Точно преди седмица – на Велигден, както пишат братята македонци, описах първите си впечатления от Охрид. И обещах да продължа. Само че през седмицата не остана време за пътеписи и чак днес продължавам. Не че ми са се случили кой знае какви приключения. Точно обратното – всичко мина мирно и тихо и никой не ни наби.
Припомням, че първо имахме намерение да пътуваме организирано, но се оказа, че пловдиската група се била отказала – уплашили се да не ги набият българомразците.
В Скопие и Охрид бях ходил преди 41 години. Организирано с Балкантурист. Дадоха ни динари на равностойност 30 долара. И пренесохме тайно по още 30-40 лева. Голям страх, докато ги обменим по някакъв си трънски курс. Продавахме и „мириси“ - това са онези есенции, които тук струваха по 40 стотинки, а там можеше и лев да им вземеш.
Жените масово купуваха чилета мохер и от тях плетяха пуловери в много свежи цветове. Купувахме и шоколад Тоблерон – в България такива шоколади имаше само в Корекомите. Аз пък си дадох всичките пари за едни дънки за 5 годишната ми дъщеря.
Македонците ни гледоха как мъкнем чантите с мохер и ни се смееха нескрито. Те имаха югославски паспорти и пътуваха навсякъде по света. А за нас света на запад свършваше в Югославия.
Та след като не се получи с автобуса, се качихме на една кола и четири души – дъщеря, внук и зет, потеглихме на Запад.
Внукът като най-печен в интернет контактите беше резервирал един апаратамент на цена под 30 лева на нощ на човек. В центъра на Охрид.
Със свита душа чаках да наближим границата. Първо ни спряха и провериха наши полицаи преди границата. Търсеха мигранти.
Чаках навалица като на турската граница по празниците. И,о, чудо. Нито една кола.
А в това време телевизиите сигурно предаваха, както всеки път по празници, за задръствания по шосетата. Оказа се обаче, че българите предпочитат Гърция, Турция, Сърбия, но не и РСВ.
Бях чел, че за плащане на „патарина“ на магистралата трябват македонски денари. Не се намират на всички обменни бюра, но все пак се снабдих. Оказа се, че таксата може да се плати и в евро, и с карта.
Пътят София-Охрид си е 6 часа. Навигаторът ни водеше ту през някакви магистрали, ту през селски пътища и иззоставени махали.
По пътя – все едно, че си в България. Половината бензиностанции са на Лукойл, а в магазинчетата към тях ни посрещаха кроасани Севън дейз и Бейк ролз.
В Охрид има проблеми с паркирането – като навсякъде, но хазяинът – собственик на апартамента, който бяхме наели, ни даде карта за безплатно паркиране.
Апартаментът беше направо луксозен, с голяма тераса с изглед към града и езерото. Наоколо беше пълно с такива апартаменти, което означава, че туристическият бизнес върви и без особено българско участие.
Под апартамента ни имаше супермаркет, веднага проверихме цените и се оказа, че яйцата са по 30 стотинки. Имали таван на цената. Но и много други стоки са по-евтини от България – и без таван: цигари, гориво, хляб, сирене, вино...
Тръгнахме веднага към езерото и на първия ъгъл седнахме на лесковачки плескавици – бургер с кюфте и кола за 6 лева.
Разгледахме старата част, Самуиловата крепост обаче беше затворена – пускаха до 15 часа.
До нея обаче имаше чиста тоалетна, която работеше. Входът -левче. Обръщам внимание, защото в Пловдив подценяват тази задължителна необходимост за един туристически град.
Вечерта купихме бутилка местен ризлинг – 5.50 литъра и седнахме на тераската.
В плана за другия ден имахме по план пътуване с корабче до манастира Св.Наум. Оказа се обаче, че вземат по 25 евро на човек. Та тръгнахме с кола.
По пътя разгледохме Музея на водата, където предлагат оглед на наколни жилища.
Оказа се, че албанската граница е съвсем близо да манастира. Тръгнахме към държавата, в която никой от нас не беше ходил досега. Едно време никой не можеше да припари дотам, нито пък албанците да излязат. Имаше вицове за тяхната изостаналост – да не ги припомням.
Та и тази граница беше пуста. Погледнаха личните ни карти .- не искаха даже паспорти, и ни пуснаха.
Стигнахме до първото градче, чието име все не моха да запомня. Почваше с Под...
Влязохме в едно ретро ресторантче, където имаше печка с кюнци. И охридска риба -пастръмка. Нямахме албански пари, но сервитьорът каза, че можем да платим с каквото си искаме. Стига да е кеш.
Рибата да се знае – е сравнително скъпа, но затова пък юзче местна ракия е към левче. И невероятен хляб с дебела хрупкава кора.
Оттам продължихме по другия бряг на езерото, минахме през Струга, но не видяхме нищо, което да ни накара да спрем.
В Охрид вечеряхме в истинска Кебапчийница – така пишеше над вратата. Ракията – тиквешка, жолта, тук беше по 2 лева юзчето.
Взехме едно плато с кебапчета, кюфтета, картофи и салата за около 20 лева и 4 души не можахме да го изядем. Останалите 3 кебапчета с питка си ги прибрах и изядох вече в Пловдив.
Към 10 напуснахме кебапчийницата, тръгнахме уж да търсим църква да присъстваме на Великденската служба, но тръгнахме обратно към вкъщи.
Чаршията беше пълна с хора, магазините работеха и никой не ни гледаше на кръв. Не чух и да говорят с „езика на омразата“.
От говорителите на църквите ехтяха християнски песнопения – и така почти до сутринта.
Говорителите на джамиите тази нощ мълчаха.
На другия ден тръгнахме за Скопие. Отидохме на големия площад с многото
паметници. Внук ми, който не знаеше колко и какво е изписано по темата, сподели, че някак си отвътре му миришело на кич.
Набързо тръгнахме към старата чаршия и там вече бяхме в свои води. Установихме, че и в Скопие имат Чифте баня. И други стари бани, които обаче още не са се сетили да разрушат.
И тук беше оживено, при едни турци хапнахме боб с кебапчета, после – кадаиф и толумбички.
Вече в Пловдив попитах един началник, имащ отношение към старините в града и туристическия поток, какво би станало ако в Стария ни град отворим кебапчийници, сладкарници, опънем сергии със захарен памук, понички, бумбари... Изгледаха ме като извънземен.
На излизане от РСВ на границата отново бяхме единствената кола. Десетина митничари и полицаи се мотаха с ръце в джобовете и не знаеха какво да правят...
А беше Великден.
