Във всеки българин дреме по един дядо Йоцо. Ние сме особено чувствителни към всичко, което се пише с големи букви и първата е Б. БДЖ, БТ, БНТ, БНР, БТ, БТА, БНА, БНБ и т.н. Кремиковци завърши безславно, само защото никой не се сети да му сложи едно Б отпред. Сега за какво са тези реформи и съкращения в БДЖ? Само да се фалира предприятието и да се приватизира. Ама губело. Голяма работа, държавата ще попълни дупките. Ама Европа не давала. Да си гледа работата Европа. Тя иска нашето БДЖ да фалира, за да си пуснат техните влакове. Ех, какво щеше да каже дядо Йоцо, ако беше жив? Още не бях чел безсмъртния разказ на Иван Вазов, но в детската ми душица нещо трепваше, като гледах от перона как се задава пухтящото черно чудовище, което щеше да ни откара до София или до морето. На муцуната му пишеше БДЖ, тогава май имаше и петолъчки отпред. Радвах се като дядо Йоцо, когато пуснаха първите дизелови локомотиви. Ами като дойде електрификацията? Ами като пуснаха експресите? Така се случи, че след Десети ноември първият ми успешен бизнес започна в подлеза на пловдивската централна гара. Правехме хороскопи с компютър – два месеца преди с този бизнес да се захване бъдещият  президент Плевнелиев. Впрочем договорът за двата квадрата площ, наети от Гара Пловдив, подготви бъдещият президент Стоянов. Някой път си мисля, що те станаха президенти, а аз още чета хороскопите, надявайки се да разбера кога ще спечеля от тотото. Но това е друга тема. По това време в подлеза направиха магазинчета и тъй като идваше зима, решихме да приберем компютрите и хората на завет. Оказа се обаче, че магазинчетата ще се дават само на служители на БДЖ. Стори ми се малко странно – хем работиш в държавно предприятие, хем те уреждат с частна дейност. Намериха му обаче изход. Жените на ЖП-ейците бяха регистрирали фирми на свое име, търгът се проведе тайно и така някои хора се уредиха и с бизнес. Аз обаче намерих връзки и ме писаха за свой човек. Съпругите скоро разбраха, че от тях търговки няма да стане, преотдадоха търговската площ под наем на други хора и станаха рентиери. Първият ми офис пък бе в опразненото ЖП управление. Бяха им построили нова гигантска сграда и старата не им трябваше. Впрочем новата сграда и до ден днешен стои наполовина празна. А в останалата половина било пълно със съпруги-чиновнички. Може би това са само слухове. Как така се завъртя животът ми, че наех едни складове, които години преди това са били на РСВ-то. РСВ – ако младите не знаят, означава „Ресторанти и спални вагони”.  В тях имаше транжорни, някакви килери за опушване ни филета…Представям си колко хора са минавали през ресторантите във влаковете и на гарите, какъв оборот е имало. Най се радвах на БДЖ-то, по-точно на РСВ-то, през 1978 година. Освен всичко друго, хора на РСВ-то разнасяха из влака разни сладки работи в кошница. През 1978 година едногодишната ми дъщеря прояде шоколад. Само че  тогава в Пловдив шоколад нямаше. Измислих си командировка до София с единствената цел да купя шоколадче на детенцето. Оказа се, че даже в София няма шоколад. Даже в гастронома на ЦУМ. Качих се на влака със самочувствието на немски войник след битката при Сталинград. И изведнъж – чудо. Появи се един чичо с манта, на която пишеше РСВ, и с кошница пълна с шоколад „Кума Лиса”. Макар и скъпички –РСВ продаваше с надценки като в баровете, купих 4-5 шоколадчета. Влакът беше претъпкан и чичото седна в нашето купе да събере сили. Седна и не стана, докато не си разказа историята. Дълги години бил барман в „Глобус” на Слънчев бряг. Трудно било, докато се уредил, дълго време нищо не слагал в джоба, а инвестирал – черпел и давал подкупи на началниците, докато се циментирал. След това изкарал за два апартамента на децата и решил да напусне, докато е време. Сега в РСВ-то бил също добре, само от процента от шоколада изкарвал по 2-3 лева на вагон, но за днес стигало. Дойде време, когато чичковците с кошниците изчезнаха