За прехода. . . :: ПРИКАЗКИ ОТ СЪВЕТСКАТА ПАЛАТА

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.07.2010 22:16 - ПРИКАЗКИ ОТ СЪВЕТСКАТА ПАЛАТА

Автор: zaprehoda Категория: Бизнес

Прочетен: 2343 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 10.07.2010 22:16

Едно време всички алеи в панаирното градче водеха към Съветската палата. Става дума не за палатата в сегашния вид, не за предишната, а за по-предишната. Имало е Съветска палата и на панаира от 1937 година, но тя е била на съвсем друго място. Та онази палата от нашето детство не само, че беше в средата на Панаира, но беше и най-впечатляваща със забитото в небето острие. Нещо като на Адмиралтейството в Ленинград. Руснаците му викат „шпиль”. Отпред имаше широки стълби, много официален вход, отстрани обаче имаше още две врати, които водеха към две отделни зали. В лявата по едно време се приютяваше Албания. „Залепването” на нейната експозиция към съветската отговаряше и на положението й на съветски сателит. Албанците излагаха купчина кюмюр, купчина асфалт и малко маслини, ако не се лъжа. След това Албания се отдели от лагера на социализма и загуби топлото си място на панаира. Отдясно не мога да се сетя дали е имало отделна експозиция, но много добре си спомням, че когато нямаше панаир там имаше спортна зала. Почти цяла седмица даже тренирах фехтовка в нея, но се оказа, че този спорт няма нищо общо с онова дуелиране, което си представях, когато четях „Тримата мускетари”. А вътре палатата се използваше за спортна зала – през зимата добавяха подвижна конструкция с пейки и там гледахме боксови срещи, примерно. В същата зала изнесе концерт…А сега де? Дали танцовият състав на Игор Мойсеев, дали кукленият на Сергей Образцов? И двете имена бяха много популярни в България, нямаше човек да не ги знае. В програмата на Образцов имаше номер, който имаше за цел да осмее хулиганите и зозите - чуждопоклонници, които се увличат по рок енд рола. Куклите, които се кълчеха, наистина изглеждаха смешно, но хората се кефеха на „дивашката” музика, която нямаше къде другаде да се чуе. Не помня коя година –далеч преди 1989-а, решиха да сменят сталинската архитектура на палатата с по-модерна. Целият град се огласяше от гърмежи. Взривяваха кулата. Тя обаче не искаше да падне – съпротивляваше се с дни. Като мавзолея на Димитров в София. Добра или лоша палатата беше станала емблема не само на панаира, но и на града. По сергиите даже я продаваха в умален вид от пластмаса. Имаше я изрисувана на какви ли не сувенири. Новата палата не я видях никъде – просто беше безлична. Съветската експозиция по принцип имаше пропаганден характер. Нашите търговци нямаше какво да гледат, защото всички договори между двете страни вече бяха подписани. На панаира се преподписваха пред журналистите, колкото да се вдигне малко шум и договорените суми да се включат в баланса на панаирните успехи. Тогава всеки ден се съобщаваше „обемът на сделките днес достигна еди колко си милиона”. Една година обаче сумата нещо закуца, щеше да се окаже, че панаирът е бил провал откъм сключени сделки, та последната вечер набързо се спретна някакво подписване менте за износ на български консерви за 1 милиард преводни рубли, та се отчете в крайна сметка, че е отбелязан нов рекорд… Как се сключваха братските сделки, как се формираха цените, имаше ли пазарлъци – всичко беше забулено в тайна. Една година обаче един от ветераните –журналисти Матей Матеев се осмели да попита на пресконференция верни ли са слуховете, че Съветския съюз вече не иска да купува български консерви. Всички замръзнаха – такава смелост никой не беше очаквал. Търговският представител на СССР също беше учуден и видимо изнервен обясни, че неговата страна може да купи не само цялата продукция на страна като България, но още пет пъти по толкова. Само че вече искали не буркани, а тенекиени кутии. Защото бурканите се чупели по пътя. Ние пък нямахме тенеке… Посетителите на панаира обаче не се интересуваха от тези неща. Най-много ги вълнуваше кога ще видят някой по-нов модел „Москвич” или „Лада” в България. Съветската експозиция беше разделена на десетина отделни части – беше отделено място на всяко ВТО. ВТО означаваше външно търговско обединение. Някаква уж по-либерална икономическа политика на съветското ръководство давала права на всяко ВТО само да излиза на пазарите. На един панаир освободените ВТО-та толкова се бяха активизирали, че бяха наели екип на „Булгарреклама” да им организира всеки ден пресконференции и срещи с делови партньори. Всяка среща по план завършваше с богат коктейл. Оказало се обаче, че мераклии за пресконференции няма. А за коктейлите никой и не знаел. Един ден към пет без нещо минавах с телевизионен екип пред съветската палата – време беше да си тръгваме от панаира, когато човек от „Булгарреклама” се изправи пред колата ни и я спря с риск на живота си. - Братчета, моля ви се, отбийте се за малко на една пресконференция. Няма нужда да снимате. Само да ви видят камерата съветските другари. И след това има такова ядене и пиене… Целият ден не бяхме яли и решихме да се жертваме. Завъртяхме камерата без лента, зададохме някакъв глупав въпрос от немай къде. След което хапнахме. Още помня колко луканка остана и колко бутилки „Столичная” въобще не се отвориха. До края на панаира така си организирахме деня, че в 17 часа да бъдем на пресконференция. Нито закусвахме, нито обядвахме… Вторият етаж го даваха на съветските републики – всяка година една от тях представяше своите „достижения”. Някъде към 77-а или 78-а на мен се падна честа да правя репортаж за съветски Киргистан. Или Туркменистан. Качих се на горния етаж на палатата и почуках на първата врата, която ми се стори като офис. Отвори ми някаква женица, облечена в странна бродирана рокля. Казах за какво идвам, жената ме покани в офиса, където нямаше никого и ме заразпитва с какво може да помогне. Казах си желанията и накрая попитах домакинката каква длъжност изпълнява – не бях сигурен дали съм попаднал на човек с достатъчно пълномощия. - Министър-председател – отговори кротко женицата и даже сведе срамежливо очи. Понечих да ставам, но министър-председателката ме помоли да остана още малко. Плесна с ръце и иззад някаква завеса като в приказките се появиха група танцьорки, чиито гъвкави източни тела бях обвити в прозрачен тюл. Гръмна някаква кючекчийска мелодия, девойките заизвиваха тела около мен и за няколко минути се почувствах като падишах. От тази година нататък на всеки панаир кандидатствах за автор на репортажа от втория етаж, но приказката повече не се повтори…

Нагоре