Имам чувството, че отново дойде Девети. Онзи Девети от 1944 година. Само че този път без посрещане на братушките с цветя, крушки и ракия.

Освободиха ни за трети път без един изстрел. Виртуално. Показаха ни, че Трети март е вечен.

Цял живот слушах, че няма по-светъл български празаник от 24 май. Че той е денят, който ще обедини българския народ. И едно предложение този ден да стане Празник номер 1, би се приело с всенароден възторг.

Вероятно така са мислили и тези, които най-после предложиха промяната в празничния календар. Да, ама не.

На каквито и съмнения да подлагаме социологическите данни, истината лъсна. Заветът на Апостола да станем нормална европейска държава се оказа по-далечен от всякога. Огромна част от българския народ застана зад празника, гласуван от последния ни комунистически парламент. В защита на този ден – тоест, в защита на нерушимата българо-руска дружба, бе впрегнат даже цар Борис.

Може би някой се е надявал, че след руската агресия срещу Украйна, феновете на Трети март са намалели. Нищо подобно – войната изглежда мобилизира и колебаещите се.

Какво би станало, ако се инициира референдум, в който едновременно да гласуваме за запазването на Трети март и за излизането от ЕС и НАТО?

Няма смисъл да си правим илюзии за резултата. България ще се върне 33 години назад и ще трябва да чакаме някой нов Горбачов да ни освободи. И сигурно точно у нас ще се инициира нов Варшавски договор, който ще се нарича Софийски договор.

Защо се получи така?

Дали първо не трябва да се върнем наистина към Девети септември 1944 година? Една не особено значима партия, подкрепена известно време от някаква „сглобка“, както днес е модерно да се казва, взема цялата власт и не я изпуска 45 години.

Властта идва на съветските щикове, биха казали някои. Само че разгледайте снимките от посрещането на Червената армия и партизаните, снимките от митингите в подкрепа на т.н.Народен съд, снимките от манифестациите, от посрещанията на първите съветски партийни и държавн ръководители... Виждат се лица, които преливат от любов.

Е, по някое време май започна да ни писва от вечната дружба. Стана прекалено натрапчива. И започнахме да гледаме на Запад. Не че заобичахме капитализма, но го правехме ей така, на инат.

Една турска поговорка казва: Гърците ги мори салтанатлъка, българите – инатлъка.

Дали инатлъкът не е българският вариант на революциите? И дали любовта към Америка и загниващия Запад, чиито посолства бяха Корекомите, не беше онова тайно чувство, което ни превръщаше в революционери?. Прикрити, разбира се. Викахме по манифестациите „КаПеЕсЕс – БеКаПе“, но мечтаехме за американския начин на живот. Това тайно двуличие – или някакъв тип шизофрения- ни помагаше да оцеляваме. ТЕ ни лъжеха, но НИЕ на инат мислехме друго. И на Десети се радвахме както предишното поколение на Девети.

А едновремешната ни тайна любов стана официална политика. Забраненото стана статукво. И българският бунтар тогава отново вдигна глава. Още повече, че се появи Фейсбук, където хиляди българи ежедневно изпитват душевен оргазъм, нападайки сега „англосаксите“ и „краварите“, които са ни превърнали в колониална държава. Любовта към двойните ни освободители, която се опитваха да ни я насаждат насила, стана лична кауза за новите бунтари.

Както веднъж сподели един познат: що така се получи – колкото едно време обичах Америка, сега толкова, че и повече, обичам Путин? Пита се човекът, чуди се и не може да намери отговор.

Да прекарваш цели нощи в социалните мрежи и да се кефиш на Путин, Орбан, Тръмп и Костадинов е новата ни революция. Тя не иска да лееш олово, не иска да ходиш в гората, няма опасност да те пратят в Белене, не е нужно и да викаш по площадите. Стоиш си под климатика и се кефиш на всичко различно от нормално европейското. Разпространяваш дивотии и се чувстваш герой.Светът говори за руска агресия, трима от всеки четирима българи викат: няма такова нещо. Няма да предадем Трети март. Защото ако го нямаше този ден, щяхме да ходим днес с фесове, жените щяха да бъдат отвличани в хареми, а децата щяха да се казват Али и Мехмед.

Та може би е най-добре предложението за смяна на официалния празник да го отложим за по-нататък. Може би за времената, когато ще поумнеем. Вероятно някой следващ век.

Сега май сме на нивото на Нигер и Буркина Фасо, където четат руски сайтове и веят руски знамена.

Няма смисъл зорлен да приемаме 24 май. С днешното ни мислене кой знае с какви дивотии ще натоварим делото на Кирил и Методий.

Дали не е време да помислим отново за 16 република?

 

 

 

 

 

Огромен брой лумпени наистина искат да сме част от русия. Но просто не трябва да им се обръща внимание. Русоробският вой за 3 март е отвратителен. Но фактите са, че русоробските кучета си лаят, керванът си върви. Трите най-големи партии в НС твърдо са решили да ни отърват от позора 3 март. Догодина ще имаме истински празник.

Колега, много грешиш, че трима от четирима българи били за руската агресия. Днес излязоха данни от проучване, че само 9% подкрепят путлер. Техният вой в нета е илюзорен, в реала са нищо.
И никакво отлагане. Още през септември ще приемем 24 май, а русофилистиците да ходят догодина на 3 март в Сибир.

Още от соца не ми харесваше, че всяка година припомняме "присъствието". Още тогава мислех, че 24-ти май е по-подходящ.
Но.
С Е Г А, сега смяната на празника ще бъде Д Е М О Н С Т Р А Ц И Я на неблагодарност, в угода на политическата злоба на деня - русофобията

Към кого неблагодарност? Към оная варварска русия, която чрез аксаков си призна, че всяко тържество на българите е смърт за русия? Или за сегашната, която ни обяви за вражеска държава? Русоробите са някакви садомазохисти, които се кланят на диваци, обявили ни за неприятели.

Цитирам: "Както веднъж сподели един познат: що така се получи – колкото едно време обичах Америка, сега толкова, че и повече, обичам Путин? Пита се човекът, чуди се и не може да намери отговор."

Аз пък едно време като повечето хора обичах Русия, но се прехласвах пред постиженията на САЩ както много други. Сега обичта ми към Русия е ерозирала до съчувствие към нормалните хора там, и главна причина е, че отдавна са ми дошли в повече невежите претенциозни измишльотини за САЩ, Русия и за мен самия. Струпаха се натрапчиво отгоре ми още докато обичах Русия, а едно от най-досадните беше, че ако не била Русия, щял съм да се казвам Осман или нещо подобно. Изумителни са претенциите на онези, които са способни на подобно безумно натрапничество и показва мизерното интелектуално и образователно равнище на любителите на руския мир, който с лъжите и претенциите си вече не вещае нищо добро за нормалните хора. Това може да се забележи и по сближаването на Путин с най-жестоките диктатори в света и Африка понастоящем, някои от които качени на власт с помощта на ЧВК Вагнер. Не схващам защо непоносимостта към миязмите на руския мир трябва да бъдат атакувани или обяснявани с глупави лъжи.

Когато всичките медии са обладани 80 години, защо ония 80% да не са истина! Защо 80% да не са промити. Свободата на словото се превърна в свобода на троловете. Правата на личността се превръщат на свобода на претенцийте.И да ние обичаме да О-тричаме, а не да признаваме.