С отоплението, както разбрахте, нямахме проблеми. С охлаждането обаче не беше всичко наред. Признавам. Жегите ни съсипваха поне няколко седмици в годината – имахме чувството, че ги беше поръчал класовият враг, за да ни унищожи. Ние обаче се борехме, както можем – правехме течение, пускахме вентилатори, пиехме студена вода и айрян, бира и мастика. Щом наближеше лятото, първата работа беше да се закнижат прозорците. Обикновено слагахме вестници, прикрепвахме ги с кабърчета. По едно време някой измисли картонените щори. Купувахме кадастрон, нарязвахме го на парчета, после рисувахме върху него успоредни линии, режехме през линия, загъвахме образуваните ивици и така ставаше нещо като щори. Хем спираха слънцето, хем през прорезите струеше светлина. По-късно, когато пуснаха алуминиево фолио, сменихме с него вестниците и картоните. Фолиото по законите на физиката отразяваше светлината и сигурно температурата падаше с още един градус, но не решаваше проблема. Аз измислих още един метод за спиране на слънчевите лъчи. Бяха пуснали някакви покривки от шарена изкуствена материя – леко мъхеста, сигурно в другите страни беше за еднократна употреба, но при нашите условия издържаше повече. Точно се местех в нова апартамент с прозорци с двойни стъкла. Отварях ги, между стъклата затисках шарените покривки и се получаваше нещо средно между щори и стъклопис. На цена 3 лева. Истинско произведение на изкуството. Прозорците бяха югозападни и огромни – който е живял в Пловдив знае какво означава това. Внушавах си, че вече съм решил проблема с жегата, но не беше истина. В блока, където живеех, през нощта хората отваряха всички врати и прозорци – много го правят и сега. Отваряха и външните врати и когато се прибирах по-късно минавах на пръсти по дългия коридор и чувах как комшиите си говорят или вече похъркват. Бяхме като едно голямо семейство. Почти като при комунизма. Имаше жешки нощи, когато не издържах и свалях дюшека на земята – с надеждата, че по-хладният въздух, като по-тежък, е  най-близо до пода. Една година прочетох как човек да си направи сам инсталация за охлаждане. Четях и не можех да повярвам – как не съм се сетил досега. Схемата беше съвсем проста – до леглото се поставяше стол, на облегалката на стола се  слагаше вълнен пуловер, ръкавите му трябваше да висят надолу и да влизат в леген със студена вода. Зад пуловера се слагаше вентилатор. И така – вълненият пуловер засмукваше студената вода, тя по ръкавите тръгваше нагоре, а вентилаторът изпращаше въздух, който минавайки през плетката се охлаждаше и така трябваше да стигне до потното ми тяло. Изградих системата, пуснах вентилатора и се опитах да заспя. Дали нещо бях сбъркал, дали нощта беше особено топла, но ефектът беше никакъв. Явно трябваше да се купува климатик. Сигурно всички по-млади читатели са се попитали вече – ами защо не сме си пускали климатиците? Много просто – защото такова животно тогава нямаше. Какво да се произвежда в страните от социалистическата система се решаваше от СИВ – така наречения Съвет за икономическа взаимопомощ. Целта беше да няма разхищение на ресурси. Една страна правеше предимно компоти, друга – компютри. Системата се наричаше „социалистическо разделение на труда”. Предполагам, че СИВ се е събирал през зимата и никой не беше се сетил, че в някои по-топли социалистически земи има нужда от климатици. Тази машинка просто не се произвеждаше никъде. Освен в Азербайджан. Но можеше ли един завод в Баку да задоволи нуждите на световната социалистическа система, простираща се на няколко океана? Отначало си мислих, че става дума за някаква техническа новост, с която светът тепърва се среща. За нещастие прочетох някакъв разказ на Селинджър. В него героят се завръща от Втората световна война, среща някъде из Ню Йорк някакви приятели, кани ги в апартамента си и когато влизат, той се извинява, че вътре е топло. Не бил пуснал КЛИМАТИКА. Става дума за 1945 година. Някъде в края на 70-те години в българската палата на машиностроенето на Пловдивския панаир се появи първият климатик, който досущ приличаше на азебайджанския си събрат от Съветската палата. На пресконференция министърът на машиностроенето обясни гордо, че с братската съветска република започваме „кооперирано производство”. От този момент нататък всяка година ходех на всеки панаир, на всяка пресконференция на машиностроителния министър и задавах един и същ въпрос: - Какво става с кооперираното производство на климатици? Всеки път ми обясняваха, че е въпрос на време – още малко търпение. Климатикът –експонат /той беше един и същ всяка година/ започна да губи търговски вид, малко преди Промяната изчезна съвсем, може би го загубиха, а някакъв нов министър на моя въпрос вече само вдигаше рамене – явно не разбираше за какво става дума.
Утешението беше, че целият народ страдаше от жегите равнопоставено. Един жегав летен следобед трябваше да пресека пловдивския централен площад, който беше толкова бял и напечен, че можеше да се използва за събиране на слънчева енергия, с която да се отоплява града цяла зима. В края на площада се издигаше 12 етажният Партиен дом. Прозорците бяха широко отворени и естествено нямаше нито един климатик – даже на етажа на Първия секретар. Мислех си какво ли работят в този момент 12 етажа партийни другари, даже ги съжалих, че трябва в тази жега да са на своя боен пост. Доближих партийния дом, беше адски тихо и се заслушах. Реймънд Чандлър описваше една подобна атмосфера в Бевърли Хилз – било толкова топло и тихо, че се чувало как стържат писалките на продуцентите, с които подписвали договори за милиони долари. Очаквах да чуя как стържат перата на партийните секретари, подписващи поредната директива или възвание към трудовия народ – за ударно прибиране на реколтата, примерно. Само че чух друг звук – странно познат. Нещо като „джагър – джагър” Не можех да поварявам. Това беше звук от хвърлени зарове. На някой от етажите играеха табла. Може би така релаксираха, може би така се бореха с жегата – не знам… Годините минаваха, няколко милиона българи просто не работеха в жегите, губеше се невероятен брутен вътрешен продукт, аз имах чувството, че съм си загубил половината живот, но на никой не му пукаше. В телевизията, където работех, докараха един единствен „ер-къндишън”, американски, / тогава китайците и не бяха чували за това чудо на техниката/, с който охлаждахме едни скъпи видеомагнетофони. За охлаждане на техниката бяха намерили валута, за хората – не. През половин час ходехме във видеопаратната, вземахме си глътка хладен въздух и пак потъвахме в адската пещ на летните следобеди. През юли 81-а, ако не се лъжа, в Пловдив се състоя Световното ловно изложение. Беше страшна жега, а климатик нямаше даже в приемната на Пенчо Кубадински. Едно от главните действащи лица на Изложението беше генерал Русков – председател на Българския ловно-рибарски съюз, съпартизанин на Тодор Живков и негов приятел.. Някои го наричаха „заешкия генерал” Един ден получих неочаквана покана – да направя интервю с Генерала за „Панорама”. В ония години „Панорама” беше най-престижното предаване на БНТ, а да те поканят да работиш за него беше все едно, че си номиниран за „Оскар”. Договорих се с Генерала да се видим в петък на обед и да направим интервюто в пловдивското телевизионно студио. В уречения час на уреченото място до мен спря един голям Мерцедес, от него изскочи генералът, който специално за мен беше дошъл от София и първият му въпрос беше дали в студиото има климатик. С всичкия си акъл казах, че климатик имаме само във видеопаратната. И тогава бившият партизанин се нацупи като холивудска звезда от Бевърли Хилз и каза дословно: - Аз в студио без климатик не влизам! Седна в Мерцедеса и запраши обратно за София. Така изпуснах шанса си да стане елитен български журналист. А може би в България – страната, в която трябваше да си партизанин от отряда „Чавдар”, за да си охлаждаш задника с американски климатик, просто нищо не си заслужаваше усилията. Прибрах се и напук на жегата хвърлих една табла.     Първата част на този блог може да се намери и на книга - пуснаха допълнителен тираж

