Първите ми спомени за съветския печат са: вестник  „Известия”, върху който се белят печени чушки, и списание „Огоньок”, с което едни роднини запушваха нощното гърне – преди да го изхвърлят сутринта. Съветската преса струваше по-евтино от амбалажната хартия. Годишен абонамент за „Правда” беше около левче, за „Веселые картинки” си спомням по-точно – някъде около 62 стотинки. Чак като студент открих едно списание, което заслужаваше уважение – „Иностранная литература”. Там прочетох „Чайката Джонатан Ливингстън”, там открих Хулио Кортасар. От време на време четяхме седмичните издания  „Литературная газета” – огромен като Съветския съюз вестник, и „Неделя”, която по-приличаше на съвременните вестници – таблоиди. Времето течеше, в РЕП-овете караха камари „Правда”, „Известия” и „Комсомольская правда”, които след това се изхвърляха. По-голям успех имаха книгите на руски. Във всички по-големи градове имаше Руска книжарница. Там човек можеше да открие истински съкровища и то на смешни цени. Имам 10 томчета на Пушкин, които купих на цена 16 стотинки парчето. По за левче средно събрах цялата „Библиотека приключений”, която в Москва на черно струвала многократно по-скъпо. Един ден ми дойде гост от Съюза, разгледа библиотеката ми и се хвана за главата. Установи, че в нея има книги на руски, които той никога не е предполагал, че съществуват. Изглежда някои заглавия са се печатали само за Руските книжарници по света. За авторитет. За спомен от България гостът си купи един куфар съветски книги – да си ги носи обратно в Съветския съюз. Това беше все едно колумбийци да си носят обратно за родината банани, купени в България. Та така – купувахме книги, но вестници – не. Та кой го интересуваха успехите на колхозите и решенията на ЦК на КПСС. Властта не предполагаше и в най-смелите си мечти, че ще дойде време, когато хората ще се нахвърлят на съветската преса като на топъл хляб. Като на корекомска стока, която може вече да се купи с левове. Един ден някой ми нашепна на ухо: „Тичай да си купиш „Огоньок”, докато не са го забранили.” Първо помислих, че става дума за някакъв майтап, но си купих списанието – за пръв път в живота. Разлистих го и онемях. „Свободна Европа” и ББС трябваше вече ряпа да ядат. И като започна едно четене… Там бяха написани неща, които повечето българи не смееха и да си помислят. Властта страдаше мълчаливо и в крайна сметка реши да скрие списанието. „Огоньок”. То  изчезна от рафтовете на РЕП-овете – там, където отлежаваше от десетилетия.  Успяхме да влезем под кожата на продавачката на РЕП-а до кино „Република” и тя ни призна, че вече получава само по 2-3 броя, но й казали да ги крие и да не ги дава на „гнили интелектуалци”. Уверихме жената, че ние не сме от тях, тя ни даваше по един брой всяка седмица, след което списанието тръгваше от човек на човек. Малко след това попаднах в санаториума в Павел баня. Минах да огледам центъра, книжарницата, накрая спрях пред РЕП-а. И какво да видя – наредени прилежно последните 18 броя на „Огоньок” – залежали. Купих си тези 3 или 4, които нямах и ги изчетох от кора до кора. В един от тях беше поместено едно от предсмъртните писма на големия режисьор Тарковски. В него той разказваше как съветската система го е унищожила – и сега, на смъртно легло в Париж, той оплакваше съсипания си живот. Сетих се за много хора с неговата съдба, стана ми тъжно и се разплаках. До мен лежеше началникът на пощата в Белово, погледна ме, попита какво ми е, но просто не знаех как да му обясня. Едва ли щеше да ме разбере. На другия ден при съседа ми по легло дойде местният пощенски началник. Чул, че в Павел баня се лекува негов колега и решил да го посети. Разговориха се за пощенските проблеми, по едно време реших и аз да се включа в разговора. Попитах госта как успяват в някаква си Павел баня да