Едно време хората знаеха кое къде се намира на панаира и нямаха нужда от указатели. Едни започваха разглеждането от немската палата – до служебния вход, други от тази на селското стопанство, аз обаче карах по ред – от номер 1. Номер 1 беше Полската палата – като се влезе веднага вдясно. След нея беше палатата на Чехословакия, веднага след това – на Унгария. Ако бъркам нещо, поправете ме. Който разглеждаше по същия начин, веднага се уверяваше в икономическата мощ на социалистическата система. Най-интересното място в този район беше откритата площ до палатата на Чехословакия, където бяха изложени шкодите. Много добре си спомням моделът МБ 1000, след което се появиха новите шкоди – 105 и 120. Хиляди посетители ги оглеждаха и цъкаха с възхищение. И аз започнах да си мечтая някога да имам толкова красива кола, но не вярвах мечтите ми скоро да се сбъднат. Доколкото си спомням, унгарците лека-полека започнаха да си съкращават участието си – бяха решили, че вече не е нужно да харчат пари за експозиции, които имат повече пропагандна стойност, отколкото да водят до конкретни сделки и до печалби. Така че тяхната палата май беше станала в по-късните години мешана – допълваха я някакви други държави, но не помня кои. Тези три палати бяха масивни, но по някое време ги бутнаха и ги направиха уж по-модерни. След това идваше китайската палата – смътно си спомням червените фенери отвън. След като по времето на Хрушчов се скарахме с Мао Цзе Дун, китайците престанаха да участват за известно време или просто отидоха по-назад. Някъде към 75-76 си спомням, че имаха отново цяла палата някъде зад езерото. Излагаха ковьорчета, изделия от слонова кост и една голяма черна и недодялано направена лимузина. На пресконференцията подаряваха томчета съчинения на Великия кормчия на руски и черпеха с някакъв сух салам, в който имаше повече сланина, отколкото месо. Гледахме на тях със съжаление – като на недоразвита страна, и не можехме да предположим какви изненади ни готви китайската икономика. Та старата китайска палата стана на югославска. Там пък в центъра на вниманието бяха новите застави. В края на 70-те бутнаха и тази палата и построиха огромното хале на палатата на ГДР. Там, естествено, най-много хора имаше около новия вартбург и новия трабант. По-младите едва ли знаят, че социалистическите возила се обновяваха не по-често от веднъж на 10 години. Поне три години преди да се появи новият модел на панаира медиите превъзнасяха поредния огромен успех на социалистическото автомобилостроене. След панаирния дебют трябваше да минат още три години, докато в Мототехника започваха да записват за новото возило. През тези 6 години народът не преставаше да мечтае и да обсъжда евентуалната цена в левове. Навалица имаше и в северната част на панаирното градче, където се излагаха западните коли, и там имаше хора, които задаваха безнадеждни въпроси от типа „Колко струва този мерцедес?”, чувал съм учтиви отговори с цена в долари, някои наивници умно умножаваха цифрата по 80 стотинки, колкото беше официалния курс на долара, и започваха да кроят някакви планове. В най-далечните ми спомени един мерцедес струваше 5000 долара. Носеха се легенди, че някакви спортисти или партийни величия си купували коли от панаира. Между другото трима редови пловдивчани с доказан произход на валутата бяха успели да си купят западни коли -  основно малолитражни. Продължаваме нататък – след ГДР идваше палатата на Строителството и архитектурата, която обикновено прескачах, но в следващата – голямата кръгла палата на Химията и металургията, задължително влизах. Особено след като се сдобих с нов апартамент. Хиляди новодомци гледаха новите десени ботевградски тапети, сгъваемите пластамасови плевенски врати и някои други новости и започваха да търсят връзки. След като се появиха пролетните панаири пред тази палата издигнаха бараки, в които пускаха някои нови стоки. Една година шлагерът бяха шарени пластмасови панерчета за плодове и зеленчуци, които влизаха едно в друго и ставаше някаква модерна конструкция на етажи. Почти като в каталозите на Некерман. Чакаше се с часове за панарче, но след това радостта беше неописуема. Един ден имах чувството, че панерчетата на панаира са повече от хората. През зимата кръглата палата ставаше на младежки дом, имаше период когато в него свиреха сериозни китаристи от калибъра на Личо Стонса. Нататък беше езерото. На малкото островче имаше също палата – на Корабостроенето. Стигайки до езерото човек се изправяше пред дилема – дали да продължи надясно или да свие наляво. Най-добре беше обаче първо да се спре пред скарата, поставена до брега, където печаха…Не кебапчета, а скумрия. На дясно трябваше да се мине през ресторанта, а след него беше Приемната на Министъра на Външната търговия. Имаше проход, който някой път беше затворен или преграда, която трябваше да се прескочи. След прескачането човек се изправяше срещу едно тайнствено дървено бунгало, на което нямаше рекламни надписи, а вратите и прозорците бяха винаги плътно затворено. Посветените знаеха, че това беше резиденцията на „Кинтекс” – фирмата, която търгуваше с оръжие. Колко ли армии са били въоръжени с българско оръжие след разговори в тайнственото бунгало. След това идваше бараката на Пресцентъра, до нея една година построиха набързо неголям, но симпатичен павилион – на БИСА. БИСА означаваше Българска индустриално-стопанска асоциация. Тук беше владението на изгряващата партийна звезда Огнян Дойнов. БИСА даваше валутни заеми на български предприятия на конкурсен принцип. Предприемчиви ръководители купуваха с валутата модерни западни технологии – така се появиха маратонките „Ромика”, детските храни „Слънчо”, бисквитите „Котешко езиче” и още ред модни на времето стоки. Следващите палати в дъното обикновено бяха смесени – те събираха фирми от по няколко страни. Единствената самостоятелна, което никой не пропускаше, беше италианската. Най в дъното бяха животните – преди да ги преместят във Войводиново, след това пък сложиха сергии, на които продаваха панаирни стоки. След това сергиите изчезнаха и в дъното се издигна палатата на „Торго”, която стана най-посещавана в първите години след 10 ноември. Новите собственици на кафенета, барове и бакалници обикаляха и оглеждаха бар-плотове и хладилни витрини. Оказа се, че вече експонатите се продават. Така през 91-а си купих един от първите в града хладилна витрина, по-точно само я платих, а трябваше да намеря камион, който да я докара от завода за хладилна техника. После целият град се извървя да пита откъде съм купил витрината, аз отговарях кратко „От панаира”. Тръгваме по обратния северен път. Прескачаме няколко палати и стигаме до Съветската – отзад. Съветската палата обаче заслужава специален разказ. За нея и всичко останало – в следващия постинг.                        

