Преди 50 години хлябът се продаваше в отделни магазини, които се наричаха „хлебарници”.

Можех да започна не толкова елементарно, но когато се говори за тези неща, е добре човек да се сниши. Защото никой не е по-голям от хляба. Впрочем тази максима, която никой не се осмелява да оспори, прочетох за пръв път някъде към 25-тата си година в един разказ на Лиляна Михайлова. Наричаше се „Глад за хляб”. Писал съм за него и за ролята му в живота ми някъде в началото на този блог. Та в „Глад за хляб” една от героините – пилот на самолет, описва колко видове хляб имало в Будапеща и в Москва. Май че бяха над 20. Звучеше ми като фантастика. По това време в България имаше все още само три вида хляб. Поне от 20 години. Ето как съм ги запомнил от първите си съзнателни години:

1. Типов – 15 стотинки.
2. Добруджа – 26 стотинки
3. Стара Загора – 34 стотинки

Това са цените след обмяната на парите в началото на 60-те години. Преди това Добруджата струваше 2 и 60. Мама ми даваше банкнота от три лева, имаше такива, бяха май сини, купувах хляб и връщах 40 стотинки. Някой път се пазарях и поставях условието, че рестото ще бъде за мен. По някое време се появиха и ръжени хлебчета, които винаги бяха твърди като тухла. Освен това имаше и едни бели хлебчета, наречени „русенки”. Те струваха 9 стотинки. В двора на началното училище, в което попаднах през 1957 година, имаше будка за закуски и там правеха най-вкусния сандвич, който съм ял някога в живота си – половин русенка, прерязана през средата, и с дебело парче салам „Камчия” вътре. Струваше 1 лев или 10 стотинки малко по-късно. След като удареше звънецът след третия час, учителката извикваше „Хайде на междучасие” и всички хуквахме към жадуваните сандвичи. Нямаше опашка – просто връхлитахме като орда и се блъскахме безмилостно. Целият първи срок мислех, че „междучасие” означава сандвич и че учителката всъщност ни подканя за закусим. Имаше май още един вид хляб – „България”, който беше невероятно бял и вкусен. Дали рядко се намираше или просто беше много скъп – не помня. Сандвич с две филийки „България” и луканка вместо русенка с „Камчия” ядеше най-богатското дете от нашия клас. Най му завиждахме обаче за найлоновата торбичка, в която майка му слагаше сандвичите. Тези торбички тогава бяха по-рядко нещо от луканката. В хлебарниците имаше гевреци и банички по 45 стотинки, после станаха по 5 стотинки от новите пари. Имаше и кифли с мармалад, но цената им не помня. През 80-те години се увеличи броят на супермаркетите и клиентелата на хлебарниците намаля. Може би затова се наложи да се увеличи асортиментът в тях – пуснаха освен хляб и бурканчета кисело мляко, лимонада, кори, сухари и още няколко неща. Някъде в края на април всяко семейство трябваше да вземе важно решение – в кой момент да се запаси с хляб за Първи май. Често почивните дни бяха три, имаше случай да няма хляб даже 4 дни. Запасяването не трябваше да стане твърде рано, защото тогавашния хляб бързо ставаше на камък и даже плесенясваше. Покупката не трябваше да се отлага до последния момент, защото тогава опашките ставаха огромни и имаше опасност семейството да остане без насъщния. В почивните дни беше невъзможно да се намери хляб. Някои ходеха по ресторантите да се молят, рядко ги огряваше, защото хляб имаше само за клиентите. По-находчивите сядаха на маса, поръчваха си две кебапчета и с тях 18 филии – примерно. В този случай на сервитьора му беше трудно да откаже. Помня опашки за хляб от средата на 50-те години. Някой път се събираха над 100 души. Чакаха хляба, който идваше от хлебозавода, някой път с часове. Имаше опашки и пред последните грохнали фурни, които печаха ръчен хляб. Изобщо дълго време хлябът се делеше на „ръчен” и на „заводски”. Не е трудно да се досетим кой беше за предпочитане. Освен това не се знаеше колко е корав хлябът. На въпроса откога е, хлебарките по принцип не казваха истината, най-много да признаят, че е „снощен”. Затова който влизаше в хлебарницата се осведомяваше от тези, които излизаха и вече бяха опипали самуна, дали хлябът е „баят”. „Баят” на общоприетия език в махалата Аджисан /Хаджи Хасан/ в Пловдив означаваше твърд. За пръв прозрях, че не всички хора са равни, когато установих, че хората чакат с часове да дойде най-евтиният типов хляб, докато можеха веднага да си купят Добруджа или Стара Загора. Можеха да чакат с часове, но не прежалваха десетина стотинки повече… Държавата и Партията упорито не вдигаха цените на хляба и той ставаше все по-евтин в сравнение с ръста на останалите цени. Затова тези, които гледаха прасета, не търсеха фураж, а изкупуваха хляб с чували. С влизането в Прехода стотици предприемчиви българи се хвърлиха в този лесен на пръв поглед бизнес. Първите турски фурни изкараха на пазара невиждано меки франзели – пълни са набухватели, разбира се. Модата обаче постепенно им мина, появи се рязаният хляб, но много хора останаха верни на нерязаната Карина, след това пък дойде времето на черните хлябове. Те толкова много се търсят още, че за да се задоволи интересът се  налага белият хляб да се пребоядисва на типов. Сега вече имаме и френски хляб, и ирландски, и арабски, и руски и какъв ли още не. Няма и опашки. Но никой не си признава, че сега живеем по-добре. Изглежда големият избор прави хората още по-капризни. Едно време Де Гол беше казал, че трудно се управлява страна, в която има 200? вида сирене. Затова все повече българи тъгуват за онова време на трите вида хляб – когато управлението беше къде - къде по-лесно.. Макар да са забравили сигурно за хлебарниците и за това какво имаше в тях. Затова им го припомних с написаното по-горе.    

