Американците ни дадоха по една диплома –моята още виси на стената пред студиото, и с трепет ни изпратиха. Казвам “с трепет”, защото си личеше колко ги е страх някой да не остане. Преди нас някакъв албанец май беше направил тази работа.

Всички се прибрахме в родината, решили твърдо да направим революция във все още постното българско новинарство.

Първият ми работен ден започна в счетоводството – исках да проверя най-напред дали “всичко е наред”, както ме уверяваха колегите по телефона през последните седмици.

Положението обаче съвсем не беше наред. За 1 месец беше влязла само една реклама. Но затова пък беше теглен кредит от 8 000 долара, които трябваше много бързо да се изплатят. А аз се канех да назначавам водещи и репортери

Веселина, която вече беше положила основата на новинарското мислене,се беше преборила с нагласата, с която живеех и аз доскоро – че може да се прави регионална телевизия без новини.

Имаше вече и водещ – операторът Калоян. Декорът беше едно опънато синьо платно.

Силите не стигаха за повече от три репортажа дневно, като поне единият се излъчваше или без картина, или без звук, или изобщо изчезваше някъде.

По онова време още се монтираше на касети – всеки репортаж на отделна касета. Впрочем и в Америка бяха още на касети, но там имаха поне 10 излъчващи магнетофона, докато при нас работеха най-много два.

Докато водещият каже няколкото изречения, предхождащи видеоматериала /т.н.бланк/, трябваше да се извади старата касета и да се нагласи новата.

Много често обаче в суматохата някоя касета се излъчваше по два пъти, истинската пък някъде изчезваше.

Тогава си напрегнах акъла и се сетих, че в телевизията в Ноксвил  касетите се нареждаха в едни разноцветни кошчета. Това беше първото приложение на американския опит.Купихме шарени панерчета за зеленчуци – в зеленото слагахме неизлъчените касети, в червеното – излъчените, в жълтото – свободните за монтаж. И работата заспа. Може би само заради това си заслужаваше да изхарча 8-те хиляди долара на американския данъкоплатец.

Следваше първата важна задача – да намерим двойка водещи. От тях – бяха ни научили, зависи 90% от успеха на новините, а и на цялата телевизия.

В Америка проблемът с водещите беше  решен веднъж завинаги  – мъжът задължително трябва да бъде на около 55 години, леко прошарен, интелигентен  и вдъхващ доверие. Жената трябва да бъде между 25 и 30. И поне веднъж по време на емисията двамата трябва да влязат в диалог – нещо като закачка.

До този момент новите български телевизии залагаха общо взето на мацки. Мацките въртяха очички, свиваха сочни устнички и се опитваха да ни убедят в неща, които очевидно не разбираха.

По-късно срещнах Люба Ризова, която търсеше  двойката водещи за новините на бТВ. Попитах я дали е намерила мъж по американските стандарти. А тя въздъхна тъжно и призна, че такъв мъж в България просто няма. Хубавите прошарени мъже на тази възраст в България обикновено вече са се пропили.

Един ден Веселина доведе  Васил Трайков, бивш актьор и радиоговорител. Прошарен и на точните години..

Много зрители обаче трудно го приеха и досега питат – толкова ли не може да намерите някое по-младо момче.

Васил устоя на всички кризи и до днес е на екран.

Заедно с една от младите репортерки направихме двойката, карах ги да влизат в диалог, да импровизират нещо, но работата не се получаваше. То май не се получи и в никоя българска телевизия – въпреки многото нови американски възпитаници. В крайна сметка двойката се разпадна.

Първи от регионалните телевизии изхвърлихме всички национални новини, международните ги сведохме до 120 секунди, а по-късно ликвидирахме и тях.

Най-трудна се оказа задачата с намаляването на институционалните  новини за сметка на “човешките”.

До този момент пловдивските новини в понеделник изглеждаха така: пресконференция на СДС, пресконференция на БСП, след това на БЗНС. По-късно  се появиха и пресконференции на НДСВ. Плюс новини от общината.

Забраних да се снимат пресконференции, но се оказа, че тогава просто няма да има новини. Измисляхме по някое “стори”, но липсваха “екшън новините”. Полицейският бюлетин, който идваше всеки ден от РДВР-Пловдив, беше написан така, че да не може да се разбере кое къде е станало. Да не говорим, че информацията идваше с един ден закъснение.

И тогава отново посегнах към американския опит. Там не чакаха бюлетините, а просто подслушваха какво си говореха полицията, пожарната и бързата помощ.

Открих в София един магазин, където се продаваха “скенери” – т.е. подслушвачки. Казах на продавачката какво искам, а тя – без да каже нищо, ми даде знак да я последвам.