Не знам коя година е било, но веднъж или два пъти имаше палата на САЩ. Тя беше временно построена и приличаше на купол на цирк. От някакви сглобяеми елементи. Това си беше направо супер изненада. САЩ на панаира в Пловдив. А вътре какво беше изложено. ... Историята на развитието на индустрията на САЩ от създаването и до наши дни. Стари инструменти, архивни машини, и други "антики", но всичко това ми направи страшно силно впечатление, защото за САЩ почти нищо не знаехме. И това беше всичко. После вече не си спомням да е имало палата на САЩ.
Понеже не съм от Пловдив, бих помолил г-н Тодоров, да каже нещо повече, ако си спомня за тази палата.

От американското участие си спомням изложеното водно легло и скафандара на първият американски космонафт.
Иначе в палата №1 -полската, тук таме се провеждаха концерти,незабравим за мене беше този на Рики и повери.

Имаше американска, малка палата, но не помня в точно коя, от средата на 60-те години. Помня, че имаше портрет на президнта Форд и обръщение към посетителите. Помня и непонятните за нас тогава цветни, "плакатни" портрети на Мерилин Монро от Анди Уорхол. Не може много пловдивчани да не помнят това! Особено тези, които сега са на възраст между 60 и 66 години, на колкото съм аз, но напуснал родния Пловдив преди години. Много мои съграждани помнят това.Колко пъти е имало палати след средата на 60-те и до към 1970 вече не помня. Както и след 1970 год.