Първият ми телефон беше дървен. Следващият – металик. Подробностите: Трябва да съм бил на три години, когато ми вързаха за дръжката на прозореца една голяма дървена лъжица. Детската ми фантазия веднага я превърна в действащ телефон. Откъде съм видял какво е телефон и какво се прави със слушалката му – не мога да се сетя. Тогава телефоните в Пловдив бяха толкова, колкото са мерцедесите S класа днес. Вдигах важно слушалката и поръчвах – както днес внукът ми си поръчва свободно пица:  - Бате Крум, донеси локум! Бате Крум беше ученик, живееше под нас и ми уйдисваше на детския акъл. След като поотраснахме, започнахме да си правим метални телефони. Използвахме кръгли метални кутии от вакса. Почиствахме ги идеално и свързвахме двете части с конец. Отдалечавахме се максимално и започвахме да си говорим. Имахме усещането, че телефонът наистина работеше – особено ако викахме по-високо. Качеството на тогавашните разговори роди играта „развален телефон” . Сядахме на пейка 5-6 души един до друг, първият казваше нещо на втория на ухо, вторият на третия и така нататък. Последният казваше какво е стигнало до него. Ако съобщението в началото беше „Хайде да играем на бъз”, накрая се получаваше „Гошо е гъз!” Линиите редовно се преплитаха и често попадахме на чужди разговори. Спотаявахме се и подслушвахме. Някои път попадахме на такива любопитни сюжети, че ми се искаше да стана телефонист и да подслушвам по цял ден. Имахме една позната – беше известна като  Цеца телефонистката, която даже започна да ме нарича „колега”. Същата Цеца веднъж се изпусна и си призна, че когато телефонистките са нощна смяна, нямат друго развлечение, освен да подслушват. Градът не беше голям и телефонистките знаеха много неща за известните хора в Пловдив. Припомням, че тогава междуградските разговори не бяха автоматични, а с поръчка и телефонистката просто нямаше как да не подслушва. Някъде през 60-те години телефоните станаха петцифрени – с една двойка отпред. Появиха се и трицифрените телефони за услуги. Най-много ползвахме 180 – точно време, програмата на кината и разписанието на влаковете. Децата пък имаха телефон за приказки. Вече работех в Радио Пловдив, на пост винаги имаше дежурен милиционер, пред който стоеше директен телефон – 2-24-00, ако не се лъжа, на който се приемаха сигнали и оплаквания. Някой път си правехме шега с постовите, защото някои от тях не блестяха с особена интелигентност. Един ден дежурният Митко прескочи до тоалетната, в това време колеги, които бяха наблизо, набраха телефона на приказките и когато старшината се върна, му пъхнаха слушалката в ръцете. Милиционерът слуша доста време, странни физиономии се изписваха на лицето му, докато пусна слушалката и се обърна към публиката, която едва сдържаше смеха си: -         Абе, оплакват се от някаква Снежанка, но не мога да разбера за какво точно…   Не знам как е сега, но тогава имаше няколко паралелни телефонни мрежи. Милицията си имаше свои централи, военните – също, а най-големите началници имаха „петолъчка”. Да имаш такъв телефон, означаваше да си на върха на пирамидата и да можеш директно да се свързваш с най-големите. Видях такъв телефон в един министерски кабинет през 1976-а, ако не се лъжа. Министърът го нямаше, можех да вдигна телефона и да потърся другаря Живков, примерно. Можех, но само във фантазията си. Като войник малко преди това, ми се налагаше да гастролирам в разни поделения като човек, владеещ машинописа. Най-често ми диктуваха Акт 16 на някой новопостроен военен обект. Един ден актът беше толкова дълъг, че ме оставиха да спя в една канцелария. Обектът беше строго секретен, около мен имаше купища секретни папки. Предупредиха ме да се заключа отвътре и да не пускам никого. А до телефоните да не се докосвам – даже и да звънят. Заключих се, завих се и точно да заспя, когато някой започна да чука на вратата. Дълго се колебах преди да отворя, но