Започвам от последния коментар , в който се описва изкачването на кулата на административната сграда на панаира. Бях забравил за нея. Кулата беше пловдивският Емпайр Стейтс Билдинг, пловдивската Айфелова кула. Незабравимо преживяване. Изпреварват го обаче поне две други атракции от панаирната история. Първата е от Първото българско изложение – става дума за балона на Йожен Годар. Годината е 1892- а, от Освобождението са минали само 14 години, от Съединението – 7. Балонът на Йожен Годар се рее над пловдивските тепета, от него – образно казано – се вижда Европа, докато в това време по калните улици на столицата скърцат волски коли. Голямата гордост на Изложението е една от първите рожби на българското машиностроене – машина за правене на клечки за обувки. Кой ли панаирен журналист не е писал за балона и за машината за клечки. И всяко ново журналистическо поколение смята, че открива за пръв път любопитките от онази епоха. Другата незабравима атракция бе от края на 50-те години. Става дума за първия вертолет. Той се издигаше във въздуха няколко пъти на ден, качвайки безплатно на борда си по няколко щастливци. Не можах да се вредя, но съм горд, че познавах едно момче, което успя да полети. Разказа ни поне 100 пъти какво е преживял. В по-късните години, някъде веднага след 1989-а, се появи отново балон. Български. Летяха и моторни парапланери, а в краткия период, когато Марица беше завирена, ушите ни пропищяваха от рева на моторите на състезателни скутери. Една година пък беше изложен гигантски кулокран, който беше сигурно три пъти по-висок от панаирната кула. На него висяха огромни букви, които изписваха актуалната партийна повеля: БЪЛГАР СКО ЗНАЧИ ВИСОК ОКАЧЕСТВЕНО! Запазил съм оригиналната разрядка. Друга атракция беше влакчето. На него се возеше официалната делегация начело с дрлугаря Живков. Най-голямото преживяване обаче беше да видиш на живо самия бай Тошо. Имах щастието да преживея поне 20 откривания. Строявахме се два часа предварително – картинката приличаше на началото на манифестация. Всички бяха облечени официално, леко превъзбудени. Хората от УБО-то, които отговаряха за сигурността на първите ни мъже, щъкаха нагоре-надолу. Една година малко преди да дойде Тодор Живков, един агент нареди колите е телевизионна техника да се изместят зад палатата –по-далеч от трибуната. Инженерите се опитваха да обяснят, че е невъзможно това да стане за толкова кратко време. -         Добре, но ако се пукне гумата на някоя ваша кола, нали знаете, че ще стреляме веднага? – изложи своите аргументи охранителят. На един панаир се случи подобен сакатлък. Не бях на местопроизшествието, но знам историята от първа ръка – от колегата Михаил Ванчев. При разглеждането на една палата гръмва някаква вентилационна уредба – гръмва като бомба. „На секундата няколко души скочиха върху другаря Живков и го покриха с телата си – разказваше после Мишо не без гордост, че имаме такава жертвоготовна охрана. Ченгетата извадили веднага оръжие, но заповед за стрелба не е имало. Наблюдателните им очи веднага са забелязали, че Първият е невредим. Припомням, че тогава работех в Пловдивския телевизионен център, който отговаряше за директното излъчване на откриването. Екипът беше изцяло пловдивски, даже ни доверяваха сценария. Всъщност в сценария имаше едно единствено неизвестно – дали другарят Живков ще дойде навреме. Ако закъснееше с минута –две, тогава трябваше времето да се запълни с нещо. Обикновено дежурен говорител четеше с патетичен глас официалните пресрелийзи , а камерите безцелно рееха по лицата на чакащите официални лица. Преди време описах как водих на едно откриване моя приятел Гарик от Москва. Намерих му пропуск за служебния вход на панаира, а втория кордон точно преди мястото на откриването, преодоляхме с намигане – милиционерите ме познаваха. После заехме позиция в края на алеята, по която щеше да дойде другарят Живков. И когато той дойде, мина на една ръка разстояние. -         Женя, извини меня, но у вас охрана чистая самодеятельност – беше коментарът на учудения Гарик. Човекът не можеше да повярва, че той, неизвестният чужденец, може да достигне на една крачка от първия мъж на България. Призна ми, че за толкова години той не се бил приближавал на по-близко от два километра от Леонид Брежнев. След този коментар първо се притесних за другаря Живков, но след това ме обзе истинска гордост. Значи всички хора обичат истински своя ръководител и няма опасност нещо да му се случи. Ето, в такава свободна държава живеехме тогава! Когато вече бяхме свършили с подготовката на телевизионното излъчване, от София идваше специален режисьор. Става дума за Иванка Антонова, която минаваше за персонален режисьор на Първия. Не знам какви права и задължения имаше, единственото, което установих, докато наблюдавах работата й, беше да не показва Живков в цял ръст, докато чете словото, защото тогава се виждаше как се повдига ритмично на пръсти – имаше си такъв навик човекът. Също така тя познаваше по лице всички от охраната и гледаше да не влизат в кадър. Един път обаче и Иванка Антонова направи гаф. Нещо се разсея и в този момент другарят Живков извади гребенче, мина с него по няколкото косъма, които му бяха останали на темето, и на всичкото отгоре след това духна гребенчето. Дали този гаф е имал някакви последствия – не знам. Една година се заговори, че през есента ще има размествания в Политбюро. Можеше само да гадаем кой ще изгърми. Дойде време за Панаир, бяхме решили да проверим на место кой ще придружи другаря Живков и кой вече няма да го има. Като ден днешен си спомням как по алеята се зададоха официалните лица, започнахме да броим членовете на Политбюро, но още преди да завършим ревизията, погледът ни бе привлечен от една самотна фигура на човек, който притичваше на поне 50 метра след останалите. Вероятно беше дошъл с отделна кола, която не е била в кортежа. Човекът се опитваше да настигне групата – фигурата му беше странно самотна, да не кажа отчаяна. Когато наближи, го познахме – беше Огнян Дойнов. Вече всичко ни беше ясно. След няколко дена го освободиха от Политбюро. Иначе през всичките години словата при откриването си приличаха като две капки вода. -         Да ни е честит Панаирът! – надигаше глас другарят Живков накрая и се отправяше към девойките с национални носии, които му подаваха подноса с ножицата, с която трябваше да се пререже лентата. Изненади нямаше – малко преди церемонията охранителите от УБО бяха проверили и ножицата, бяха повдигнали и битовата покривчица, върху която тя чакаше да бъде поета от ръцете на най-великия българин – да не би някой да е сложил там малка бомбичка. Имам чувството, че и тези проверки се вършеха през пръсти, самодейно, на така или иначе другарят Живков стана жертва не на атентат, а на заговор на своите най-близки съратници.          

