Някъде по онова време – 2001- 2002-а, получих учтиво писмо от ръководството на Международния панаир с покана да се включим в конкурс за изработване на филм за предстоящето международно изложение.
Искрено се зарадвах. Казах си – свърши времето на далаверите, вече всичко в държавата става прозрачно и честно.
Започнах да броя колко филма досега съм направил, стигнах до 100 и им загубих бройката. Игралните неща даже не ги броях. И си рекох – този конкурс ми е в кърпа вързан, то просто няма кой да се мери с мен.
Посочих и цената, за която можем да направим филма – някъде към 3000 долара, което си беше без пари за един такъв богат възложител като панаира.
Изпратих офертата и зачаках. Отговор въобще не дойде.
След време разбрах, че конкурсната комисия е избрала офертата на някаква млада колежка от държавния телевизионен център.
Рекох – майната му, и забравих случая.
Преди следващия панаир отново получих покана за конкурс. Намалих цената на 2 500 долара и пратих оферата.
И този път – нищо. Пак същата колежка спечели.
Скоро след това се случих на една маса с един стар познат от панаирния пресцентър. От дума на дума стигнахме до офертите. Попитах го каква цена дава конкуренцията, та все печели.
Колегата започна да се смее.
- А бе ти луд ли си? – заливаше се от смях човекът.- Как може в България да се спечели конкурс, без да имаш човек в играта.
- А кои са в играта? – попитах аз.
- Ами единият съм аз – скромно си призна човекът.- И мога да ти помогна.
Идваше ми да литна от щастие – птичето най-после ми беше кацнало на рамото.
Протегнах ръка, но птичето не протягаше своята и гледаше въпросително.
- Твойто не се губи – сетих се аз за сакралната фраза и си стиснахме ръцете.
Няколко дни след получаването на следващата покана, ми се обади моят човек и каза:
- Госпожицата този път дава 2400, ти дай 2200.
Написах 2 200 и изпратих офертата. И пак загубих. Отидох при моя човек, за да направя рекламация. Той ми обясни, че спечелилата колежка в последния момент сменила офертата с 2 100. И че нейният човек в играта май че е заместник директор. И че там освен мангизи май има и чувства.
Поканите обаче продължаваха да идват.
При следващото раздаване на картите вече знаех, че няма какво да губя. И дадох цена 100 /сто / долара. Този път вече нямаше начин да не спечеля.
Отговор пак не дойде.
Скоро след това смениха директора на панаира. След като НДСВ спечели изборите, нормално беше да махнат синия директор и да сложат техен човек. Както преди синия имаше пък червен директор.
През 2002 за пръв път се заговори за приватизация на панаира. И тогава всички пловдивски политици скочиха като един – няма да дадем тази българска светиня на частниците.Всяка партия се надяваше, че един ден ще спечели изборите и ще сложи свой директор. Той пък ще огради с партийни другари. Те пък ще докарат свои хора и т.н.
Минаха няколко години и Георги Гергов ги изигра всичките. Или по-точно ги купи. Но това е друга тема.
Та през 2002 за известно време имаше двама директори. Редом до синия застана жълтият Йордан Радев.Беше ясно, че той е силният човек и че скоро той ще управлява еднолично.
20 години преди това Йордан Радев беше директор на предприятието “Ученически столове”. Това предприятие направи стол в държавната телевизия, където работех тогава. В нашия стол пък се хранеше ръководената от Йордан Радев администрация. Излишно е да уточнявам, че ядяхме по-вкусни неща от учениците, заради които беше създадено предприятието. Та искам да кажа, че с новия директор на панаира се познавах от много години.
Скоро след като зае новия си пост, се срещнахме някъде и аз му разказах за далаверите с конкурса за панаирен филм.
Йордан Радев очевидно се ядоса. Стисна юмрук и се закани, че ще разкатае мамата на всички далавераджии в панаира.
А аз зачаках да дойде следващата конкурсна покана. И да възтържествува най-после справедливостта.
Още я чакам.
Изглежда някой просто ме беше зачеркнал от списъка на поканените…
20.03.2008 23:27
21.03.2008 05:04
21.03.2008 11:46