Едно време хората имаха толкова много пари, че се чудеха какво да си купят. Имаха си всичко, но искаха още и още. В резултат на което се създаде известна диспропорция между търсенето и предлагането. Моментът на предлагането някой път изоставаше от момента на търсенето /от няколко часа до няколко години/ и така се образуваше известно натрупване на граждани в период на очакване. Някои наричаха това натрупване „ОПАШКА”. Радой Ралин даже придаде известна героична окраска на този феномен с думите:                      Българска майка юнашка,                      По цял ден виси на опашка. В този стих се възпява саможертвата на българската майка – продължител на делото на баба Илийца. Българската майка юнашка замества по опашките своите синове и дъщери, които са поели по-отговорни задачи пред  Партията и Правителството. Разбира се, не само възрастните хора се активираха, когато „пуснеха” нещо дефицитно. Някой път, когато имаше лимит на стоката, за която се чакаше, се нареждаше цялото семейство. Например не даваха повече от половин кило маслини. Но като се наредят 4 души – ето ти цели две кила. Подобно чакане правеше едно семейство още по-задружно. За съжаление далеч не всеки ден трябваше да се чака на опашка – както твърдят някои злобни дисиденти. Аз например съм виждал опашки твърде рядко: опашка за хляб, за сирене /овче/, за захар, за олио, за червен пипер, за агнешко месо, за кайма, за трайни колбаси, за пресни колбаси, за полутрайни колбаси,  за карантия, за маслини, за портокали, за банани, въобще за плодове и зеленчуци, за телевизори, за хладилници, за перални, за печки „Раховец”, за книги, за вестници  и още не повече стотина вида опашки. Имаше и виртуални опашки – за жилища и леки коли. Например внасяш 1500 лева за „Москвич” и започваш да чакаш. Ходиш веднъж в месеца в „Мототехника” и гледаш замечтано светлинното табло, което отчиташе с колко си се приближил към заветната покупка. Така времето летеше неусетно и след няма и 10 години ти идваше реда. За да излезеш начело на опашката за „Лада” обаче, трябваха поне две години още. Жилищата се купуваха пък с лихвочисла. Колкото повече пари влагаш, толкова повече се увеличават числата и ти се приближава редът. Предвидливите внасяха още при раждането на детето за кола и апартамент и така всичко вървеше по план. Изобщо опашка с опашка не си приличаха. Опашките можеха да се делят в зависимост от предмета на чакане – за стоки, за услуги, за развлечения, културни мероприятия, здравни услуги и т.н. Наблюдавал съм арменски опашки – т.е. със значителен относителен дял на арменския етнос. Тези опашки бяха доста по-шумни от българските. Представителите на „народа-мъченик”, както го нарича Яворов, се активизираха най-вече, когато пускаха маслини. Майка ми обясняваше, че арменците обичат да си угаждат и в къщите им винаги трябва да има маслини, които тогава бяха деликатес. Няколко години пък всяка сутрин под прозорците ни имаше цигански опашки – за карантия. Чревцата и джигера тогава струваха жълти стотинки и циганките чакаха още от тъмно. През зимата организираха нещо като лагери с огън в средата, някой път чакаха до 4 часа следобед и като се зададеше колата от Месокомбината всички хукваха един през друг към вратата на