Това бяха едни от най-вълнуващите моменти в живота ни. В определения ден и час тръгвахме към сградата на Милицията и от вълнение коленете ни омекваха. След малко щяхме да разберем дали сме благонадеждни. Вече бяхме подали  Молба за пътуване зад граница, при чието попълване по три пъти се потяхме. Имаше графа „роднини и познати в чужбина”. Имах братовчедка женена в Полша – хайде, няма притеснение. Другата ми братовчедка обаче живееше в Западен Берлин – дали знаят, че не е избягала? За всеки случай добавях „заминала легално”. Ами мъжът на третата ми братовчедка като беше направо избягал в Америка роднина ли ми е? Или „познат”? След дълго колебание го пропусках – какъв роднина може да ми бъде той и какъв познат, след като го бях виждал само три пъти! А кратките сексуални истории по морето изобщо не ги признавахме – какъв повод за запознанство могат да бъдат те? И така – нареждахме се на опашката и чакахме Решението. На някои казваха кратко: „Отказ!” Човекът се снишаваше и като пребит се измъкваше през вратата – приличаше на болен, на когото току що са съобщили за безнадеждното му заболяване. В момента, в който служителката  вземаше листчето с входящия ми номер и започваше да ровичка в някаква картонена кутия сърцето ми  започваше да бие до пръсване. Жената най-после измъкваше едно листче, което се наричаше Приложение към паспорта, и го подаваше. Камък падаше от плещите ми. Грабвах Приложението и тичах на улицата щастлив. Зад първия ъгъл се спирах и започвах да проучвам документа. Трябваше да разбера още две много важни подробности. Дали ме пускат през Югославия или трябва пак да обикалям през Румъния. Уви, с изключение на едно пътуване, което беше организирано с връзки, на документа винаги се мъдреше голям син печат на френски език „През Румъния”. Второто важно нещо беше размерът на отпуснатата валута. Максимумът беше 250 лева, но почти винаги от сърцето им се откъсваше само половината. Говоря за пътувания до братските социалистически страни. Най-лесно пускаха в Полша, Румъния и Чехословакия. Унгария беше голям проблем – унгарците не даваха форинти за туристите ни. За да се замине в ГДР преди издигането на Стената, искаха и характеристика от местоработата – тогава всеки можеше свободно да мине в Западен Берлин. А за братския Съветски съюз искаха „приглашение”. Да подам документи за пътуване на Запад направо ме беше страх. Ами ако ми откажат и това се разчуе? Значи съм неблагонадежден. Веднъж само с връзки минах Желязната завеса. И тъй като бяхме цялото семейството, което си беше направо съмнително, започнаха да ме питат дали съм ченге. Един приятел – кинолюбител, Живко се казва, три години получаваше покана за някакъв фестивал в Испания. Три години подаваше документи – заедно с поканата, три години получаваше отказ. Човекът направо се поболя. Анализира целия си живот, за да разбере с какво е прегрешил пред народната власт. Освен някакво национализирано дюкянче на баща си, нищо друго не откри. И тогава се реши да пита Генерала – шефа на Милицията защо не го пускат. Успял да си уреди среща, Генерала казал да донесат досието на Живко и донесли ..друго досие на истински враг на народа. Съвпадение на имената. Живко вече можеше да замине за Испания, но нещо се беше прекършило в него. Остана му прякора „Живко Испанеца”. Не толкова драматично беше пътуването в чужбина с „Балкантурист”. Там и да ти откажат ще кажеш, че някой с връзки те е прередил, а не че имаш петно в биографията. Най-търсени бяха средиземноморските екскурзии с кораб. Бяха дълги и човек можеше да види наведнъж три-четири страни. При тези пътувания редовно един – двама екскурзианти забравяха да се върнат на кораба – макар че се подбираха само хора с много здрави биографии. Един приятел беше успял да се запише и разправяше как още на отиване двама от групата останали в Италия, после един в Испания…И толкоз. Ченгетата, маскирани като екскурзианти, вече пишели докладите си, защото знаели, че на връщане едва ли ще стане още нещо. Който избягал, избягал. За последно корабът спрял в Истанбул, за да си похарчат туристите последните центове. За локум, разбира се. В уречения час всички били на палубата, сирената изсвирила за сбогом, корабът отлепил от кея и вече навлизал навътре в морето, когато един от туристите извикал „Сбогом, България!” и както си е с дрехите скочил във водата. Представям си каква драма е изживял този човек. Той е можел да избяга спокойно на отиване. Не е намерил сили да направи това на първото пристанище, на второто, на третото…И когато е осъзнал, че вече няма да има друг шанс, е скочил във водата… След време се запознах с човек, който познава работата в Паспортния отдел, и го попитах защо за разрешение за пътуване в чужбина се чака толкова много – какво толкова се ровят. Оказа се, че проучването става за минути, през останалите дни документите „пътуват” от бюро на бюро – макар цялата процедура да е можело да свърши за два часа. Само че не е трябвало да се учи българинът, че работата е толкова лесна. Нека да почака, да се поразрови в греховете си, да се изпълни с уважение към властта, която ще му подхвърли най-накрая благосклонността си. И така – заветното листче е вече в ръката ми. Първо тръгвам на бегом към Външнотърговска банка – да не би да свърши валутата. Разглеждах непознатите банкноти и вече си правих сметка какво да купя. Да отделя за хотел не си и помислях. Там, където нямах познати и роднини, щях да спя във влака и по гарите. Следващата спирка е в ЖП бюрото.Посещението там започва с дълго разглеждане на разписанията на няколкото международни влака, после се прави заявки, чака се няколко часа и накрая получаваш заветния билет. Веднъж опитах да пътувам със самолет. Казаха ми да си избера дати, на които пътуват самолети на ТАБСО. С никакви други самолети нямало право да пътуваме. Ех, колко евтини бяха билетите. До Прага и обратно с влак беше 44 лева. Кушет вагонът за една нощ беше 3,78. Майсторлъкът беше така да си направиш маршрута, че преходите да стават нощем и то с български влак. Тогава можеше да се плати направо на шафнера и за никакви пари да се опънеш на кушетката за някой и друг час. Когато за пръв път получих разрешение за Чехословакия, на бегом смених валутата и като отидох в ЖП бюрото разбрах, че влак има след час и половина. Не бързах за никъде, но не можех да си представя, че имам всички разрешения и билети, а ще стоя още в България. Купих билета, изтичах до вкъщи, за минути събрах някакъв багаж и след минути вече бях във влака. Пътувах към Европа. Кеф. Бях сънувал стотици пъти как отивам в чужбина, но сутринта се озовавах в българското си легло. А сега дремвах, събуждах се, оглеждах се – всичко беше истинско. Днес мога да си сложа личната карта и кредитната карта в малкото джобче и до довечера да съм в Париж, примерно, но меракът вече го няма. То и за какво да ходи човек в чужбина? Вече няма какво да се купи. Витрините им – почти като нашите. Само дето е по-скъпо. Единствено има смисъл да отидеш до Турция за домати и прах за пране. Е, могат да се случат разни случки, които после да се преразказват на маса. С един приятел, руснак, не бяхме се виждали много години, след Промените се събрахме в Пловдив и като започнахме да си разказваме кой къде е бил и какво му се е случило – цялата вечер мина в спомени за пътувания в чужбина. В един момент руснакът се замисли и каза: - И при нас е така – като се съберем сега, само за случки в чужбина си говорим. Защото все още за нас всяко пътуване все още е необикновено приключение. Което си е направо жалко… Оттук нататък направихме опит да си говорим как живеем тук и там, но разговорът нещо не потръгна… Следващият път продължаваме: как другарят Яков стана шпионин.