си осигурят толкова броя „Огоньок”. Началникът вдигна рамене и ми отговори, че му ги пращат насила. Бил заявил два броя, те му пращали 20. Никой не ги купувал, но не смеел да ги бракува. Очевидно някой в София не е имал куража да изгори едно съветско списание – колкото и да му се е искало, а просто е решил да пренасочи тиража към места, където вероятно перестройката още не е  стигнала. Както пък някой в Москва преди това е пренасочвал съмнителни книги към София. Опитах се до обясня на началника какво богатство притежава, но той май не разбра всичко или се правеше, че не разбира, затова му препоръчах да разлисти някой брой и да си направи изводите. На другия ден минах да проверя дали не е дошъл новият „Огоньок”. Нямаше нито нов, нито стар, изчезнала беше цялата купчина. Началникът си беше направил изводите и се беше застраховал. След Павел баня заминах на море – да си доизлекувам дисковата херния. Бях намерил карта за Международния дом на журналистите. Там освен всичко друго имаше и някакви професионални сбирки – някой колега разказваше впечатления от командировки в чужбина и т.н. На една от тези сбирки по средата, вратата се отвори и влезе непознат висок мъж с очила. Някой обяви, че на гости ни е дошъл самият Виталий Коротич – главен редактор на „Огоньок”. Не можех да повярвам – човекът –легенда  беше дошъл да почива в страната, където плодовете на неговия труд бяха инкриминирани. За щастие на другия ден във Варна идваха колеги – телевизионен екип от Пловдив, веднага уредих интервю с Коротич, което направихме почти нелегално. Оставаше само да се излъчи. След няколко дни Коротич си замина, разнесе се слух, че Тодор Живков бил казал, че повече не иска да види в България човек от „Огоньок”. Питах тук и там какво да правя с интервюто, всички дигаха рамене, чаках два месеца  и накрая го пуснах - по БНТ. Зачаках някакво наказание, но нищо не се случи. Не помня дали Тодор Живков вече не беше дал историческата директива: „Да се снишаваме…” Изглежда беше дошло времето на снишаването. Което си беше просто изчакване. И надежда, че омразният Горбачов ще падне и здравите сили отново ще влязат в Кремъл. Тогава Тодор Живков щеше да се надигне гордо – преживял и петия партиен лидер на братския Съветски съюз, и да обяви края на снишаването. А имаше времена, когато за интервю с такъв важен съветски главен редактор награждаваха. В средата на 70- те години бях редактор в Радио Пловдив и всяка седмица пишехме отчета на излъчените материали по териториален признак. Колоните бяха четири: Пловдивски окръг, Смолянски окръг, Пазарджишки окръг и…СССР. Съветската страна ни беше като втора родина и всичко, свързано с нея, което излизаше по радиото, се толерираше. Сега обаче радетелите на българо-съветската дружба мълчаха и скърцаха със зъби. Просто не можеха да повярват какво се случва. Ех, че беше интересно. Връщах се от работа, отварях пощенската си кутия и оттам се изсипваха камара съветски издания. Бях се абонирал освен за „Огоньок” и за легендарните за времето си „Аргументи и факты”, „Век ХХ-ий и мир”, „Литературная газета”, „Нева”, „Новый мир”, „Звезда”, че даже и „Известия”. Четяхме за делата на следователя Гдлян, който разкриваше грандиозни далавери някъде в азиатските републики, препрочитахме Солженицин и Гросман . Знаехме всичко за задкулисния живот в Кремъл по времето на Сталин, но какво ставаше в България оставаше тайна. И все пак ставахме все по-сигурни, че много скоро ще дойде едно по-добро време, когато щяхме да живеем без да мразим. Когато щяхме да говорим това, което мислим. Когато властта нямаше да може повече да ни лъже и щеше да се съобразява с гражданите. Каквото трябваше да стане – стана. …Миналата година събрах всички вестници и списания от онова време и ги изхвърлих. Беше нещо като прощаване с илюзиите.    