Помня много добре това време.Тогава имаше 3 вида хляб, но на опашката имаше зрелища.Сега има 20 вида хляб,но няма зрелища.

моля,припомнете ми кога(..60-63г?)имаше купони за хляб.

Даже типовият хляб беше толкова добър и вкусен, че изяждах половината му докато се прибера в къщи.

Но най-вкусен ми е бил селският хляб, тоест онзи, който се замесваше на ръка и се опичаше във фурна с дърва от селския хлебар Павлин, от когото капеше пот в тестото докато го месеше.

Разбира се, че същият този бял самун беше още по-вкусен когато вътре в отчупеното парче хляб слагах парче прясно овче сирене, което беше меко, много приятно за ядене и от истинско овче мляко без каквито и да било примеси.

Купоните за хляб бяха там някъде - в началото на шейсетте години. Но на село и до сега ги има купони - хората дават на местната хлебопекарна пшеница, плащат си изработването на хляба, а го получават срещу купони.

Какво да се прави - селяните са най-консервативната част от българския народ. Но може би има защо!

Тогава имаше зрелища по опашките, първо защото имаше опашки и второ защото нямаше телевизия. И може би сега е по-зле в това отношение, защото сега само гледаме зрелищата, а по-рано и участвахме в тях.

И можеше да купуваме по половин хляб. Продавачката го режеше с нож и беше на половината цена.

който трябва да разказа, за да се освободя от него, но най-много ме натъжи факта, че сега и най-вкусният хляб не ми е сладък, защото първо броя калориите:)))

никога не съм харесвала черния хляб. като малка ядях само бял, бързо изсъхваше. днес рядко ям хляб, избягвам го, не ми е вкусен, пък и е вреден.

Белият хляб (тип Ст.Загора), току що дошъл в магазина, още парещ, беше невероятно вкусен. Не мога да кажа същото за типовия (него и аз съм го виждал да го купуват с чували, за храна на животните). През 80-те вече имаше и други типове хляб, но се намираха само на по-централни магазини. Тогава живеех в Стара Загора и там в центъра (точно срещу универмага) имаше такъв специализиран магазин за хляб. Там се намираше Грахам и ръжен хляб, те ми харесваха още повече. Сега живея в Търново и трудно намирам вкусен хляб. В Билата до нас такъв няма, при всичките им видове. Нарязаният хляб, в найлонова торба, е отвратително безвкусен. Положението спасява само белият заводски ненарязан хляб от местния хлебокомбинат - той за щастие все още може да се намери в някои по-малки магазинчета. Но да е още топъл, в този квартал не мога да го заваря. А хубав черен хляб не съм ял от няколко години (спомням си, че в София през 1998 - 2002 имаше такъв на някои места, дано все още има).

Аз съм си от по-новото поколение, обаче помня, че хляб с купони е имало и около 95-та... През ден-два ли е било или повече, нямам спомен, обаче никога няма да забравя, как сме чакали на опашки за хляб и половина(половинките наистина си бяха хитро нещо). Скарана съм вече с хляба, ама оня вкусния ако ми дадеш пак - и половин ще изям. Като се приберяхме с баба си хапвах веднага краешника , вътре със сирене. Викаше му мечета. Сега... най-хубав си е хляба на село. Там виж наистина 1/3 от хляба с удоволствие мога да си го изям. Обаче от магазина до нас... 10 вида хляб... и 10-те са ми безвкусни. :)

... а до началото на 50-те -ПЕТДЕСЕТТЕ, най-късно. Аз съм 42-ри набор и към 1950-та съм бил 8-годишен: по онова време купоните бяха вече СПОМЕН.

- в този, както и на 3най- (на телевизията), за увековечаването на които сведения всички пловдивчани -а и не само- сме му благодарни. Браво!

Обръщам внимание обаче, както и други са забелязали, че някои страници се нуждаят от поправки -сбъркани имена, невалидни "покани" (подканвания) и др.