За прехода. . . :: СПОМЕНИ ЗА ГАРИТЕ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

23.12.2011 20:10 - СПОМЕНИ ЗА ГАРИТЕ - ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Автор: zaprehoda Категория: Бизнес

Прочетен: 3647 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 24.12.2011 08:48

ГАРА ФИЛИПОВО И СТОЧНА ГАРА -ПЛОВДИВ, 70-те години Филипово е втората пловдивска гара, от която тръгват влаковете в северна посока. Освен това гарата е в центъра на т.н. Северна индустриална зона. В онези времена хиляди работници пресичаха гаровия площад, отивайки или връщайки се от работа. Там, където има гари и работещи, има и шкембеджийници. Защото нищо друго не се отразява така добре на производителността на труда, както една шкембе чорба преди работа. С много чесън, разбира се. И да е мазничка отгоре, да има повече жълтичко отгоре. - Тури малко повече от мазнинката, ма како – се молеше един хамалин в шкембеджийницата на Сточна гара. Много народ имаше и на Сточна гара и то денонощно. По строг график пловдивската промишленост и селското стопанство от околна Тракия натоварваха влакове с продукция за износ – домати, чушки, костюми, кошуси, електрокари… През 95-а направихме заведение на Сточна гара, но скоро го затворихме, защото през нощта се събираха съмнителни типове и проститутки и задължително се стигаше до бой. Една сутрин барманът дойде с липсващи зъби. Решихме – дотук. Днес там е пустош. Няма кой един шамар да ти удари. Никой не влиза в последната останала шкембеджийница „Ася”… Но да се върнем на Филипово. Някъде в началото на 80-те, нямам точен спомен, предприемчив ресторантьор беше разработил гаровия ресторант до такава степен, че имаше програма с именити певци – Мими Иванов, Христо Кидиков. Малката гаричка беше станала център на шоубизнеса. ГАРА ЛВОВ, 75-а За да стигне до Полша, влакът минаваше през територията на Съветския съюз. Толкова бяха писал за великата съветска страна, толкова бях възпявал българо-съветската дружба, а сега за пръв път щях да видя с очите си страната на победилия социализъм. Спряхме на гара Лвов. Затичах се към прозореца, но някакъв кондуктор грубо ме избута и ме върна обратно в купето. След което заключи прозорците. На перона се бяха наредили целя редица граничари с автомати в ръка. Ако имах наследени от детството тайни желания да живея в тази страна, те се изпариха за миг. ГАРА БУКУРЕЩ – ДИ НОРД, 76 г. Букурещката гара в онези времена миришеше гадно на ДДТ. Освен това, за да излезеш на перона трябваше да си купиш „перонен билет”. Това нещо май го имаше и в България, но много отдавна. Измислено е вероятно да ограничи достъпа до перона и влаковете на лица, които имат други намерения – а не да пътуват. По онова време в района на гарата имаше кръчмички, които ми напомняха на описанията на Йовков и Елин Пелин. В задимени стаички се бяха сврели румънски селяни с рошави кошуси и с гугли на главата. Пиеха вино, което доста страна за примитивната обстановка се сервираше в лъскави шампаниери. Една година нямах нито пари, нито време да ходя по кръчми – бях продал една кутия „Кент”/универсалната валута на букурещката гара/ много неизгодно, бях си платил гардероба, запазеното място до София и ми бяха останали леи, колкото за едно ядене. В гаровата закусвалня имаше разни гадости, единственото нещо, което изглеждаше по-апетитно, бяха някакви кърначета. Първо трябваше да платя на касата. Започнах да пробвам познанията си по чужди езици: - Наденица…вурст…сосиски…парки… Румънката вдигаше неразбиращо рамене, търпението й започна да се изчерпва. На една от близките маси набиваха кърначета, отидох до нея и посочих чинията. - А, кърначуле – усмихна се касиерката. И тогава се почувствах като Чудомир, който се опитал да си купи лимони, опитвайки какви ли не думи, докато разбере, че и там лимоните са си лимони… ГАРА СКОПИЕ, 82 г. Пътувах с автобус на Балкантурист и не видях скопската гара, но видях гаровия часовник в музея на града. Беше застинал на 5 часа и 43 минути –времето на прочутото земетресение от 1963, погубило над 1000 души. Тогава се появи песента „Скопие, Скопие, беше юбав град, ала стана гроб на мама, тате и на мойо брат”. Извинявам се, ако споменът ми е неточен. ПЛОВДИВСКАТА ГАРА, 84-а Една августовска вечер се чу, че на гарата е