Преди 30 години един рок състав от ГДР беше измислил песен, с която се обръщаше към конкурентното общество от ГФР – преразказавам по памет:       Вие може да имате мерцедеси,       Вие може да имате дънки Левис,       Ние обаче имаме работа,       Имаме работа за сто години напред... Сигурно съм далеч от оригинала, но такъв беше смисълът: при вас има безработица, а при нас има работа за всички. Сравненията с капитализма бяха част от образованието и възпитанието ни. На някои наши изтъквани преимущества обаче нямаше как да повярваме. Учeха ни какво е „принадена стойност” и до ден днешен си спомням как учителят ни показваше с показалка в ръка колко заработва един работник при капитализма.– това било колкото цялата показалка, получавал обаче само 4 пръста от нея. Останалото отивало в джоба на капиталиста. Нас повече ни интересуваше да ни покажат каква част от показалката ще получаваме, като започнем работа, учителят започна с „А при нас...”, но се отказа да продължи със сравнението. След този урок в нас се загнезди съмнението, че и при социализма има принадена стойност, но колко е голяма и къде отива тя си остана дълбоко пазена тайна. Обаче когато ни говореха за „гарантираното право на труд при социализма”, тук вече вярвахме. Не си спомням някой познат да е бил без работа или ако все пак по някаква причина е станал безработен, всички тръгваха да му помагат. Активираха се сложни системи от връзки – тогава нямаше сайтове с обяви, конкурси, СВ-та, интервюта и т.н.И не след дълго работата ставаше. Та започвам с тази голяма тема за трудовата заетост едно време, провокиран от колегата mirosan, който е написал любезен коментар под предишния ми постинг. Той даже ми предлага да разкажа нещо за така нареченото „раздуване на щатовете” по времето на социализма. Впрочем в отговор на другата молба да събера в една книга спомените си за социализма -  това вече съм направил в „Наръчник на носталгика” – книгата още може да се намери в книжарниците. Там обаче съм описвал повече бита по онова време, отколкото социалните взаимотношения, примерно. А те наистина бяха интересни. И така – тръгвам да изпълнявам задачата, но преди това трябва макар и накратко да се опитам да кажа нещо за цялостната картина. Най-напред се сещам, че това, което искам да направя в няколко странички, е хранило десетки, ако не стотици научни работници, които в институти и катедри получаваха заплати и хонорари, за да пишат за труда при социализма и с какво той се различава от експлоатацията при капитализма. Най-кратко го беше казал поетът - при нас трудът беше  „песен”. Всъщност голяма част от истината беше събрана в следната прочута на времето сентенция: „Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим”. Има и друга част от истината – че наистина имаше хора, които работеха сериозно. Със сигурност е имало и такива, които са получавали справедливи възнаграждения. Големият проблем на онзи строй е обаче твърде слабата връзка между резултатите от труда и получаваното възнаграждение. Липсата на класически пазар, който да дава реална оценка на произвежданя продукт, водеше да създане на отдели от типа на ТРЗ /труд и работна заплата/, ОТК, планови отдели  и какви ли не още, които по административен път трябваше да оценяват, окачествяват, разпределят средства и т.н. На парите, които се получаваха, се гледаше като на нещо имагинерно, което Държавата ни спуска отгоре. Лошото е, че много хора смятат и сегашната държава за един всеобщо донор. Въпросът беше как да се издейства от висшестоящия орган по-голям Фонд работна заплата. Тогавашните правила силно ограничаваха възможностите за увеличение на заплатата. Чак в средата на 80-те години Тодор Живков прокламира тезата за „разтеж на място” – тоест, да се даде възможност на добрия работник да получава все по-голяма заплата и даже да получава повече от своя директор – ако дава нужния резултат. Без да има нужда да става началник. Логиката е елементарна, но е показателно с какви работи се занимаваше нашия пръв пъртиен и държавен ръководител. Не помня някой да израстна на място с директорска заплата, реално по-големият фонд работна заплата се използваше най-вече за споменатото раздуване на щата. За да се искат повече пари за следващата година, трябваше да има аргументи. На първо място да има преизпълнение на плана. За да се преизпълни плана, се прилагаха и някои хватки. Първата беше да се заложи по-нисък план. Това ставаше с обикаляне по министерства, някой път и с почерпки на гостуващи големци. Другата хватка беше с надписване на резултати – особено в области, където не се произвеждаше