Връщам се отново назад – както споменах, бяха избран за отряден председател на пионерския отряд „Павлик Морозов”. Още не бях навършил 10 години, а бях станал номенклатура. Един приятел – син на голям началник, ми прошепна, че да бъдеш отряден председател, било много важно. Баща му бил казал, че така избират министрите – първо гледат какво си правил в пионерската организация, после в комсомолската… На мен обаче не ми се ставаше министър, по онова време мечтата ми беше да стана писател на романи за шпиони и разузнавачи. Даже бях започнал да ставам. С Даньо Дебелия, лека му пръст, се криехме зад една барака в двора му и върху нотна тетрадка съчинявахме първия си роман. Той започваше така: „Малко преди полунощ телефонът в кабинета на майор Соколов звънна тревожно. Майорът, който още работеше, вдигна телефона. Съобщаваха му, че вражеска подводница е навлязла в териториалните ни води…” Всеки ден започвахме отначало, но по-далеч не стигнахме. А му бяхме хванали чалъма. В поне половината книги, които бяхме прочели, имаше нещо подобно – майор на име Соколов или Орлов, който работи ден и нощ, както и шпиони, които по най-различни начини преминаваха границата ни, за да смутят трудовото ежедневие на строителите на социализма и евентуално комунизма. Чак когато станах войник и за кратко служих на границата, разбрах, че телените мрежи там са направени така, че шпионите без особени усилия да влизат у нас, докато в обратна посока и пиле не можеше да прехвръкне. Та вече бях пионерче и знаех пионерския поздрав. Вдигахме десница пред очите си и викахме…Забравил съм какво викахме. Беше нещо като „за щастието на нашата родина…и за не знам си какво още…Финалът беше: „Бъди готов!” Отговаряше се с:”Винаги готов!” Най-кратко казано трябваше да бъдем готови за труд и отбрана. Който покриеше някакви норми, получаваше значка, на която пишеше „ГТО ” – Бъди готов за труд и отбрана. Имаше и преходни флагчета за най-добра дисциплина и хигиена. Преходните флагчета съпътстваха човека цял живот. Имаше още грамоти, медали, ордени и паспорти на трудовата слава. Като студент имахме един професор по сравнително славянско езикознание – Иван Леков. Беше име от европейска величина. Та един ден професорът дойде бесен на лекции и след кратко пуфтене изплю проблема са – наградили го с преходно флагче. Опита се да ни обясни, че хората орат на научната нива цял живот не заради някакво пикливо преходно флагче, а за нещо друго. Не беше сигурен, че сме го разбрали. Като пионерчета обаче ние се радвахме на всичко. Още помня как мама ми гладеше пионерската връзка. Миришеше на пара и на топла коприна. Връзката си я връзвах сам, бях се научил да правя прекрасни възли. След това 40 години се учех да си връзвам мъжката вратовръзка, но ръцете ми сами свиваха пионерския възел. Така и не се научих. В пети клас достигнах върха – избраха ме за знаменосец. Дружинната каза, че на всяка цена трябва да си намеря бели ръкавици. И като почна едно търсене – включи се цялата рода, обиколи се цяла България, докато се намериха някакви дамски ръкавици с апликации много седефени копченца. Поизчистихме ги от излишната украса, опънаха ми през гърдите един трикольор и като вдигнах байряка…Барабаните забиха лудо и усетих как мравки минават по цялото ми тяло. Би трябвало да е било конска доза адреналин. Тържества имаше почти всяка седмица – приемахме нови пионерчета, полагахме венци на паметници и плочи…Преди да стана знаменосец – пропуснах да кажа, ходех много често да поздравявам конференции. Предупреждаваха ни един ден по-рано, че ще правим поздравление. Трябваше да се напише приветствено слово. Отначало словата ги пишеше другарката Търкаланова, след това ги пое баща ми. Човекът се връщаше уморен, аз го посрещах от вратата и му съобщавах задачата. Съдържанието беше горе-долу следното: Ние, септемврийчетата от отряд „Павлик Морозов”, поздравяваме по пионерски…….и обещаваме….и пожелаваме…. Влизахме под строй в залата, където се провеждаше конференцията. Барабаните биеха и ние, марширувайки, се нареждахме пред президиума с наредени уморени чичковци, които насила ни се усмивката. Бяхме наредени момче –момиче – момче – момиче. Ние с бели ризи и тъмносини панталони, а момиченцата – с плисирани поли и три четвърти бели чорапки. Когато знаех словото наизуст, получавах повече аплодисменти. Някой път обаче хитрувах – скривах листа зад саксията, пропуснах да кажа, че обикновено връчвахме и саксии, и крадешком четях написаното от тате. Имахме и отчетно-изборни конференции – на отряда и на цялото училище. Беше вълнуващо, защото имаше и избор. Винаги се знаеше кой ще бъде избран, защото другарките ни бяха казали кой да бъде предложен. Някой път изборът се решаваше на по-високо ниво – обикновено в случаите, когато някое момче или момиче се оказваше роднина на някой големец, а не всички знаеха това. Изобщо за пионерската организация важаха всички правила на държавата. Отчетните доклади също лягаха на гърба на някой баща, на по-късен етап се намесваше дружинната ръководителка. В тях имаше уводни думи, с които се описваше повода за доклада, след това се казваше задължително, че „нашата конференция се провежда в едно напрегнато време, когато международната обстановка….”. Следваше един наивен преразказ на усилията на империалистите да попречат на нашето всестранно развитие, обаче великият Съветски съюз като верен страж ни пази и т.н. Накрая се благодареше на Партията и се приемаше план за работата през следващата година. Планът беше пълен с мероприятия, след всяка точка трябваше да има отговорник и срок. Като си правя равносметка на миналото, някой път си мисля, че не съм живял истински живот, а съм се включвал в поредица от мероприятия. И след всяко мероприятие съм рапортувал с високо вдигната ръка. В интерес на истината още в онези пионерски времена ме терзаеха съмнения, че всичко това са големи глупости, но не смеех да си го призная. Съмненията ми подсили баба ми Евгеница. Веднъж я хванах как се кръсти и се опитах да й изнеса атеистична лекция. В училище ни учеха и на това как да превъзпитаваме бабите и дядовците си. Ако те смятат, че има господ, ние трябваше да им кажем – като има господ, защо той не пази черквата, а й слагат гръмоотвод, а? Изнесох лекцията на баба си, казах накрая, че религията е една голяма глупост, след което тя ме изгледа отгоре – до долу и каза: -         А това вашето „рапорт даден – рапорт приет” не е ли същата глупост! И тогава в главата ми настъпи едно голямо объркване. Всеки път, когато рапортувах, веех знамето или изпълнявах поредното мероприятие се сещах за въпроса на баба. Станах комсомолец, растях неудържимо и колкото по-голям ставах, толкова по-ясно ставаше колко права е била баба ми. И когато тайно четяхме забранената книга на Жельо Желев „Фашизмът”, в която е казано всичко за казионните организации, и после я обсъждахме с приятели, гледах отвисоко на учудените физиономии на връстниците ми. Аз нямаше на какво да се учудвам, вече знаех истината. Видях възхода и падението на СДС, и други рожби на демокрацията вървяха, а някои тепърва вървят по пътя, утъпкан от нашия пионерски отряд. Само дето я няма баба ми Евгеница да им каже кое е глупост и кое не е.              