не можах да устоя на молбите на чукащия – имал да ми каже нещо много важно, освен това бил филибелия. Отворих и чух следната история: Градският имал сериозно гадже във Филибето, но напоследък имал усещането, че мадамата му върти номера. И сега искал да провери дали гаджето си е вкъщи или кръшка някъде с друг. Казах, че съм предупреден да не пипам военния секретен телефон, отговорът беше: „Еби му мамата, кой ще разбере, през нощта всички са наши”. Филибелията вдигна телефона и най-напред се свърза с някакъв дежурен войник в софийската централа. Разказа му подробно какъв му е проблемът и поиска да го свържат с пловдивската централа. На тамошния дежурен също бяха описани подозренията в детайли, след това беше избран номера на мадамата, тя се обади сънлива и нашият човек се ухили доволен. Разговорът завърши с:”И внимавай, ако някоя вечер не те заваря вкъщи ще ти извия врата!” След като заздравих една филибелийска връзка, бях поканен да отида на едно тайно място – за награда. Дълго се колебах, но заключих канцеларията и тръгнах из тъмния двор на суперсекретното поделение. Влязохме в една барака, беше полутъмно, виждаха се някакви сенки, обвити с пушек, миришеше на пържоли. Някакъв набор беше получил един куфар с мръвки от наскоро закланото на село прасе. Някакво кюмбе беше така заредено с лесногорими военни материали, че чугунът беше станал яркочервен. Върху печката се мятаха пържоли, една дамаджана обикаляше от човек на човек. Оказа се, че в бараката е цялата охрана. Добре, че империалистите не знаеха какво става, защото само с двама души щяха да превземат цялото поделение заедно със секретния нов цех. Годините минаваха, телефоните ставаха все по-умни. Първите телефони с бутони се появиха, доколкото си спомням, в магазина на „Изот” на „Отец Паисий”. Те звъняха по-интелигентно, освен това запомняха последния номер, който с едно докосване можеше да се избере отново. Чудо на техниката! Един ден обаче видях японски телефон, на който бутоните бяха на самата слушалка. А слушалката се окачваше на стената. Цяла България полудя по японското чудо. Който ходеше на Запад, задължително носеше телефон армаган. Те не бяха и скъпи. Появиха се и в Корекомите, ако не се лъжа, и лека – полека пазарът се засити. Та телефони вече имахме достатъчно, но трудностите да получиш пост продължаваха. Преместих се да живея в новия пловдивски квартал „Тракия”. В целия комплекс имаше два телефона. Жителите се увеличаваха – 20 хиляди, 30 хиляди, 40 хиляди – телефони нямаше. Един ден Колегата Галов – той наистина ми беше колега, се похвали, че вече има телефон. Веднага го натиснах да ми каже как е постигнал този успех. Галов се усмихна хитро и каза: -         За да ти пуснат телефон трябва да отговаряш на две условия…Първо трябва да бъдеш спортен коментатор или поне обикновен журналист… Усетих, че съм на една крачка от сбъдването на мечтата ми. -         А какво е второто условие? – попитах нетърпеливо. Галов направи мъчителна за мен пауза и доверително ми прошепна второто условие: -         И второ…Трябва да се казваш Николай Галов. От известно време бях началник на Николай, но в този момент се почувствах пълно нищожество. Впрочем цялата система беше такава – за да получиш телефон, трябваше дълго време да се чувстваш нищожество. Да търсиш връзки, да се унижаваш. Имаше хора, които чакаха по 20 години да благоволи да дойде някой и да опъне кабела през две къщи. Самите техници въртяха собствен бизнес с нещастните хора… Дойде демокрацията и всичко се промени като с магическа пръчка. Е, не всичко, но поне телефоните вече не са онова, което бяха. Само вече дето не ми се говори толкова. Едно време, като звъннеше телефонът, тичах към апарата с увереността, че някое гадже се е сетило за мен. Някой път и мен ме проверяваха дали не кръшкам с друга. Сега си викам кой ли телефонен измамник е решил да ме пробва. Вчера звънна поредният.  

