Постинг
02.04.2011 10:17 -
ПЪТУВАНЕ КЪМ ДЖЕНДЕМА
Когато разказах за пръв път тази история на един колега, който беше издали десетина книги, писателят ме огледа с учудване и каза: ”Що на мен не се случват такива неща, а се налага да си изсмуквам от пръстите истории за моите книги…Я сядай и напиши историята.”
Ето, след 30 години най-после седнах. Ако Георги ме гледа от небето, сигурно е доволен, че изпълнявам заръката му.
Историята е доста дълга, сигурно няма да мога да я опиша наведнъж. Но лека полека.
В центъра на сюжета е една незабравима нощ, в която бях сигурен, че ще умра всеки момент.
Намирах се вдън горите тилилейски, бях премръзнал, а дъждът продължаваше да се лее като из ведро, от ляво и от дясно ме заливаха кални потоци.
И тогава се заклех – ако оживея, никога няма да придирам къде спя и какво е леглото ми. Само да имам покрив над главата си.
Всичко това се случи в Джендема – едно от най-непристъпните места в България –намира се под връх Ботев.
Без никакъв опит в планинарството тръгнах с Цено да търся рис.
Всъщност историята започна една година по-рано.
Цено е орнитолог в Пловдивския природонаучен музей. Вместо да си седи на задника обаче и да пише научни трудове, цял живот обикаля гори и балкани, за да търси редки птички и животни.
Един ден ми съобщи тайнствено, че в района на Джендема бил видян рис. Такова животно не се било появявало в България от не знам коя си година. И ако успеем да го снимаме, това ще бъде сензация. И кадрите с риса щели да обиколят света.
Толкова ми трябваше.
Започнах да организирам екип за снимки или поне оператор, но никой от тогавашния пловдивски телевизионен център не се нави. Тогава реших да стана и оператор. Взех назаем една любителска камера, напълних раницата с филмова лента и тръгнахме с Цено да търсим риса.
Още на първия стръмен участък над Паниците усетих, че съм взел прекалено много лента.
Цял ден пъшках по пътя към хижа Рай, по пътя срещахме туристи и овчари, питахме ги дали са виждали рис, повечето не знаеха даже какво е това животно. Пулеха се така, все едно че ги питахме дали са срещали динозавър.
Стана ясно, че сензация няма да се получи.
Преспахме на хижата и тръгнахме надолу.
Джендема е най-голямата денивелация в България, доколкото бях прочел някъде
От хижа Рай надолу са стотици метри почти отвесен склон – без пътеки и каквито и да е знаци.
Тътрузихме се с часове по задник и най-накрая стигнахме до най-ниското – коритото на реката. След толкова усилия бях сигурен, че сме стигнали място, където не е стъпвал човешки крак. Първата картинка пред очите ми обаче бе остатък от огнище и няколко консерви копърка. Остатък от бракониери.
Джендема е резерват и в него ловът и риболовът са забранени. Но очевидно имаше хора, които не спазваха правилата – още повече, че резерватът не се охраняваше.
Пътят нагоре ни отне поне 5 часа. С последни усилия стигнахме до хижата, легнах на тревата и си обещах да забравя за Джендема завинаги.
На следващото лято обаче Цено пак се появи. И каза, че тръгва за Джендема – този път с водач, който знае всички тайни. Забравих за обещанието пред себе си и тръгнах пак да търся съмишленици. Този път се намериха смелчаци.
Телевизията отпусна средства за два катъра, които да изнесат багажа ни до хижата, за застраховки, директорът даже командирова милиционера Тихльо, който с пистолет в ръка трябваше да ни пази от евентуални стръвници.
Преди тръгване Цено ни събра, за да ни инструктира. Каза, че всеки от нас трябва да носи задължително въже, кибрит, нож и парче найлон.
И никакъв алкохол.
Веднага изтичах и си купих ловджийски нож и всичко останало.
Тръгнахме като на сватба – с викове, песни и бутилки в ръка.
Оказа се, че никой не спазва забраната да се пие по пътя.
В Калофер намерихме водача. Викахме му Войводата. Дали такъв му беше прякорът или ние го измислихме – не помня.
Войводата беше на 50 години, а детството му беше минало в Джендема.
Сега трябва да се върнем още по-назад в историята.
По време на Първата световна война на някой от западните фронтове имало рота от калоферци. Един от тях бил снайперист.
Противникът обаче се научил да разпознава стрелбата му. И щом се чуел изстрел от пушката на снайпериста, тогава целият противников огън се насочвал в тази посока. Върху калоферската рота се изсипвал град от куршуми.
И какво измислили тогава храбрите български солдати? Да предложат своя съгражданин за медал или звание?
Не, решили да го застрелят в гръб. И да се отърват от залповете на противника.
Един от заговорниците обаче излязъл човек и издал плана. Снайперистът тутакси духнал от фронта. Дезертирал. Върнал се тайно в родния си край и се скрил в Джендема – за да не бъде осъден от военен съд.
Там живял няколко години, докато бил помилван.
Толкова обаче бил свикнал с Джендема, че продължил да го обикаля до края на живота си. Попаднал един ден на Войводата, който бил още дете и то сирак, и решил да го посвети в тайните на Ада.
В някаква книжка прочетох, че за пръв път Джендема е обходен от алпинисти за цели три дни някъде през 50-те години.
Войводата твърдеше, че знае маршрут, по който може да се мине през целия резерват за един ден.
„На Нова година програмата на телевизията беше много скучна – разказваше ни той, - и към полунощ грабнах пушката. За едно нощ минах през Джендема, отстрелях това- онова и цял ден на Първи правех луканки. Тайно, разбира се.”
Войводата беше бракониер. От раницата му подозрително стърчеше нещо, което приличаше на разглобена пушка.
Стигнахме с помощта на животинската тяга до поляните при хижа Рай и там продължиха разказите за ловните подвизи на Войводата.
- Ако не беше бракониер, щях да те уредя за пазач на Джендема – каза малко преди лягане Цено.
След малко Войводата изчезна в тъмнината. Търсихме го, викахме, просто се беше стопил.
Появи се чак на разсъмване. През нощта беше слязъл до Калофер, за да остави пушката си. И да докаже, че вече не е бракониер.
Беше готов на всичко, за да стане пазач на Джендема. Хем щеше да обикаля из гората, хем щеше да получава заплата за същото, което прави и сега.
Още истории от Войводата – следващия път.
Няма коментари
Търсене