Влязох в офиса на шефа, обясних и на него какво търся.

Той ме огледа отгоре до долу и попита какво ще подслушвам.

-         Полицията – отговорих честно и кратко.

Разказах за американския опит и човекът ме разбра. Точно беше продал една подслушвачка на някакъв автотенекеджия – майсторът искал да подслушва къде има катастрофа и веднага да си предлага услугите. Продавачът обаче не бързаше да ми продаде търсената стока – посъветва ме първо да разбера на каква честота работи пловдивската полиция.

Тръгнах по стари ченгета да разпитвам за честотата и така си намерих полицейска радиостанция. Уж била бракувана, но тя си работеше.

За съжаление мобилните телефони вече навлизаха масово и това променяше ситуацията.

Скубехме си косите от яд, когато хващахме реплика от типа на:”Намери две линейки, обади се на дежурния прокурор и ми звънни по мобилния, за да ти кажа какво е станало.”

Убийствата ги изпускахме, но затова пък бяхме царе на репортажите от катастрофи.

Катастрофите бяха два вида – при тежките се викаше линейка, при леките ключовата дума беше “тенекии”. При тенекиите нямаше нужда да се праща екип.

Някой път стигахме до местопроизшествието преди полицейските коли. Питаха ни откъде сме разбрали. А ние отговаряхме по един и същ начин:

-         Едно такси ни каза.

Така се надлъгвахме  известно време,  докато човекът, който ни беше продал радиостанцията, си я взе уж за профилактика. И повече не ни я върна. Не ни върна и парите.

Войната с пресконференциите продължаваше с променлив успех. Продължава и до ден днешен. Май вече съм я загубил.

За да се премахнат пресконференциите от новините, трябва са открият други новини. Това означава да имаш огромна мрежа от информатори, да търсиш сам новините, а не да чакаш да дойдат по пощата, и най-вече да си окат.

Веселина Божилова, която успя да си изпише по една американската програма първата миниатюрна цифрова камера, тръгваше сама из града и се връщаше с 5 новини.

А аз обяснявах на по-мързеливите, че новините са навсякъде – само трябва да ходиш с широко отворени очи. И че трябва само да отскоча до подлеза на гарата и да донеса поне две новини.

Веднъж отскочих показно и се върнах със страхотна идея.

Беше времето на първите наградни игри, организирани от фирмите за постоянните си клиенти.

По същия тертип един продавач на варена царевица в подлеза беше обявил в края на всеки месец томбола с награди. Само трябваше клиентите да си пазят оглозганите кочани.

Попитахме шегаджията дали няма опасност някой да участва с чужд кочан, но той ни обясни много аргументирано как си познава стоката. Снимахме и тегленето на наградите – оказа си, че наистина има хора, които са си пазили кочаните по няколко седмици.

Мина време и се уверих, че да откриваш новините на улицата си е състояние на духа и не се учи. Или го имаш, или го нямаш.

Имахме една колежка, която идваше сутрин и първо питаше какви пресконференции има. Ако нямаше, чакаше дисциплинирано да бъде пратена някъде.

Един ден не издържах и я попитах дали като е идвала насам не е забелязала нещо интересно.

Момичето мисли, мисли и накрая се сети:

- Знаеш ли, че като минавах през подлеза и видях труп на човек. Но не разбрах дали само е умрял или е убит.

Всъщност репортерката беше минала край новината на деня, но не беше се сетила, че трябва веднага да извика екип. И сега щеше да чака два дни – до поредната пресконференция, която щеше да осветли случая. Евентуално.

Същата колежка един ден тръгна към една национална телевизия и до ден днешен е там. Не плаках на раздяла.

 

 

 

 

защо имам чувството че се мислиш за наи добрия във всичко

Сградата, в която се помещава Районната инспесция по опазване на О К О Л Н А Т А С Р Е Д А и водите, е в окаяно състояние. Мръсотията започва още от стълбите, където могат да се забележат парчета стъкла, празни опаковки от какво ли не, фасове. Вътре е прашно, няма осветление, а служителите пушат в коридорите (въпреки приетата наскоро забрана)... Да, става дума за Водната палата.

Тротоарът пред Първа поликлиника (тази на Понеделник пазара) е задръстен от коли, въпреки че там минават трудноподвижни хора (старци, бременни, хора с недъзи). Хората са принудени да слаломират между возилата на наглеци, решили че няма да платят за паркинг, намиращ се на някакви си три метра от тротоара...

В административната сграда на ВиК Пловдив има автомати за минерална вода. Защо? Нали на тях водата им е безплатна? Дали не е подходяща за пиене, след като служителите предпочитат да плащат за вода?