търновска кокона). Ние, децата ходехме на фурната да се закачаме с фурнаджията, а той ни пъдеше, но преди това ни черпеше със сушени боровинки. Помня и едни мънички мекички от кварталната баничарница - не ме пускаха да ходя сама, но понякога ме водеха да купим закуска.

в кръчмите на католишката махала. "Преспа" намираща се на ул. "Д. Петков" беше известна с тях.

е Пловдив, традиции, минало, най-българския град , най-истинския град. Спомените са нещо което ни дава сила за бъдещето. Благодаря за хубавия постинг, върна ме назад във времето - от Червена Вода - Русе .....Поздрав....

Аз съм по-млад от баба ти,но през края на 70-те също ядох скариди.По цялото Южно черноморие ги
продаваха с викове "морски череши"....

Да не забравяме,че от един от най-важните "инструменти" във фурната роди израза "фурнаджийска лопата"!Това е за тези,които изпадат в топло умиление!Сложете и малко чубрица!

През 50-те години на миналия век, варени скариди редовно се продаваха в халите. Цената им беше съвсем нормална и съпоставима с тази на тиквените семки. Купувахме ги за разнообразие на дребните ни занимавки. Биха могли да се ползуват и за мезе на бирата, но човек си оплесква пръстите с тях и не е много приятно после да хванеш с тях биреното шише или чашата. И сега могат да се наловят доста скариди във Варненското езеро. Друг е въпросът с колко химия са се нагълтали бедните животинки във водите му. А иначе много лесен и интересен е уловът им. Потапят се във водата едни изсъхнали храстчета, които имат силно разклонена кълбовидна корона и се намират в изобилие наоколо. Скаридите се натрупват около тях и започват да ги "пасат". Една по-голяма ситна мрежа, опъната на телена рамка с дръжка, се подпъхва под храстчето, вдига се и готово. Варят се в подсолена вода.

Нормално е да е имало скариди във Варна и по южното черноморие. По-интересно ми е как са стигали до Пловдив и къде са ги съхранявали. Дали са били от Черно или от Бяло море?

поздрави:

ИЛЮМИНАТОРИ И ИЛЮЗИОННИ ВЪЗМОЖНОСТИ,ТЕМАТА ЗА КОМПОНЕНТНАТА СВИНЩИНА И ПРОДАВАЕМОСТТА НА АГНЕШКОТО,ПУЕШКОТО И ГОВЕЖДОТО РАСЛО И ПАСЛО ПО ЗЕМИТЕ НА ИЗГОНЕНИТЕ ОТ НАСТЪПВАЩИТЕ ПЪЛЧИЩА БЪЛГАРИ С ЦЕЛ-НАСЕЛВАНЕ С ДРУГИ НАРОДНОСТИ НЕ Е ОТ ВЧЕРА,ПОКОЛЕНИЯ НАРЕД НЕВЯРВАЩИТЕ В ТОВА ОТНОШЕНИЕ НЕ СА МОГЛИ ДА ДОКАЖАТ СВОЯТА ЦЕНА КАТО ИНДИВИДИ ПРЕД ИЗЯЖДАЩИТЕ ДЕ ЩО СВЪРНАТ ТЕХНОМАНИАЦИ И НЕРАЗБИРАЩИ СВАТОВНИЦИ И ЛЕТОВНИЦИ,Пустеят къщите на бабите ни защо,ли?Нали по-умен си,нали защо не отговаряш-къде са техните деца и внуци?