и се появиха стюардеси с колички – поне в експресите. Ех, колко им се радвахме, чувствахме се европейци. Вагоните с дървени седалки отдавна бяха изчезнали, новите бяха тапицирани, с подлакътници. Ако имаш късмет местото срещу теб да остане празно, можеше да опънеш крак и да подремнеш, унесен от потракването… Сега автобусите карат по-бързо, но нито можеш да опънеш крак, нито пък им тракат колелата. Няма как да се приспиш. Толкова хора пътуваха с влак, че пред касите на гарите се извиваха огромни опашки. Но каква радост пък настъпваше, когато се сещаха да отворят допълнителна каса. По-предвидливите си купуваха предварително билети в ЖП бюрата. Опашки имаше и там – особено през лятото, когато се купувахме билети за морето седмица по-рано. Революция в обслужването беше въвеждането на запазените места. С тази хитрост БДЖ-то реално вдигна цената с 20 стотинки, а след пускането на експресите – и с повече. Който искаше да икономиса 20 стотинки, трябваше да се тъпче в останалите свободни два-три вагона на опашката. Някои не издържаха на навалицата и се настаняваха на свободните места в запазените вагони. В повечето случаи ги вдигаха, те търсеха нови места и т.н., но някой път се оказваше, че са улучили непродадени места и така излизаха на кяр. Само че трябваше да преживеят разправия с кондукторите. И всичко това за едни 20 стотинки. Които в онези време си бяха пари. От време навреме увеличаваха цените на билетите и тогава ни обземаше неукротимо желание да протестираме. Все едно, че ни вдигаха пенсионната възраст с 5 години. Само че кой ли смееше да протестира. Освен това Партията и Правителството ни обясняваха, че цените на билетите се вдигат не защото БДЖ-то е затънало до гуша, а защото така ще се подобри качеството на услугата. Медиите се пълнеха с поръчкови репортажи от гари и влакове с описания как ще пътуваме по-бързо, ще се радваме на нови перденца на прозорците и т.н. През 1967 билетът за бърз влак Пловдив-София беше 3,36 – без запазено място. Пътническият влак беше 2,88 – ако не се лъжа. Със студентска карта три пъти в годината пътувахме с 30% намаление. Майките с деца също ползваха намаление. Имаше излетни билети /на картончето имаше едно голямо И/ - излизаше на половин цена. Служителите на БДЖ можеха да пътуват по света безплатно – стига да има кой да ги пусне. В началото на 90-те години пътувах в едно купе с двама железничари. Те обсъждаха дали да отидат до Париж – вече пускали по лесно. Единият даже се размечта как ще си сложи младоженския костюм, който не бил воден от гардероба  от 20 години. Ходел само в униформа. Накрая решиха, че ще видят Париж, пък ако ще да спят по пейките. Впрочем пътуването в чужбина /поне в соцлагера/ и на простосмъртните си беше почти без пари. Билетът до Прага – отиване и връщане, беше 44 лв., доколкото си спомням. Имаше обаче един проблем – пътувахме задължително през Румъния. Защото гадните сърби, дето се правеха на западняци, искали от нашето БДЖ да си плаща с долари за всеки билет през югославска територия. Единствено командированите и хората с връзки ги пускаха през Белград. През Букурещ се пътуваше 7-8 часа повече. Ама си плащахме с преводни рубли. Една зима пътувах през Румъния с кушет вагон. Оказа се, че аз съм единственият пътник във вагона. Чак в Букурещ се качи един поляк, когото току що бяха обрали на гарата. Извадихме някакво пиене, напихме се и пяхме „Йешче Полска не згинела”. Но и това е и друга история. Още тогава обаче се запитах къде му излиза сметката – да лашкаш цял вагон през половин Европа заради двама души? И кой ще плати масрафа? Замислих се, но не казах на никого. И други неща се набиваха в очи през следващите години, но си мълчахме. Докато въпросите - щем не щем, започнаха да излизат на бял свят. Ама карай – нали БДЖ започва с Б. И нали със сигурност отнякъде ни гледа някой нов дядо Йоцо и ако продадем железницата, сърцето му със сигурност ще му се пръсне.    