Евгени, другарката Търкаланова не беше ли класната на 1б в Четвърто Единно? Новата сграда в двора на гимназия "Димитър Благоев"? Ако не греша, сме били съседи - аз бях в 1а на др. Христева, същият випуск. Но от 5 до 8 кл. ходех в "Димчо Дебелянов" и после пак "Д. Благоев".

Днес бях в старата махала и чаках някого в началото на ул."Ламартин". Той, разбира се закъсня, но аз, чакайки, разглеждах старите "сталински" блокове. Сладкарницата е там (не зная как е вътре), обшита в решетки. До нея, на мястото на месарницата е някаква модерна фирма и т.н. На мястото на хлебарницата пак е нещо überkandidelt (префърцунено, биха казали германците). Да, животът си върви и всичко се променя, и слава Богу!
Пионерските ни години, ти си ги описал толкова добре, че нямам коментар. Илюзиите ни и пропагандата, всичко си казал, благодаря ти в името на децата ни. Пионерските лагери, отрядите, вечерните проверки и всички други тъпотии.. Може и сега не всичко да е както трябва (и не е), но поне тези морални издевателства над младежта ги няма! Поздрави!

Явно е, че от малък сте бил номенклатура и добре е, че макар и късно, но осъзнавате, че не сте живели истински СВОЯ живот. Дано сте осъзнали и защо е било така. Ако не, аз ще Ви открехна - причината е именно в това, че сте живели пионерско-комсомолско-партиен живот вместо своя собствен.

Но аз от малък прозрях именно тази съществена разлика и предпочетох да живея собствения си живот, за което никога не съм съжалявал - дори и когато ме канеха да живея заедно с тях техния партийно-номенклатурен живот.

Още в началния курс ходех на частни уроци по немски език. В прогимназията посещавах различни кръжоци - по радиотехника, по авиомоделизъм, учех в школа по акордеон, свирех на акордеон в училищния оркестър и във фанфарната музика на училището, учех дори и английски език една година в частна школа и никога и не съм си и помислял дори да се занимавам с пионерска и комсомолска дейност. Още в онези години осъзнах, че там нищо реално и полезно не се учи. Едва по-късно разбрах, че комсомолците и партийците се учат на интригантство, нищоправене, кражби, лъжи, а едва в по-късни години - и убийства.

