Навремето един приятел бе опраскан по някаква причина, не бе изхвърлен от системата, но му бе намалена заплатата. И човекът се опита да си върне достойнството и парите – писа до Окрръжния комитет на БКП, до вестник „Работническо дело“, до списание „Партиен живот“, до Комитета за партиен и държавен контрол...Нищо, никой не му обърна внимание. Опрасканият може би беше прав, но нямаше доказателства. След време го реабилитираха. Човекът уж беше същият, но гледаше подозрително и слушаше внимателно. Скоро се оказа, че събира документи и прави досиета на началниците си. Веднъж даже влезе тайно в моя кабинет, за да търси някакъв компромат.

Един ден го попитахме защо върши тези неща, а той хладнокръвно отговори: „Ако решат отново да ми посегнат /тоест, ако ме „опраскат“ пак/, да има с какво да отвърна.“

Следващите 20 години никой не се нае да го опраска, защото началниците му и следващите началници, и следващите знаеха, че човекът има с какво да излезе насреща.

Случаят с „двете каки“ доказа, че в България има доста хора, които знаят за недопустими за една нормална законова държава практики, хайде, така да наречем изплувалата информация. Повелителният израз „да се опраска“ издава емоционално обагрено спонтанно желание.

Защото при един по-дълбок размисъл искащият определени действия би трябвало да прецени трезво дали жертвата няма да се разприказва. Както сигурно преди това е преценявал.

Класическо лекарство срещу разприказването е бързото овъзмездяване.

В нашата политическа система от край време циркулират тайни за незаконни или полузаконни действия, много хора ги знаят, защото са участвали в тях и това в един момент се оказва и техният дамоклев меч, и тяхната застраховка. В касата на Тодор Живков, казват, са се пазили някои тайни за членове на Политибюро, но и Членовеите май са знаели някои неща. Така системата се оказа много стабилна. И когато се налагаше мястото на някого да изстине, той не оставаше на улицата, а го пращаха на подходящ пост – на „друга отговорна работа“, най-вече дипломатическа.

Днес на по-ниските нива пращат отстранените в някой борд на държавна или общинска фирма – да си траят и много да не приказват, защото може да останат и без това.

От историята с „двете каки“научаваме, че някои действия са били по-скоро за пред медиите т.е.внимавано е, каките да не бъдат много засегнати, защото – както се оказва, знаят твърде много неща. Тоест, цялата история е много поучителна за тези, които пробват някакви промени – па макар и изолирани. Освен това изплувалите в записите тайни изглежда активириха не особено голяма част от обществото. За пореден път се видя, че машината за промиване на мозъци се владее не от тези, които искат промени, а от тези, които искат запазването на статуквото. Или на модела с някакво си там име.

Дали това е причината даже тези, които можеха да спечелят чисто политически от изнесеното в записите, да не се възползват от вдигнатата топка, можем само да гадаем.

Изкарването на кирливите ризи в крайна сметка се обръща често срещу този, който ги изкарва.

Да си спомним как докладът на тайните служби за дейността на Богомил Бонев, изнесен от Петър Стоянов по време на прочутият телевизионен дебат от 2001 година, се обърна срещу Стоянов, а обвиненият в сериозни грехове Бонев излезна чист и невинен? Защо след като социолозите сутринта са отчели едни нагласи /в полза на Стоянов/, след два дни общественото настроение бе вече съвсем друго – след съответната обработка на медиите?

Питал съм лично Иван Костов каква част от този доклад е истина, отговорът беше „всичко“.

Защо записът, известен като „Ало Ваньо“ се обърна срещу Бойко Борисов, а не срещу Първанов, който е поръчителят на незаконните действия? И т.н.

Дали и сега жертва ще станат тези, които в някаква степен се идентифицират с желанието за реформи?

И тогава всеки, който иска да опраска някого или просто да промени нещо, ще се замисли. Заради общите тайни, заради очакваните последици, заради безмислието да се пробваш при това съотношение на силите, заради страхливостта на гражданското общество.

Оказа се, че българите се интересуват повече от други неща. От цената на винетките, примерно.

Някой път си мисля дали даже свалянето на руския самолет не е поръчано от България – за да има за какво да си говорим. Вместо да говорим за съдебната ни система – така, както тя изглежда в записите.

Ние българите наистина се правим на разсеяни. Правим се на французи, на американци, само не и на разгневени българи. Точен си!

хвърковатите думи:"България е страна на неограничените НЕвъзможности."

Автора и първия коментатор-хайде да ни обясните -какво ще стане ако не се правим на разсеяни и си говорим за съдебната система. Дрън, дрън...ми те говорителите са назначени и текстовете им са написани и връчени. С две думи -долнопробен цирк-имитация на демокрация-прах и пепел в очите на тълпите.