отдавна не съм пътувала с влак. Последно беше преди 7 години.
Лунгурках се 8 часа до Бургас. За сравнение автобусите стигат за 4-5, топличко е, пускат ти филмче, имат спирка пред една хубава механа, където и до тоалетна можеш да идеш - малко по-различно е от влаковите кабинки.

Пътуването с влак си е класика. И като всичко на този свят жп компаниите трябва да се развиват. Иначе са обречени. А спомняте ли си особеният вид, лепнеща по ръцете, "БДЖ мръсотия"?

("-лепно"-то звучи малко югославски, ама хайде!..) познавам служители на РСВ-то, пътували безплатно до западна Европа. през Югославия.
интересното обаче е, че познавам повече западняци, една от чиито най-големи мечти е да се качат в Москва на Транссибирския експрес, да се лангъркат една цяла седмица до Владивосток (или поне до Пекин, каквато линия имаше, мисля, преди десетина години) и най-вече в компанията на някой местен (или поне - поляк), с достатъчно C2H6O в раницата.
всеки от нас, явно, носи не толкова дядо Йоцо в себе си, колкото някаква романтична носталгия... благодаря Ви за екскурзиите назад във времето!
наздраве!
=;о)

Дори някой път да не съм съгласен с Е.Т., заради хумора му се съгласявам на консенсус ;). Кога ли хората ще разберат, че това е от най-важните качества?
Но тоя път хем се смях, хем се съгласих. Свежо, както винаги. Е, забравил някои "дреболии", които можеха да те докарат до инфаркт, напр, жестоката жега през зимата или студа (през същия сезон естествено). Нямаше междинно положение, защото нямаше предвидено регулиране. Веднаж на една бременна жена и прилоша от топлината във влака.
Другото си беше нашенското соц-ориенталско разбиране на точност. Колко пъти влакът за/от София, па бил той и експрес спираше по за половин, един час без никакво обяснение - санким туй е държавна тайна, майна.
За мръсотийката с харатерна миризма някой е споменал по-горе.
Аз лично като студент реших проблема с БДЖ със стопаджийство - цялото Бг обиколих така, а Пловдив-София и обратно ми беше като "добър ден"

Една друга закачка има в текста си Е.Т. - за шоколадите. Преди 1-2 вечери, на по няколко чаши C2H6O, както е писал човекът по-горе, здраво се сдърпахме на вечната тема - какво е имало/нямало 'тогава'. И се запецнахме точно за шоколадите. За пореден път бях шашнат от късопаметността нашенска. Сега ще пратя на човека, с който се дърлехме този блог, а и онзи "Българската шизофрения"

онези времена беше пътуването с влак. По силата на някакви старозаветни правила влакът се движеше доста бързо, беше чист, имаше вагон-ресторант, можеше и да се пуши, а всички тези неща навяваха на лукс. Допълнителна екстра - нямаше нито цигани, нито роми.

На невръстна възраст пътуването до морето и обратно си беше голямо приключение. Ето какво се е запечатало в съзнанието ми:
1. Влаковата миризма - смесен аромат от смолата на траверсите, тоалетните, тютюнев дим, човешка пот и може би остатък от някакъв дезинфекционен препарат. Въпреки това, не мога да кажа, че букетът от миризми ми беше неприятен.
2. Фенерчетата, които висяха на вратовете на кондукторите. Много ми харесваха - бяха плоски, метални и можеха да светят в три цвята.
3. Звуците, които се чуваха, когато влакът спреше през ноща на някоя гара - от електрокарите по перона, от гъгнещите високоговорители, съобщаващи кой влак е пристигнал и всички гари по маршрута му, от виковете на продавачите на закуски (сандвич "РСВ" - варена наденица в четвъртинка хляб), почукванията по ходовата част на вагоните от отговорния железничар с едни дълги чукове, няколкоминутната дандания в коридора на влака от качилите се пътници, която спираше веднага, след като си намереха места. Всички тези звуци изчезваха, когато се чуеше свирката на началник-гарата, разрешаващ тръгването на влака.
И така до следващата гара....