Това беше доста висок решетъчен стълб до езерото - с вятърна въртележка - като сегашните вятърни електроцентрали, но доста по-нежен. Задвижваше водна помпа. В "Стършел" се появи картинка с "Малкото Анче", което държи малка въртележка, но реве, сочи голямата на баща си и иска нея.
Хеликоптерът беше доста по-късно. Това беше МИ-8, който за 20 лева те откарваше до Пампорово. Сега виждам колко е било евтино, но тогава ми се струваше недостъпно скъпо. Самолетния билет Пловдив - Варна беше по-евтин.
А това, което бръмчеше отгоре с транспаранти и хвърчащи реклами, бяха моторни делтапланери, а не парапланери.
Балоните бяха вързани с въже, но понякога ги пущаха и свободно. Кацаха където ги отвее вятъра - някъде извън града, но веднаж и зад Джендем тепе - до Коматевския подлез.

... и ние с бащами не стигнахме до върха и. Трябва да е било някъде в средата на 50-те, а аз в началните училищни класове. Каква психоза е било това тогава! Да се види Пловдив от височината на откритата и площадка! Като че ли градът си нямаше тепета да си го гледаш отвисоко колкото искаш! Баща ми също нямаше особен мерак да висим на опашката излизаща на стотици метри извън административната сграда, но отстъпи на детинското ми врънкане. Чакаше се с часове. И ние чакахме след обиколка на останалите палати. Потихме се в септемрийските следобени горещина и задух по стлбите, оставаха ни тридесетина стъпала до заветната цел, но се свечери, работното време приключи и тръгнахме унило по стъпалата надолу. Така и никога повече не се качих догоре.
То пък сега и тази кула я няма. А беше символ на панаира.

като официален представител на М-вото на енергетиката на изложението на ТНТМ в Панаира през 1983 или 84 година, бях удостоен с ръкостискане от Тато. За първи и последен път бях на една ръка разстояние от него и безизразното му болезнено сиво лице.
Разбира се това стана след предварителен троен строг инструктаж, при което едва се престраших да подам ръка към протегнатата от Него, без да мърдам и на милиметър / съгласно инструктажа /.
След това една седмица не си мих дясната ръка, за да запазя спомена от докосването Му.
А на кулата съм се качвал два пъти ....:)))

Да,златна награда за машината за призводство на клечки за обувки на Христо М.Джапунов от Карлово ,живещ в малка къщичка близо до гарата в Карлово.
Спомням си ,че панаирно време над изложението прелитаха въртолети от които хвърляха бюлетини /1962-1965г/,някой от които бяха с печалби-обикновенно лакомства/шоколадчета "Аеро","Крава ",марципани/.В началото на панаира там където е служебният вход сега ,имаше магазинчета предлагащи различни лакомства и много вкусна лимонада правена от сироп жълт и червен само за 0,05ст.Ех спомени...

.... То пък сега и тази кула я няма. А беше символ на панаира.
**************************
Не бе! Там си е кулата, само върха и смениха. Старият връх беше нещо като кафез от вретикални прътове. А и сградата почти я погълна.

Макар, че често посещавам панаира, отдавна вече не живея в Плодив. А с първоначалният силует на кулата така бях свикнал, че след преустройството на административната сграда, направо ме е било яд да се заглеждам в тази посока. Тя наистина е погълната от новия по-голям обем, ама така или иначе стария връх са го "скалпирали". Добре е, че някой германски олигарх не се е сетил да увеличава обема на "Цвингер"-а в Дрезден и подръчните му архитекти не са бастисали за по-актуална визия короната на "Кронентор".