В онези години всеки поне малко успял бизнесмен бързаше да си направи собствено заведение – клуб, бар или проста кръчма.
След кръчмата в много глави се раждаше желанието и за собствена телевизия.
Около нас се завъртаха най-различни позабогатели хора, но все не можехме да се разберем какво ще правим заедно. В прав текст обяснявах, че от тази работа засега не се печели и не се знае дали не си хвърлят парите на вятъра. По-практичните веднага се отказваха.
Един сърбин, който вече имаше добър бизнес в града плюс заведение със сръбска скара, искаше да ни купи и от скромната ни провинциална телевизия да направи нещо като “ТВ Пинк”. Перспективата не ни заплени.
Друг собственик на цех за колбаси плюс кръчма предлагаше да се включи с нова сграда, където да преместим студията, но на нас ни трябваха най-вече свежи пари.
Междувременно усилено мислехме как да измислим свой Телемаркет. По света вече имаше какви ли не форми за телевизионни продажби – за дрехи, за бижута, за мебели, за имоти и т.н., а в България до този момент знаехме само един “Ве Ес Телешоп”.
Още умувахме, когато идеята дойде на прага ни в готов вид.
Лино искаше да ни стане партньор и да излъчваме телемаркет с италиански стоки.
Лино беше един от първите чужди търговци, дошли в Пловдив веднага след 10 ноември. Беше отворил един от най-популярните за времето си магазини, търгуваше успешно с кафе, италиански вина, минерална вода, спагети и какво ли още не.
Имаше и кръчма, разбира се – казваше се“Да Лино” и в нея разбрах, че италианската кухня не означава само пица и спагети. И че италианците също пият гроздова, само че накрая.
В ресторанта започнаха и преговорите, които свършиха неочаквано бързо.
Въпреки очакванията, Лино изобщо не започна пазарлък по условията ни, което означаваше, че пак не сме уличили най-добрата цена.
На другия ден отидохме при нашия адвокат Владо Дончев, който още беше далеч от голямата политика, и му казахме, че даваме 33% на Лино.
Владо първо се хвана за главата – оказа се, че в момента работи за хора, които се съдят с Лино, но после ни успокои. Когато бизнесът вървял, Лино бил много разбран, когато не вървял обаче, ставал много лош.
Надявахме се да не стигнем до лошото, защото се бяхме разбрали много ясно – излъчваме готовите телемаркети по схема, с което се изчерпва цялата намеса на новия ни съдружник в телевизията.
Ако трябва да бъда честен, в началото няколко пъти водихме разговори на висок тон, което си беше в стила на Лино, но не и в моя. Веднъж даже успях да го надвикам, което много го впечатли, след което разговорите ни вече минаваха спокойно.
Най-кризисният период настъпи, когато Лино докара някакъв италиански телевизионен специалист. Който май не беше и толкова голям специалист, но поне се правеше. И си организираше зад гърба ми срещи с хората от телевизията, за да ги разпитва от каква мотивация имат нужда. Те, естествено, отговаряха, че биха се радвали на по-добри заплати.
Италианецът ми сведе резултатите от проучването, аз му казах, че ако донесе отнякъде пари, ще оправим веднага заплатите.
Следващата идея на специалиста беше да направим шоу по италиански тертип с “много хубави момичета със средиземноморско излъчване”.
Аз го попитах дали няма опасност да се продъни тавана, където беше студиото ни – след като момичетата започнат да подскачат? И в крайна сметка кой ще им плаща?
И този път въпросите за финансирането на идеите не получиха отговор.
През следващите години Лино престана да се интересува от нас. Бяха го налегнали някакви дела, които продължават и днес. Някой път ми се оплакваше – явно търсеше помощ, но какво можех да направя.
Един единствен път се опита да използва публичността на телевизията, за да привлече общественото внимание върху несправедливостите, които го връхлитаха. Започнахме да организираме предаване за проблемите на чуждестранните инвеститори в България. Идеята беше да дойдат първенците на града, представители на съдебната система, италианският консул и т.н., които между другото щяха да изслушат и проблемите на нашия съдружник.
В уреченото време не дойде почти никой от поканените. Не дойде даже италианският консул, който беше обещал.
Лино се чувстваше изоставен от всички.
Като всички бизнесмени от онзи първи етап на Прехода и той вероятно си имаше своите прегрешения. Говореше се за някакви непогасени кредити, за проблеми при вноса на кафе. Но вече бях имал вземане –даване с десетки бизнесмени, които бяха минали по подобен път. Всички успяха да се измъкнат и днес са уважавани хора.
Лино се опитваше да си купи индулгенции по същия начин, като другите – финансираше кметски кампании, подаряваше мебели за офисите на прогресиращи партии, но в крайна сметка всички го забравяха, когато вземаха властта. Поне такива са моите впечатления.
Преди няколко години Лино откри много перспективен бизнес – започна да произвежда захарен памук в много красиви кутийки. Влагаше стотинки в една кутия, продаваше я за над едно евро. Получаваше поръчки от десетки страни. Радвах се на успеха на партньора и се надявах, че част от печалбата ще влезе в телевизията.
Но и този път черна котка мина пътя на Лино – някакви французи изглежда бяха решили да го изместят от пазара, намериха или измислиха някакъв проблем и наеха най-влиятелните български адвокати.
“Няма правосъдие в България, Еудженио”- оплакваше ми се Лино и нямаше как човек да не му повярва.
Последната ни съвместна идея беше телемаркет на живо – никой още не беше го правил в България. Продавахме италиански дивани. Дали цените им обаче бяха високи – в това време започна производство на същите модели в България на дъмпингови цени, или не успявахме да съберем пред екрана платежоспособни зрители, но и от тази работа нищо не излезе.
Скоро след това Лино излезе от телевизията.
Разделихме се като приятели.
Когато днес се сетя за него, една картина се появява пред очите ми.
И в най-тежките моменти Лино не преставаше да организира обеди за бедни. Хранеше стотици хора. Питах го какво го кара да харчи толкова пари, а той неизменно отговаряше по един и същ начин: “Така ме е учила МАММА”.
Картината е как пред ресторанта, където се хранеха бедните, Лино говори по мобилния телефон с 90 годишната си майка, която е в Италия, и й разказва колко бедни хора са дошли.
Бедните баби и старци в това време му се кланят и искат да му целунат ръка.
И в цялата шумотевица до мен достига само една дума:”Мамa”
Il Fatto Quotidiano: Как ще платим сметк...
Защо Михаил Горбачов разреши да бъде раз...
27.02.2008 16:56
А между другото, все съм се чудил как така лъскавите италиански търговски дружества, стъпили в Пловдив в началото на 90-те успяват да съществуват и до днес, въпреки че в огромните им търговски площи няма и един клиент? И отговорът май е повече от ясен, ама нали нямам доказателства...
Но що се отнася до телемаркетинга с Роси Русева за рекламно лице - това беше самият кошмар в женски образ! Гледала съм и интервюта с нея относно рекламните й участия, където и тя самата казва, че й е било налагано да вика, понеже такъв бил италиянският рекламен стил. Не познавам артистичните й изяви, но пред камера не я харесвам!
Дали пък в България нещата не се случват по-добре защото ние като майки не приличаме много , много на Линовата? Или поне повечето от нас?!
В мен остава този въпрос.