мисля, че леко бъркаш.
За партийците не знам как е, но в пионерската организация и комсомола, мисля, че ямаше кой знае каква възможност за избор, ако те нарочат за някоя длъжност.
И аз съм бил отговорник по трудовата и културно масовата дейност, че и комсомолец съм бил. Не мисля, че ми е било кеф, или че ми е било много лошо.
Трудно може да се обясни това състояние, характерно за онези години.
И трудно може да откажеш вливането си в редиците им, защото после, вероятността да останеш на дъното поради ред причини е доста голяма.
И 1 несериозен въпрос: художествена гимнастика тренирал ли си?
;)

или ти си в грешка, или по твое време (понеже си доста по-млад от мене) нещата не са стоели така както са били по мое време, или в твоето училище ръководителите са били по-друг тип хора, или ти не си бил толкова способен като малък, че да те поканят, или пък аз съм хванал времето когато комунистите изпитваха остра нужда от кадри, но по мое време мен са ме канели да им сътруднича - и в прогимназията, и в гимназията, и като студент. А може би са ме канели, защото лесно проявявах организационните си способности и те са ги забелязали. Но както вероятно сам се досещаш, те канят само по веднъж.

Никога не ми е било трудно да им откажа, но после наистина ми е било трудно да прогресирам благодарение само на собствените си сили.

Но предишният ми коментар беше не за моите способности, а за това, че и по комунистическо време хората имаха възможности за избор пък макар и силно ограничени.

Аз избрах да живея собствения си живот на компетентен и независим човек без да имам нужда някой да ми налага собственото си мнение и да ме командва, нито пък аз да се разпореждам със съдбата на други хора. Този стил на живот, разбира се, струва доста скъпо, но за това пък на мен ми харесва и не съжалявам.

Естествено, хората са различни и не е нужно всеки друг също да харесва или одобрява моя начин на живот. Всеки може сам да избира как да живее - и сега, и по времето на комунизЪма, макар че тогава възможностите се свеждаха общо до три - или си с тях, или си против тях, или си пасивен и безразличен.

Набор съм на "свободата"(1944 г.), приемаха ни пионерчета в III клас (1953 г.) тоест в най-мракобесните сталинистки години, и въпреки пропагндата, макар и толкова малки едва ли имаше някой от съучениците ми, който да им се връзва на проповядваните комунистически идеали. Просто си го знаехме, че това си е едно "театро" или хоро, което трябва да си го играем, защото иначе лошо ни се пише! Които от нас си играеха ролите най-добре (около една четвърт от класа) - ги приеха ги пионери I-ва група. "Средняците" от класа, ни приеха II-ра група, а калпазаните - в края на същата учебна година - III-та група. За някой от тези последните едва ли можеше да се каже, че е бил идейна опозиция. Така или иначе никой не остана извън пионерската организация. Същатата история се повтори и при приемането ни в Комсомола. Правехме се на луди, че им вярваме , но си вървяхме в стадото. По-късно, тези от нас които решиха, че има келепир в тази игра си оправиха положението. Говоря за средностатистическите си връстници. Тези, които си имаха партийно потекло, нямаше защо и да се натягат много-много. Някои от тях даже се правеха на интересни, като демонстрираха по-критично отношение към ставащото около тях.

Първо за приема на набор1944 към който принадлежа, мисля, че беше година или две по-късно. Когато умря Сталин, помня поклонението в ДНА, на ул. ИванВазов, той и сега си е там, както от началото на оня век, но помня, че още не бяхме пионери. Помня воя на сишрените на 5 март 1953 година и две какички, ученички които стояха мирно на улицата, близо до градината и ревяха. Приемът на три пъти не е ставалей така, а по съвсем сериозни квалификации, според мен. Първи влизаха най-надеждните по потекло повече, отколкото по поведение и успех. Имах тази чест, но не веднага, а след колебания у Дружинната, а може би не само у нея. После обаче станах отряден председател.ТЕ имаха нужда от деца, които имаха качествата на "лидери"-способни да обединяват и водят след себе си другите деца. В това отношение мнението на един коментиращ, по-горе, е много точно. ТЕ бяха силни, бяха необезпокоявани на власт и можеха да си позволят лукса да ползват деца с неособено "прогресивен произход" за постигане на целите си. За това, че много от символите и ритуалите са приемани с "вътрешни резерви" - е ясно! Оттогава датира страхотният "недъг" на българина- "автоцензурата" почти във всичко, във всяко действие, в мислене и пр. Повече от Отряден председтел не се издигнах, защото за член на дружинния съвет или Председател на същия се изискваше да си дете на "другари".