избухнал взрив. Тръгнах натам, но раойнът бе отцепен. По-късно се разбра, че е избухнала бомба, заложена от турски терористи. Отприщи се народен гняв, който до голяма степен откри пътя към Възродителния процес. Три години по-късно са разстреляни атентаторите - турци, близките им още твърдят, че са били невинни и че цялата работа е била режисирана от тайните служби. Днес на гарата има възпоменателна плоча с името на единствената жертва. Добра Василева. БУДАПЕЩА, ГАРА НЮГАТИ, 89-а Гара Нюгати стана по-привлекателни през 80 те години, когато до нея откриха най-големия унгарски универсален магазин. Ескалаторите водеха направо в гаровия подлез. Освен това вече знаех кой тролей свързваше тази гара с Келети, така че ако имах някакви връзки с другата гара, лесно ги осъществявах. Лятото на 89-а гарата беше пълна с народ. В подлеза видях една маса с компютъра на нея и дълга опашка от чакащи. Като им идваше редът, подаваха някаква банкнота, след малко получаваха листче от принтера. Обикалях, обикалях, докато разбера, че се продават компютърни хороскопи. Запомних този бизнес, в България вече имаше указ 56, та правехме някакви бизнес планове, и така под знака на откраднатата от подлеза идея мина следващата година от живота ми. Само още не мога да разбера дали президентът Плевнелиев, който е започнал бизнес по същия начин, е минал по същото време през Нюгати или е откраднал идеята от пловдивската гара, където вече бяхме стъпили с два компютъра. ПЛОВДИВСКАТА ГАРА, 91-а Почти цялата 91-а изкарахме в подлеза на гарата. Продавахме какво ли не 24 часа в денонощието. За този период съм писал преди години – пази се в началото на този блог. Та тогава се запознах с хората, които живеят на гарата. Това бяха проститутки, полицаи, безпризорни деца и по някой денонощен търговец като нас. Ритъмът на живота беше подчинен на разписанието на влаковете. Знаехме кога можем да пикаем, кога трябва да сме нащрек, защото пристига бургаският или софийският влак. Пътниците бяха гладни и жадни, а преди празниците набързо пазаруваха и по някой армаган. Златно време. През нощта вървяха и презеравитивите. Някои по-чистоплътни проститутки си сменяха по два-три пъти бикините. Единствено при нас този артикул струваше жълти стотинки. Освен това гащите бяха дантелени. Както в целия свят и в този микрокосмос имаше и лоши и добри хора. Първите гонеха безпризорните дечица – като че ли с изчезването им в тъмнината ще изчезнат завинаги. Други пък гледаха да ги нахранят и стоплят. Интересно кои успяха в живота – добрите или лошите? ГАРА НЮ ЙОРК, 94 Не съм пътувал с американски влак, но разхождайки се из Ню Йорк, попаднах на Централната гара. Влязох вътре и като ме обзе едно „дежа вю”. Бях сигурен, че съм бил тук в един минал живот. Скоро обаче се усетих, че съм виждал гарата в не знам си колко американски филми. И като я видя отново – най-малкото като гледам за кой ли път „Недосегаемите”, гледам да се похваля на някого, че съм „бил тук”. Макар във филма сцената със сигурност е снимана в декор. ГАРАТА НА СРЕМСКИ КАРЛОВЦИ, 2008 Нещо ми говореше името Сремски Карловци – все пак бях завършил сърбо-хърватска филология, но като видях гарата, всякакви надежди, че попадам в интересен град, изчезнаха. Сградата беше поне на 70 години, малка и невзрачна. Не беше ремонтирана от Титово време. Тоалетната беше досущ като тоалетните на нашите стари селски гари. Не посмях да вляза - със сигурност беше мръсна и миризлива. Тръгнахме по някаква селска улица с надеждата, че ще открием поне една кръчма. Вървяхме край прости селски къщурки. След стотина метра обаче ...спряхме и не вярвахме на очите си.
Пред пред нас се беше появил невероятен площад, заобиколен с импозантни стари сгради. Все едно, че бяхме попаднали в центъра на Будапеща или Виена. Чак сега в съзнанието ми изплува лекцията от университета. След като голяма част от Сърбия е завладяна от османските войски, австро-унгарският император помага на сръбската емиграция да изгради в Сремски Карловци свой духовен център и затова наричат града „Рим на сръбската православна църква” . И всъщност големите сгради са Сръбската митрополия, Сръбската гимназия, Магистратурата и т.н. Така че ако някой ви каже, че един град се познава по кенефа на гарата му, знайте, че има и изключения.

Нагоре