Веднъж (март 89 г.) като се връщах от Берлин със самолет, от фришопа на летището купих на детето едно миниатюрно лего. Платих го с долари. Вече обаче си бях попълнила митническата декларация за влизане в Б-я и там пишеше 25 долара(!). На летището в София трябваше да покажа валутата и като се започна едно претърсване. Вкараха ме в една стаичка, където една сърдита другарка ме попипа къде ли не. Само гинекологичен преглед не ми направи. Ботушите, шлифера, шевовете на костюма.. Всичко от пътната чанта излезе, беше опипано и не помня още какво. И безброй въпроси сигурна ли съм, че нямам скрита валута и т.н., придружени от отровни погледи. Въпреки че бях обяснила за легото. Като знаех, че нямам нищо скрито, й гледах сеира. Но и шубето ми се вдигна, естествено. Ето, това беше тогава - караха ни да се чувстваме виновни без да знаем за какво!
А иначе и аз съм висяла пред паспортното, и на мен веднъж ми отказаха за ГДР-то и после 3-4 години не посмях да подам документи. Че, ако още веднъж ти откажат, после край, влизаш в черния списък. Слава Богу, времената са други! А иначе, "и рокендрола беше млад!"
А колкото до витрините, мои познати германци преди десет години се чудеха, че в бутиците по Витошка цените били по-високи от Мюнхенските. А и по стъргалото в Пловдив (или в мола) могат да се видят и досега невероятни цени.
Поздрави! Б.

