Едно време момчетата изведнъж влизаха в периоди на неудържимо влечение към предмети, които стимулираха израстването на мъжа в тях. По някакви незнайни закони някой от махалата си купуваше кибрит и веднага цялата тайфа цял месец се отдаваше на занимания с този опасен предмет. Едва ли днешните деца могат да предположат колко тайни се крият в малката кутийка. Палнеш клечката и вдишаш дълбоко миризмата на изгорял фосфор. Неуписуемо преживяване. Един приятел в последните дни на живота си започна отново да прави този номер. Вдишваше забравената миризма, усмихваше се тъжно и не казваше нищо. Следващият номер беше с лапането. Някой откри, че и най-пламтящата клечка, затворената в устата, изгасва тутакси. Което потвърждава уроците по физика за горенето. Имаше още някакъв фокус с лапане на клечка и преобръщането й с устни навътре в устата. След това дойде модата на залепените клечки. Клечката гореше до половината, след това я обръщахме и я хващахме за главичката – докато изгори цялата. После плюнчехме главичката и хвърляхме клечката нагоре. След което тя падаше на главите ни – сигурно си помислихте. Не, тя залепваше на тавана. Тогава таваните и в къщи, и в училище, бяха осеяни с черни криви остатъци от кибритени клечки. Кутийките от кибрит служеха за безброй неща – за леговище на бръмбари, за събиране на стотинки, за съхраняване на стари дъвки и т.н. Слизахме в тъмните изби, палехме клечка след клечка, странни сенки играеха по стените и беше по-вълнуващо от триизмерно кино. И то само срещу 4 стотинки. Една година – към 56-а, може би, пуснаха за Пловдивския панаир малки плоски кибритчета от 2 стотинки. Техните клечки не бяха дървени и не ставаха за лепене.След няколко опити за запалване, при които си парехме пръстите, ни писваше и запалвахме кибритчето. През 57-а – 58-а се появи чудото на чудесата – кибритът „Буря”. Той беше „ветроупорен” – така май пишеше на кутийката. Почти цялата клечка бе покрита с някаква сребриста смес, която гореше безспир – колкото и вятърът да се мъчеше да изгаси огъня. Трудното гасене обаче водеше до пожари и след година тази опасна играчка беше забранена. Клечките от „Буря” бяха съществена чест от правенето на бомбички, чиято тайна беше в смесването на сяра, бял бронз и калиев перманганат. Бомбичките завладяха за броени дни града, от всички страни гърмеше денонощно, линейки свиреха, за да карат ранените, но нищо не можеше да ни спре. Един ден и тази мания умря. Следващите ни експерименти със светлината и огъня бяха със свещи. Цветните свещички за рождени дни бяха рядкост или може би се появиха късно, играехме с дебелите бели парафинени свещи. Те освен, че светеха и капеха. По дрехите ни се появяваха бели корави петна, които трудно излизаха. Толкова сме били глупави, че с брат ми стържехме парафин и го засаждахме в саксиите с надеждата, че ще поникнат нови свещи. Постепенно израснахме до нивото на джобните фенерчета. Тези дни рових из чекмеджетата и открих ръждясало фенерче марка „Hawe”. Мисля обаче, че то е от преди войната, първите ни фенерчета през 50-те години бяха нещо като „Даймонд”. Струваха към три лева и очевидно бяха не само вносни, но може би и западни. Как бяха стигнали до Пловдив, не ми е ясно. Имаха лъзгащи се цветни филтри, които правеха светлината жълта, червена или зелена. Имаше и копче за сигнализиране, но така и не научихме морзовата азбука. Батериите бяха плоски, бързо свършваха, но не ги захвърляхме, а продължавахме с дни да им правим дисекция – мъчехме се да разберем как от трите цилиндърчета се ражда ток. Фенерчетата често спираха да светят. Първо проверявахме да не е свършила батерията – залепвахме пластинките с плюс и минус за езика и ако не ни щипеше, значи трябваше да се бръкнем с 25 стотинки. След това гледахме крушчицата – дали жичката не е прекъсната. Ако тя беше в ред, значи някъде липсваше контакт. Така можеше да човъркаме по цял ден и пак да не открием повредата. Повече се ценяха обаче батериите тип „прожектор”. При тях лъчът светлина се фокусираше лесно и можеше да се постигне „точка”. „Точката” беше върхът на играта със светлината – лъчът ставаше тънък и проникваше надалеч. Вдигахме прожекторите нагоре и имахме чувството, че стигахме до звездите. Прожекторите се пълнеха с дебели батерии. Тогава батериите имаха имена според предназначението – за ВЕФ бяха дебелите, за ЕХО –тънките, имаше и средни, които чак в казармата разбрах, че се казват Р14. Най-тънките дойдоха с дистанционните. Имаше и 9 волта - малки четвъртити. По едно време се появиха малки фенерчета с малки батерийки и крушчици. Минаваха за дамски и не вълнуваха момчетата. Намирането на точната батерия беше цяло приключение – чак до началото на 90-те години. Ако ти трябваше батерия за ВЕФ, по закона за подлостта се оказваше, че в момента има само за ЕХО. И обратното. Най-редки бяха фенерчетата без батерии – викахме им „жабки”. Те бяха с динамо – стискахме многократно някаква ръчка, динамото набираше скорост със страшен шум и след десетина стискания започваше да се процежда светлина. Пропуснах светлината на светулките. Някъде през юни те се появяваха по градините и запустелите места. Ловяхме ги, опитвахме се да ги отглеждаме в кибритени кутийки и така да ни служат за биофенерчета, но нищо не се получаваше.
За да светят, трябваше да са свободни и да летят. Сега фенерчета има всякакви, батерии каквито си помислиш, но светулки не съм виждал от не знам колко години.    

супер

направо поет

ще видиш!По жътва, излез от бетонната джунгла е иди сред полето!Има ги безброй,но обичат тишината и вятъра,но не създадения от мръсните автомобили.

върна ме далеч назад, нямаше да се сетя -- за миналото в детството. спокойни, тихи , мирни времена

Светулки има навсякъде из Родопите близо до Пловдив и по-далече. В Марково, Белащица и т.н. също. И на Гребната. :-)

Най-добрите фенерчета, бяха китайски, да да китайски по 10 лв. парчето и светеха с 2 батерии по волт и половина. Бяха изцяло метални, тънки и със зелена глава и малка лампичкаи чайка на капачето. Автора много греши по отношени на тях, хлапетата бяха луди да ги притежават, сумата си беше ч месец без закуски.

Точно в споменатите години 1955 и 1956 съм бил на съответно 11 и 12 години. Помня добре тези батерии, които бяха голямата новост и радост за децата, мода колкото днес мобифоните. Много добре помня плъзгащите се цветни стъкла, мигането, плоските батерии. Но сега нахлуват в главата ми спомени за така наречените тапишници. Примитивни малки детски пистолети за които имаше специално продавани тапи, с неизвестна за нас тогава смес. Същите се поставяха на дулото на пистолета, а след натискане на спусъка излизаше напред остро жило което пробождаше гърмящата, по-скоро пукаща смес и изхвърляше тапата не така далеч. Тапите се продава отделно. Ефектът бе в"гърмежа", а не в летежа на тапата.