"...Самите техници въртяха собствен бизнес с нещастните хора…Дойде демокрацията и всичко се промени като с магическа пръчка..."
Така беше до приватизацията на БТК и до идването на първите англичани, начело с Алън Бакстър. Тогава, 2004, доста активно превеждах за БТК на кабина по конференциите им, и си спомням неговите гневни изказвания по повод този паралелен бизнес на техниците. Впоследствие доста кадри от старата генрация баха бързо уволнени от компанията. Сега във Vivacom не е осстанал нито един човек от старото БТК, а и вече не поръчват превод- задължителното условие за да работиш в мениджърското и техническото звено на компанията е да знаеш английски.

Впрочем цялата система беше такава – за да получиш НЕЩО,КАКВОТО И ДА Е, трябваше дълго време да се чувстваш нищожество. Да търсиш връзки, да се унижаваш...

Това, че БТК-то го приватизираха и препродадоха много пъти с нищо не измени манталитета на мениджмънта му.

По-рано се подслушваха и преплитаха разговори, а сега БТК-то държи най-високите цени за стационарни разговори. И не им стига това, ами и надписват разговори, които никога не съм провеждал.

Така например преди близо 2 години получих сметка за проведен разговор с абонат на Глобул, който аз не познавам и то във време когато съм бил на работа.

Как мислиш - дали в страна като Финландия, например, може да се случи такова нещо, а?

А докато ползвах ADSL ми се е налагало да чакам обаждане от оператор по 15 минути като през това време БТК-то си начислява стотинките. За какво - за това, че не си вършат работата съвестно?

И когато напуснах БТК-то миналата есен заедно с телефонния си номер, трябваше да ги чакам 3 месеца докато ми върнат мизерната сума от 1,80 лева. И да ходя 5-6 пъти в офисите им да ме лъжат, че ей сега ще получа парите си - след седмица-две.

преди 25 години се разказваше един действителен случай:

Някакъв посланик се обадил във Външно министерство да поиска разговор с външния министър. Секретарката го помолила да почака и се свързала с министъра, който й казал да каже, че го няма.

В този момент, обаче, линиите вече били преплетени и посланикът чул целия разговор на секретарката с министъра. И когато секретарката отново се свързала с посланика да му каже, че министърът го няма, посланикът й отговорил: "Да, вече чух това."

Резултатът бил голям скандал във Външното ни министерство. Но какво можеха да правят неграмотните цървули и криминални престъпници, станали министри, освен да вдигат скандали и да правят гафове?

В БТК още има от старата гвардия. И още има нелегален бизнес на техниците - тормозят малки фирми, докато хората не се усетят за алтернативите...

А чудото на техниката наречено 'дуплекс' ? :) Комбинирано с модем се превръщаше в Трета световна :)

В София имаше някакви радиотелефони - даже мисля, че бяха преносими - двама души носят куфара :)

А Мобифоните ? Някой да помни марката Бенефон ? Цена на апарата 2000DM+
Качеството на разговорите беше като през БТК, че и преплитания имаше даже - какво да се прави - аналогова мрежа. Самият апарат можеше да се ползва като оръжие - масивен, здрав :)

А GSM мрежата 'Citron GSM' - с покритие на част от столицата :)

После се превърна на 'Mobiltel' ... продаваха SIM карта за 150USD. Договора се подписваше с кръв - за по-сигурно :)

Години по късно пуснаха услугата SMS - само входящи съобщения . Срещу допълнителна такса и висене на опашка за попълване на молба.

А цените на месечните такси и разговорите ? Бяха ужасяващи ! Но пък телефона се използваше само в специални случаи - както беше рекламата на Мобиком - 'Добрите вести идват бързо' - хората се обаждаха по мобифона само когато някой е умрял :P

За разговори в роуминг просто не ми се говори - виждал съм мутра да плаче на касата в Мобилтел. То и сега е скъпо, но тогава след ходене в чужбина ти взимаха поне един бъбрек :)

А пейджърите ? Тези на БТК (Инфотел) - работеха навсякъде, където имаше УКВ покритие на програма 'Хоризонт' - нещо като сегашния RDS :) Самото устройство беше с огромни размери и тегло. При полицейски проверки са ме питали да не е бомба ;) Нощем и през почивните дни нямаше оператор, който да въвежда съобщенията и имаше телефонен секретар с касетка в стаичката на последния етаж в телефонната централа на 'Крум Попов' . Оставяш съобщение и чакаш...

Ех, времена... 'нямаше ни gsm-и, ни интернет... а Азис беше само Васко ....... ' ;)