на чакането за разрешително в Паспортния отдел, или по-скоро за емоциите, свързани с него, си правя аналогия с молбите за виза до САЩ и Великобритания за студентските бригади:)

Може би това че съм бил прекалено малък и не съм се и замислял да пътувам навън днес не ми пречи да се радвам на всяко едно пътуване навън. Като малки гледахме с едни широко отворени очи на всичко донесено от чужбина - беше шарено красиво и най-вече западно. Сега със съпругата ми си правим поне по една разхотка на година (то с тия евтини самолетни билети е направо грях да си седиш и да си къташ парите) и мога да кажа че спомените ми са предимно от видяно. Жената доста напъва да си купи това и онова (децата все още те гледат в ръцете като се прибереш и се радват на всичко донесено) но единственото което си купуваме със сигурност е магнитче за хладилника.

Както винаги,прочетох с интерес постинга ти.Но не знам защо си спомних за един мой чмичо (почина седмица след баща ми-лека им пръст),който,като влязохме в ЕС,все повтаряше:"Пътувайте,друзя!Аз събирам пари за болница в Пловдив,но не съм събрал още за пътните."Един ден му викам:"Чич Любо,ще ти уредя лечение в най добрата пловдивска болница(все още имам тази възможност) и ще те закарам с моята кола!"А той ми вика:"Добре съм,момчето ми!В неделя ще пътувам."И отпътува в неделя-08.03.2009л

"То и за какво да ходи човек в чужбина? Вече няма какво да се купи. Витрините им – почти като нашите. Само дето е по-скъпо."

Точно за това ИЗОБЩО не си прав. В последните няколко години пътувам страшно много и мога да те уверя (за Париж не знам, но за куп други места съм сигурен), че можеш да намериш такива цени за какво ли не, каквито тук просто няма. За разнообразие и качество просто да не говорим.

Изобщо не беше толкова розово както го описваш, Евгений.
Направо си беше подигравка. Даже гедерейците, чиято ЩАЗИ беше много по-опасна от нашето ДС, излизаха с достойнство, макар и трудно.
Единствената ни утеха бяха мужиците, които никъде не излизаха и ние на принципа "Не е важно аз да съм добре, а някой да е по-зле от мен" се чувствахме западняци в сравнение с тях.

Комунизмът не може да се опише, а само да се изживее, за да се разбере...

Е, изживял съм го. Или поне последните му 22 години. Нищо ми няма. Честно. Определено съм много по-добре образован, отколкото училите при "демокрацията" (сори, ама само в кавички ми иде да я напиша, когато става дума за това, на което я превърнахме в България), познавам света, познавам кое, как и защо се случва в практически всички области на знанието и не се чувствам ни най-малко осакатен.

ОК, определено живеехме по-бедно, имаше разни дефицити на стоки и по-беден избор, чакаше се за коли или телевизори, пътуването в чужбина също е било проблем (но дори не съм го усетил и не съм страдал, сигурно защото съм бил още дете).

Но това изобщо не значи, че не сме имали своите радости и причини да сме щастливи, нито че не сме имали желания, цели и стремежи или че не сме ги постигали. И много от тях бяха много по-достойни за уважение от днешните.

E, м'чи к'во му е било на турското? Само на хайманите не им е харесвало, таквиз' като на даскал Ботьо сина и оня, разпопения дякон, къ ли му беше името...

Вулварски народ сме си.

През 1986 г. със съпругата ми и все още новият тогава Вартбург чакаме митническа проверка на митницата във Видин на път за Чехословакия. Преди нас едно възрастно семейство със Шкода 100 вадеха от колата си целия багаж, за да бъде проверен от митничаря, независимо от това, че хората (както и ние) бяха попълнили нужната митническа декларация. В един момент митничарят видя една голяма метална кутия от нес кафе, хвана я странично, а не за капака и започна да я тръска и друса. Жената му каза, че си е сложила в кутията мляно кафе, защото обича да пие кафе по пътя. За целта си носеше и туристически газов котлон. Митничарят обаче й отговори, че търси укрито злато и продължи да тръска кутията без да обърне внимание, че капакът й беше от долната страна. В един прекрасен момент капакът се отдели от кутията и някъде около 250 грама мляно кафе се посипа по задния капак на Шкодата, а също и на земята. Разбира се, злато не изпадна от кутията, само дето жената попита митничаря: "А сега от къде да си купя кафе?" На което митничарят не отговори нищо и избяга гузен. Семейството ходи при началници да се жалва за кафето си, но така и премина Дунава без кафе.

Та... и такива простотии се случваха из родната ни социалистическа България в ония години. Но така и трябваше да бъде след като селяните излязоха от село, но селото не излезе от някои селяни.