Тогава даваха един полски филм - "В нощния влак" със Збигнев Цибулски. Ще взема да го потърся из торентите, за да го гледам пак!

№ 6, моите детски спомени са досущ като твоите. Сещам се за тези фенерчета, само че не висяха на вратовете на кондукторите, а бяха закачени на гърдите им, чрез специална телена кука на едно от копчетата на униформата им.
А помните ли играта на карти върху куфар в купетата? Също така как здраво се похапваше във влаковете. Върху масичката до прозореца (сгъваема) се слагаха предимно варено пиле/кокошка, домашна баница и варени яйца и почваше едно масово ядене.
Влаковата миризма също я помня. Перденцата в купетата (с много надписи "БДЖ") бяха просмукани от нея.

ДАЙ БОЖЕ ДА Е ТАКА дано по скоро Дянков и неговата шайка си хванат пътя че както са я подкарали и БДЖ няма да има ще го прудадат за жълти стотинки с тлъсти комисиони това е самата истина народе Български не чакайте да ви докарат до просешка тояга а се вземете в ръце.

Николай Георгиев-София В миналото съм пътувал неведнъж с влак и то много по-бързо,отколкото днес.Пътувал съм до Бургас с бърз влак точно за 6ч.Помня,че беше 1977г,точно когато дигнаха цените на билетите за транспорта като цяло. Влакът пътуваше през Карлово и тръгна на обяд в 13.00ч. и стигна в Бургас в 19.00ч. "Чайка-експрес"/също през Карлово/стигаше за около 5 ч.и 30 м. /През 1972 г. "Чайка"-та стигаше за 4ч.и 40 м./Много години по-късно-1997г. обедния влак го спряха и досега не е възстановен.Премиер тогава беше Ив.Костов от СДС,а транспортен министър-небезизвестния Вилхелм Краус.Влак "Чайка"/сега РБВ/сега пътува ...6ч.и 15 мин. Не ми е ясно защо беше задгърбена подбалканската линия-най-пряката жп линия за морето.Крайно време е БДЖ да спре да върви прогресивно назад.Вече и в България е известно какво е нивото на днешните железници.То няма нищо общо със становището на финансиста Ем.Хърсев,че железниците са отживелица като цепелините-отживелица са нашенските сбъркани разбирания по въпроса -изостанали с близо половин век.

В детството ми имаше 3 класи в пътническите вагони. В III класа, която беше най-популярната - седалките бяха дървени. Двете по-горни класи отговаряха прблизително на сегашните I-ва и II-ра. В "първата" имаше и допълнителни плюшени възглавнички.
Някъде до началото на 50-те години на миналия век по линията Пловдив-Асеновград се движеха едни оставани на доизживяване "ретро"-вагони. Те нямаха вътрешен коридор. Купетата бяха разположени напречно на вагона, като заемаха цялата му широчина. Всяко купе побираше по 10 пътника (2 седалки х 5 човека от всяка страна. Купетата, от двете си външни стени имаха по една врата, от която директно се излизаше навън в зависимост от коя страна е перона. От външна страна вагоните се опасваха от една непрекъсната стъпенка под нивото на вратите и хоризонтални ръкохватки също фиксирани към външните стени на вагоните. По време на движение на влака, кондукторите проверяваха билетите от купе в купе, като вървяха по стъпенките извън вагоните придържаки се и към ръкохватките. На площада пред асеновградската гара беше пияцата на файтоните (за по-мангизлиите) и бричките за по-несъстоятелните поклонници и екскурзиянти до Бачковския манастир, но тук вече излизам от темата.