Руската преса беше търсена чак до преврата в Москва, един приятел дори беше внесъл един куфар с руски списания, опитвайки се да ги продаде на добра цена. За съжаление, не успя да се справи. А на пощенската кутия на баща ми до съвсем скоро стоеше лепенката "Литературная газета", която инструктираше пощальоните къде да пускат вестника и да не го "губят" по пътя, което се случваше сравнително често. До ден днешен се чудя на чудото, което се случи в руската преса.

Спомените Ви са много интересни.Искам да допълня за издаваното само за чужбина съветско списание Sputnik, в което се намираха тънки пластмасови светлосини грампфонни плочи с изпълнения на западни певци. От там можехме да слушаме Roberta Fleck,Louis Armstrong,Beatles,Mirei Matio,pesenta ot filma Lowe story i mnogo drugi.
Пускахме ги по стотици пъти на ден и се пренасяхме в един недостижим за нас свят...

и си спомням, че се бях абонирала за някакво чудовищно количество руски издания - спортни, магазинни, за ученици - само изданията за колхозници май бях пропуснала. Излишно е да казвам, че тази камара не можех да изчета, дори и по цял ден само това да правя, но поне за нашите имаше амбалажна хартия. Спомням си, че спортният им всекидневник се печаташе на някаква много добра хартия - нищо общо с тоалетната хартия на "Народен Спорт". Даже имаше и лъскави спортни (а вероятно и други) издания, със снимки от които бях облепила цялата си стая - за ужас на родителите ми. :)

Първите ми срещи със съветския периодичен печат - оръфаните броеве на "Огоньок", "Совтский Союз", Советская женшчина" и "Вокруг света" датират от началото на 50-те, когато като първокласник започнах да посещавам самостоятелно бръснарницата на ул. "Гладстон" срещу ДИП "Напредък", изгорял по-късно, и застроен с кино "Комсомол". Те си бяха задъжителен абонамент на заведенията от подобен тип, та клиентите поне от скука да им разглеждат картинките (то и колко ли бяха хората, които в онези времена разбираха от руския език ?). Някъде към 7- 8 клас съседи ни станаха семейството на руски белоемигрант, а синовете му ми бяха връстници. Имаха много богата библиотека с руска литература, която редовно попълваха с новоизлезли книги от руската книжарница срещу пощата. "Одиссея капитана Блада", "Двадцать лет спустья", "Виконт де Брежелон"... ("Капитан Блъд", продълженията на "Тримата мускетари" и тем подобни изобщо не бяха печетани на български след 9.X., а старите издания трудно се намираха). Започнах да заемам от техните книги, защото гладът ми за приключенска литература беше по-голям от трудностите ми с овладяването на Руския. По-късно като студент станах редовен читател на "Неделя", а къде по-лесно и по-евтино от руските книжарници в София можех да си набавя събраните съчинения на сър Артър Конан Дойл, Стендал, Гюи дьо Мопасан, Балзак и т.н. Още преди перестройката станаха много интересни списанията "Наука и жизнь", "Знание - сила", а от вестниците "Литературная газета". За нея ме открхна един колега завършил в Съюза и ме предупреди:"Първата кола я вадиш (вестникът се печаташе в две коли голям формат и първата съдържаше само идеолоия и банална информация) и веднага я оставяш за амбалаж, а втората си заслужава четенето".
След това дойде перестройката и всичко това, което описва Евгений по-горе. Няма да се повтаряме. Само че аз за разлика от него си запазих годишнините на "Новьiй мир" - та там се пчатаха откъси от "ГУЛАГ"-а на Солженицин! Преди това пак можеше да се чуе нещо от него, но само малки и страхотно заглушавани фрагменти по "черните станции".

7 години руски в у-ще + 2 години във ВУЗ-а + Руската книжарница с художествената и специализираната литература. През 90-те години живеех в "загниващия" капиталистически Запад. Отвреме-навреме ми изпращаха книги от България, но гладът беше по-голям от постъпленията. Съпругът ми тръгна в командировка към Русия и аз си поръчах книги. И преводачката му беше доставила 6-7. Една от тя беше книгата на Раиса Горбачова "Моят живот" или нещо подобно като заглавие. Само че, докато книгата стигне до мен, там се случи путчът към Горби. И, ирония на съдбата, когато аз я четях (някой от Вас чел ли я е?), с всичките й социалистически преувеличения "ах, колко е по мед и масло всичко" и "ах, как ще променим света, но в смисъла на капиталистическия социализъм и т.н, и т.н." те взеха, че отпаднаха от световната политическа сцена (Горби и ко.)...

Късничко е малко, но да ударя една критика на Евгений все пак - хич бива ли да не споменеше "Московские новости"? Мчи туй вестниче удряше в земята сума ти други издания. Само накрая се оака, но не беше тяхан вината (на руснаците), а на кореспондентина им в България, койото беше описал падането на коминистите от власт като междуселска свада.

Е, разбира се той не беше случаен човек - ВЕНЦЕЛ РАЙЧЕВ - онбашията на цялата червенозадничестормутреста фамилия, най-известен от която сега е АНДРЕЙ РАЙЧЕВ... Няма случайни неща на света...

За останало всичко е прав Евгений, както и коментаторите - всичкото чудо беше, докато не проблесна и при нас лъч свобода...