Добре пишеш, Евгений, чета те с удоволствие, дерзай. :)

Даже и вносни пък-западни.При нея нещо явно не се е тачило бртското азербейджанско производство.

А аз пък имах честта да се повозя на тъмнозеления мерцедес на ген. Русков. Ако правилно си спомням, беше модел 600 и нещо, конфискуван от някакви араби. Нещо му беше станало и на Панаира трябваше да го карат при механиците на Мерцедес. По една случайност ме изпратиха да превеждам. Дойде шофьорът на генерала, тропна огромната кола в двора на станцията, където работех. Шефовете ме изкомандваха и аз послушно се качих в колата. После ме върнаха обратно с такси. На другия ден следваше пробен пробег. 160 кв/ч към "Рибката". На третия ден шофьорът пак цъфна с мерчото, пак към Панаира. Генералът беше изпратил дребен подарък на механиците! Представяте ли си, този звяр гореше над 15/100 л. Колежките ме намразиха, а на мен моя нещастен Москвич-408И ми се видя още по-жалък. Социализъм ли, не, мерси!
П.С. А колкото до парното по соца, то имаше две степени: отворено и затворено, което не винаги работеше. Затова беше "руско парно" - за охлаждане отваряш прозореца. :-)

Тъй като земята е най-големият акумулатор на топлинна енергия, в най-горещите дни преди повече от 20 години спях в една стая, която беше наравно със земята, а отгоре таванът й беше топлоизолиран с дебел слой слама. Така в тази стая през зимата температурата беше винаги минимум 12 градуса по Целзий без отопление, а през лятото - максимум 24 градуса по Целзий без климатик. За сравнение сега с климатика поддържам минимум 25 градуса през лятото, тоест тогава във въпросната стая беше по-прохладно отколкото сега с климатика.

Освен климатика, доскоро 3, а сега само 2 огромни дървета хвърлят дебела сянка върху къщата ми тъй, че и климатика ползвам рядко.