стока, която може да се преброи – например ремонти. Редовните читатели знаят, че в онези години работех като журналист в плодвдивския Телевизионен център – 15 години. След това повече от 15 години на подобна работа, но като частник. Така че мога да сравнявам едно и също производство – да го наречем, и при двете системи. Само един пример – колко души работят в БНТ и до днес и колко в БТВ, примерно. Разликата е в пъти. Това е много ясно доказателство, че раздуването на щатовете не е социалистическо изобретение, а го има при всяка държавна икономика. Наши колеги отидоха да работят в Израел – там било същото. Държавата телевизия била с три пъти по-голям щат. Та да се върнем към хватките. Тогавашният Телевизионен център имаше примерно план да произведе 100 часа програма годишно. Естествено, целта беше да преизпълни плана. Само че преизпълнението трябваше да бъде финансово обезпечено, а твърде рядко се отпускаха допълнителни средства в рамките на текущата година. Изходът беше да се преизпълни плана с евтина програма. Най.-евтиното бяха мачовете. Те също бяха планирани една година по-рано, но ако местният отбор напреднеше в турнира за купата на Съветската армия, примено, това даваше възможност да се транслират допълнителни мачове.Сметката е проста – всеки извънреден мач носеше преизпълнение с процент и половина на плана. 10 мача или други спортни събития – ето ти 15 процента отгоре и аргумент за искане на повече средства. Директорът на Телевизионния център в Русе много държеше на преизпълнението на плана, но за съжаление отборът на Дунав се беше запътил тогава към Б група. А БНТ не предаваше мачове от Б група. Спортните неуспехи щяха да преминат в икономически за телевизията. Та се говореше, че директорът ходил при Ванга да пита какво трябва да се направи, за да остане Дунав в А група. Друга евтина програма си спомням бяха състезанията по спортни танци. Лъжехме се, че хората много обичат да ги гледат, искаше се допълнително излъчване и ето – още 2 процента отгоре за никакви пари. Всеки бранш си имаше своите тънкости да се излъже плановата икономика. Да си извоюваш по-голям бюджет, не означаваше, че веднага може да се открие нов щат. За това си имаше отделни органи – да преценяват става или не става. Каквото и да ставаше обаче, както и да вървеше държавата, задължително беше да се искат нови и щатове. Това ставаше на всички нива. Крайната цел я знаехме всички, но не я изговаряхме – всеки рано или късно да стане някакъв началник и други да му вършат работа.
Да даваш акъл и да търсиш кусури на другите - това е висша цел за всеки българин. И тогава, и сега. Получавайки подчинени, човек се издигаше и в йерархията, което означаваше и по-добра заплата. Хем по-добра заплата, хем по-малко работа – макар и по-отговорна. Наскоро един приятел се премести на държавна работа. Попитах го дали там не е по-добра заплатата. Той ми обясни откровено, че работата не е в заплатата – парите били почти същите. Но на държавното щял да работи 2-3 дни в седмицата, в останалото време щял да бичи частно. Тогава обаче възможностите за допълнителна частна дейност бяха твърде ограничени. И работното време трябваше да се запълва. С клюки, безсмислени телефонни разговори, пиене на кафе, четене на вестници, игра на карти. По-рисковано бе да се играе таблата, тъй като тракането на заровете се чуваше надалеч. Сега със сигурност има канцеларии, където се върши същото. Новото е компютърът. Дали може да се направи статистика от служебни компютри колко влизания и за колко време има в рамките на един ден във всички сайтове, блогове, социални мрежи... Естествено, новите щатове бяха свързани с работа на бюро, а не пред струга, примерно. Край заводите изникваха страховити административни сгради, в крайна сметка се оказваше, че един работник трябва да издържа поне един чиновник. За илюстрация един виц на Шкумбата, изпратен ми от mirosan:
„Срещнали се директорите на българското предприятие "Елпром" и на японското предприятие "Елпром". Българинът питал "Г-н Мицубиши колко души работят във вашето предприятие", японецът отговорил "Осем. А във вашето, Петров?", "Във нашето девет" - отговорил българинът. И цяла нощ нашенецът не спял, а си мислел "Защо ли излъгах япончето, трябваше да му кажа - 900 души сме само администрацията". Но и японецът не спял, а си мислел: "Какво ли работи този деветият българин в тяхното предприятие!?".
...Днес е неделя и не пиша от работното си място.Тоест, крада от личното си време. Затова смятам да спра дотук, и да продължа в работно време – утре или вдруги ден. Има още много неща да се напишат по темата.