магазина. И като започваше едно скубане на коси… При формирането си една опашка приличаше на живота при социализма – човек за човека беше брат, на но финала се стигаше до откровен капитализъм и човек за човека ставаше вълк. Виждал съм как хората и в други страни чакат, но онова тяхното не е никаква опашка. То си е жива скука. Нареждат се в стройна колона един след друг, четат книжки и мълчат – вместо да обменят клюки и разкази за сериали. Българската опашка е нещо уникално. Тя е нещо като Опълченците на Шипка – всеки гледа да бъде напред и да гърди геройски да изложи, колкото се може по-напред. В други моменти нашата опашка пък прилича на войските на Сюлейман паша – на орда, която се опитва да превземе заветната цел. Превземането се съпровожда с диви викове, които раздират махалата и привличат нови и нови участници в хепънинга. Всичко това издава борческия дух на нашия героичен народ, който пренася на опашката неизживените си революционни настроения. Наблюдавал съм на времето опашки в Полша, в Чехословакия, в ГДР и ГФР – там всичко е под конец. Най-интересното, че в Съветския съюз също видях безброй организирани опашки – някой път дълги близо километър. Вятър брули чакащите, дъжд ги залива, но те мълчат и си чакат. Единствената опашка, която прилича на нашите – т.е. като орда, видях в Румъния по времето на Чаушеску. На един пазар бяха им пуснали пакетчета масло, тълпата скачаше към продавача от всички страни и искаше да го разкъса. Сега чак си обяснявам защо ни приеха в Европа едновременно с румънците. Впрочем имах щастието да наблюдавам българска опашка на румънска територия. Но ще започна малко по-отрано. През 1990 бях в Западен Берлин да си купя стара кола. Отидох в някакво кметство за регистрация и там видях цяла група българчета. „Сега ще им покажем как се прави опашка” – помислих си веднага, но немците бяха предвидили всичко. Карат те да седнеш на пейка и да чакаш, докато си чуеш името по радиоуредбата. Цивилизация. Два дни по-късно попаднах на опашката за ферибота за Видин. Вече се стъмваше, а фериботът работеше до полунощ. Пред мен имаше стотици български коли и беше много съмнително дали ще хванем последния ферибот или щеше да се наложи да спим в колите. Румънски граничари влязоха в положението ни и тръгнаха между колите с ясна оферта – един стек цигари и те извеждат направо на ферибота. Отказах гордо. Намериха се обаче тарикати и се разбраха с румънците. Съжалявам, че нямах камера, за да запечатам следващата сцена. Напред вървяха граничарите със стекове цигари под мишници, след тях бавно напредваше колоната от българите – продажници. Чакащите ги освиркваха и псуваха. Тарикатите продължаваха да напредват с ледени физиономии към заветния ферибот. Сцената обаче имаше продължение. На самия праг на ферибота нашите ги очакваше изненада. Тук в сюжета се намесваха митничарите и си искаха на свой ред подкуп – този път кеш. Двама от шофьорите или нямаха пари, или си направиха сметката, че тарикатлъкът започва да излиза твърде солен и направиха обратен завой. Завръщането бе посрещнато от чакащите с френетични възгласи. Чувстваха се поне малко възмездени. Плащането – с пари или стока, е най-безинтересният начин на пререждане. Има и други – започвам да изброявам:

1. Гьонсуратлък. Пререждате, гледайки право напред. И никакво колебание, никаква реакция на подвикванията на тълпата. Хората трябва да си помислят, че сте някакъв началник, инспектиращ, представител на институция или нещо подобно.
2. Обади се на приятел. Виждате на опашката далеч напред по-близък или по-далечен приятел, примъквате се към него и започвате разговор – по-точно продължавате някакъв разговор, за да заблудите хората, че сте на това място отдавна. Няма случай приятел да ви предаде в такава ситуация.
3. Помощ от публиката. Изписвате на лицето си най-доброжелателната физиономия с малко кахърен оттенък и започвате да си пробивате път, обяснявайки, че искате само да попитате за нещо. Благодарите за разбирането, макар и никой да не ви разбира.
4. Примъкване. С разсеян вид обикаляте около опашката, разглеждате нещо, търсите нещо, подсвирквате, докато при някакво движение напред намерите по-предно място. Наскоро гледах как с тази тактика двама колеги от уважавана медия прередиха на едно летище 200 души наведнъж.

И т.н. Тъй като не притежавам таланта да пререждам, от малък се опитвам да въвеждам ред. Някъде към 1980 година в една квартална градинка бяха пуснали дини – последните дини, защото беше септември. И евтини – по 8 стотинки килото. Дините бяха предвидливо оградени в клетка – досущ като клетката на лъва в зоологическата градина, продавачът се беше скрил вътре и пускаше клиентите един по един. На вратата на клетката се разгаряше истински бой, когато трябваше да влезе новият щастливец. Железата се огъваха, хората пъшкаха – позната картинка. Тогава реших да въведа ред. Намерих един картон, накъсах го на парчета , написах номерца и ги раздадох. За минути всичко си дойде на мястото – трябвало е просто някой да го измисли. Хората седяха на пейките и си чакаха реда, новите пък отиваха да свършат някоя работа и пак се връщаха. Дойде ми редът, но не си тръгвах, защото се чувствах полезен на обществото. По едно време обаче се усетих, че прекалено много станаха тези, които твърдяха, че са имали важна работа и са си изпуснали реда. Влизах им в положение, докато усетих, че някои от номерата започват да се повтарят. Тарикатите си бяха направили фалшиви номерца. На същия картон, с имитация на моя почерк… Захвърлих всичко и си тръгнах отчаян от българщината. Не знам дали през последните години опашките намаляха или само промениха облика си. По-рано чакахме с парите си в ръка. Сега чакаме да ни дадат – пенсии, транспортни карти с намаление, социални помощи. И чакаме по–същия начин – като тълпа. Миналия месец бях в Сърбия, на една бензиностанция групата ни откри евтини цигари и като заваляха поръчки за стекове – няма първи, няма последни. Продавачът по едно време не издържа и викна: -         А бе защо вие, българите, не може една опашка да направите като хората! „Абе не можем – рекох си аз, - но защо тогава ви прередихме по пътя към Европа?”  

Predi niakolko godini gledah mac v Holandiya .Turciya - Ekvador ,kontrola Otvan pred kasite turskata publika se blaskashe pred kasite bez nikakav red za bileti Izvednaj se chuva niakoy vika na turski-''Ey ne se blaskayte taka be, nadminahte i balgarite Ostanah kato gramnat Ta taka

при нас има най-странните опашки. Не си описал- за подаване на данъчна декларация, за регистрация на договор, за плащане на данък и ... за изпращане на препоръчано писмо.

"По-рано чакахме с парите си в ръка. Сега чакаме да ни дадат – пенсии, транспортни карти с намаление, социални помощи."
........................................
Уникален сте! Поздравления!

1988 г., декември, с трошка Шкода и 8-годишно дете в колата. Опашка, ще се пренощува. Детето спи завито с одеалото, аз дрема и мръзна. Към 2ч. след полунощ някой потропва на прозореца - униформен безбрад румънски войник. Говори нещо, от което разбирам "2 DM". Той ги получава, аз придвижвам колата напред. Пет години по-късно, 1993 г., на същото място услугата коства 25DM. Ово е стандарт, както би казал брата-сърбин...Не че не ги дадох...

Когато учех във ФМИ-то в Пловдив имаше подобни изпълнения при записванията за избираеми дисциплини отначало. Но се събрахме и сами измислихме системата, така че да няма пререждания.

Бях решил, че хората в България са ужасно нецивилизовани и няма други, които да не могат да наредят една опашка както трябва. Докато не видях как се нареждат хората на опашка в Индия.

поздрави:

едно време имаше опашки не защото имахме много пари, а защото съществуваше хроничен дефицит. Там където има монопол и държавна услуга и сега има опашки. Това е закономерността. А не байо, че едно време е било добре.

Понеже в нашия блок се помещаваше бакалия, знаехме, кога какво е получено и децата заставахме още от обяд на опашка. Магазина отваряше към 15.30 и ние чинно си чакахме. Имаше периоди, когато дефицит беше олиото, после червения и черния пипер. ..Въобще винаги се намираше някоя дефицитна стока, заради която да се образува опашка. Помня опашките образувани преди Великден, защото само тогава се появяваше агнешко месо в магазина. Хората се нареждах още в полунощ и чакаха по 12 часа за да си вземат мечтаното бутче или плешка...

скоро в близкия супермаркет?

На касата пред мен един човек е наредил покупките си на лентата, касиерката ги взема една по една докато се опразни лентата, и преди аз да поставя първата си покупка на вече опразнената лента, една лелка зад мене започна да реди собствените си покупки на същата тази лента.

Ужас! Но успях бързо да се съвзема и веднага скастрих лелката в смисъл, че трябва да се научи да се съобразява и с другите хора, а не само със себе си. Но като я погледнах в очите, разбрах, че нищо не е осъзнала от това, което й казах.