В един момент ни обзе безумната за времето си идея – да продаваме всичко с фактура. Ако ще да е за един кибрит.
Ефектът беше мигновен. Данъците ни се увеличиха два пъти, но оборотът и печалбата – три пъти.
Все още беше пълно с държавни и общински търговски обекти, столове, ведомствени барчета – те искаха за всичко фактура, а нямаше друг такъв доставчик в града. И като се наредиха на опашка...
Появи се обаче друг проблем – закупчиците искаха да не се губи и тяхното.
От Кръвопреливния център зареждаха за кръводарителите шоколади, с хиляди, но започнаха да намекват, че и те имат нужда да си подсладят живота. Не им го подсладихме и загубихме поръчките.
Закупчикът на все още държавния “Тримонциум” пък постоянно мрънкаше да му издадем фактура за няколко кашона кафе, за да си оправдаели снощния банкет на колектива. Оправдаването на банкетите изобщо беше по онова време тънка работа.
Същият закупчик, който ми беше на всичкото отгоре и комшия, започна да купува и на вересия. Плати си три-четири пъти, а на петия ме завлече. Чу се слух, че вложил моите пари в контрабанда със СД-та, но ги хванали на границата.
Крадеше се не само от държавното, но и от частното.
Закупчикът на един от първите частни супермаркети всеки път се молеше да му напишем бележка с по-високи цени – за да излъже чорбаджията и да прибере разликата. А чорбаджията му беше вуйчо и сигурно го беше взел на работа по милост.
За да сложим ред в цялата работа, обявихме официално, че за покупки над определена сума даваме допълнително 2% отстъпка. Тези два процента ги давахме наръка и не се вписваха във фактурата.
Оборотът скочи още повече.
Почти всеки ден идваше една симпатична жена, която зареждаше с хранителни продукти някакви здравни заведения. Не питаше какви ни са цените, важни бяха двата процента. Някой път нямахме количества от стоката, която търсеше, нямахме даже и пари, за да я доставим веднага. Тогава жената ни даваше своите пари, с тях зареждахме и й препродавахме стоката. Държавата губеше 100 лева от операцията, но закупчикът печелише 10.
Един ден обаче чухме, че и нашите снадбители правили същите номера. За да предпочитат един или друг снабдител на колбаси – примерно, си договаряли по някаква комисионна. Нито имахме време да разследваме случая, нито пък щяхме да стигнем донякъде. Важното беше да се краде умерено.
Асортиментът от стоки, които предлагахме на едро, постоянно растеше.
Пред малкото ни складче все по-често се нареждаше опашка.
Започнахме да се оглеждаме и за по-крупни клиенти. Някой ни даде акъл да потърсим връзки с армията. Там се купувало в огромни количества, но за да те изберат за доставчик трябвало да намериш някаква връзка. И да й заделяш по нещо, разбира се.
Никой не можа да намери връзка и така забравихме за идеята да станем военни доставчици.
Един ден забелязах на опашката от клиенти някакъв човек, който постоянно отстъпваше реда си на новодошлите.
В един момент опашката свърши и останахме само двамата.
- Гледам, че имате много добър асортимент – похвали ни човекът и на мен ми стана драго.- И на добри цени.
- Какво ще искате? – попитах аз, въпреки че човекът май не носеше пари – в ръцете си нямаше нищо.
- Искам да ви попитам защо не работите с армията?
- Ами защото разбрах, че трябвали връзки. И че трябвало да снесем на някой на ръка, за да ни стане играта – отговорих съвсем ясно и точно.
Тогава човекът се изпъна и съвсем по военному докладва:
- Попаднали сте на човека. Майор Петров е на вашите услуги!Нали на тази далавера се крепи всичкото неравенство
19.09.2007 19:13