– „Вий техника имате модерна голяма, с какво ли не вашият свят е прочут, ала нямате хората, нашите хора вий нямате, свободните хора на свободния труд!” И ми се ще да разкажа точно за този свободен труд малко.
Като ме взеха в казармата ме пратиха в кеча. Там станах адютант на един старшина на склад и раздавах и водех по картони и отчетни книги на работниците всякакви видове инструменти, уреди, отделно водех движението на цялото поделение на дрехите, обувките чаршафи и тем подобни, отделно държах и склада за оръжие с карабини и автомати, смазки и какво ли не. Старшината си клатеше стола, а аз водех успешно всичко без усилие. След време разделиха склада на две и назначиха и друг старшина с адютант да води само инструментите. След още време назначиха и трети старшина пак с войник да води оръжието. Аз само тъпеех и не проумявах къде ще му излезе края и така и стана естествено не излезе пустия му край. Защото – и няма край на шир и длъж в държавното!

всичко, за времето по което някои хора все още въздишат. Всеки си има своите спомени и когато сиги припомни вижда колко фалш е имало в това носталгично време от което истинското беше само нашата младост....

не след дълго пристигаше кварталният от говорник и те питаше защо си без работа. А след това се заемаше да ти "намери" работа- назначаваха те някъде си за жълти стотинки. Всички трябваше да опъват каиша, за да изхранват хилядите червени безделници и тунеядци.

Г-н Тодоров, за втори път се вслушвате в моя молба, за което благодаря.
Баща ми ми е казвал, че чак в края на комунизма успял да разбере, че за всеки лев, който заработва реално е получавал чисто 15 стотинки. Толкоз за голямата социална справедливост и ниските данъци по онова време.
Почувствах се поласкан, че ме наричате "колега", но аз всъщност съм инженер.
Това за връзките, което мимоходом споменавате е друга голяма тема. Моята баба беше магазинерка в "Балкантурист", работа покрай която е познавала много хора, правила е много услуги - знаете как са се намирали дефицитни стоки тогава. В резултат, на което примерно като дете сме можели с нея да се разхождаме в двора на хотел "Хисар" - представяте ли си? Имаше едни сърнички там. Не вътре в самия хотел, разбира се. Другият резултат е, че както моят баща е споменавал, винаги е имало месо на нашата трапеза. Предполагам, че не при всички семейства е било така - не че сме живели в голям лукс - доста години са трябвали на майка ми и баща ми за да се сдобият с жилище, както и с лека кола (за второто - мисля към 10 години). Баща ми като млад инженер, вече женен в Пловдив, са го били разпределили някъде на майната си из родопските ВЕЦ-ове, та пак с помощта на моята баба е успял да го назначат в Пловдив. Между другото тази работа не му е била съвсем подарена. Човекът, от който е зависело това го е извикал на разговор и на края му е казал - "Ще те взема - как, това е моя грижа." После, баща ми години по-късно си е дал сметка, че този човек през цялото време всъщност го е изпитвал.
Вярно е, че в днешно време хората се разсейват с интернет в работно време - това всъщност си е направо кражба. Стана ми гузно като прочетох това, защото и моят коментар беше в работно време - за съжаление последните 2-3 години имам прекалено много свободно време и през седмицата. Та ако продължава така, един ден вероятно ще сменим най-генералния работодател...

Сега всички плачат- какво велико селско стопанство сме имали при социализЪма, какви високи добиви, какви велики жътви, а бе всичко от най, по най... производителност и изобилие. Та по този повод ще Ви разкажа един истински епизод. Някъде към 1970-74 година за първи път на Пловдивския панаир се появи палата на САЩ. Всичко живо се юрна да гледа ...нищо-картини фотоси и надписи за селското стопанство в Америка.Раздават и проспекти - книжки с картинки. На втория ден се разбра ,че във въпросната палата има засилено милиционерско /ДС/ присъствие -цивилно. Причината - всички проспекти/ а те напечатани с тонове/ се събират още преди да достигнат до посетителите. Причината - неизвестна. Скромната ми особа реши да не излиза от палатата ,докато не се добере до "секретния" проспект и да разгадае тайната империалистическата американска диверсия.Изучих от край до край палатата и навиците на персонали ченгета и в края на втория ден се добрах до опасната книжка- и нея изучих на изуст за да разбера как подкопават нашия най-прогресивен строй. Нищо особено - селски работи,но: /предавам накратко най-опасния разказ - по памет с общи думи/ Фермерът Джо със синовете си е собственик на Х хектара ниви и отглежда царевица . За стопанството се грижат членовете на фамилията, а през активния сезон - сеитба и прибиране на реколтата наема 20 до 40 работника. Годишно произвежда У тона царевица. Това е, само, че най накрая беше най-опасното изречение / по памет/: Произведеното количество царевица от фамилията на фермера Джо се равнява на 6 пъти реколтата на България за последната година.

така беше и на времето. По границата мрежи, автоматчици, кучета. Видя се , че като паднаха мрежите, падна и "комунизма", така щеше да е и преди, защото всеки кадърен щеше да се изниже, както е сега. Евтина била храната. Ами да , колко им беше да превърнат съдбите на хиляди в евтина храна? Какво струваха съдбите, ако не по евтино от храната.