Хубаво звучи – „моите първи роли”. Като втора глава от автобиографията на велик актьор. В първата се говори за детството, разбира се.
Но и аз си имам първи роли – макар по няколко секунди.
Като дете на няколко пъти имах щастието да гледам как се снима кино. Най-вече около Хисар Капия в стария Пловдив.
Най-напред видях как снимат „Ребро Адамово” – ако не се лъжа.
Доста по-късно на същото място снимаха съветския „Бяг” – по Булгаков. Киното вече ме интересуваше, ходих няколко пъти на снимките, опитвах се да се провра през тълпата зяпачи, но не стигнах толкова близко, за да разпозная актьорите. А там би трябвало да бъдат Михаил Улянов и любимият ми Евгений Евстигнеев. Впрочем Евстигнеев ми стана любим след като гледах готовия „Бяг”.
През есента на 1967 вече бях студент, когато видях на едно от таблата в Университета обява, че се набират статисти за новия български филм „Прокурорът”. Първо щяло да има подбор. Сега на това му викат кастинг.
Беше голямо вълнение. Събрахме се стотина души в една аудитория, от които щяха да изберат 30. Надявах се да видя на живо режисьора Любомир Шарланджиев, но дойдоха само някакви асистента. Взеха да ни оглеждат като добичета, не знам какво точно търсеха.
Погледът на единия се спря върху мен и ме посочи:
- Ти ставаш!
Бях толкова щастлив – все едно ме бяха избрали да играя в „Отнесени от вихъра” на мястото на Кларк Гейбъл.
„Прокурорът” беше пиеса на Георги Джагаров, превърната в сценарий от съветския сценарист Будимир Металников.
Пиесата беше нашумяла няколко години преди това, тъй като в нея имаше някои смели оценки – па макар за времето от преди Тодор Живков. Нещо като конюктурна смелост.
Имаше само един проблем – че в Чехия вече беше цъфнала Пражката пролет и всяка критика срещу кой да е епизод от социалистическата ни история, ни приближаваше към идеите на ревизионистите, агентите на Запада и т.н.
Така че много месеци чаках да си видя физиономията на големия екран, но филмът все не се появяваше. След време някой ми съобщи на ухо страшната новина - че никога няма да се видя.
Е, видях се след 20 години. Все е нещо.
Та през есента на 67-а ни бяха строили на тротоара пред сладкарница „България” и чакахме камерата да се насочи към нас.
Първо обаче снимаха някакъв драматичен диалог между главните герои – играеха Йордан Матев и Георги Георгиев –Гец.
Не ги виждахме, но мощните им гласове стигаха до нас - дубъл след дубъл.
Гец в "Прокурорът"
После ни наредиха пред витрината – сценаристът беше измислил нашата група да изпълнява ролята на нещо като древногръцки хор. Героите поглеждаха към витрината и виждаха залепените лица на статистите. Мълчахме, но гледахме втренчено. Погледите ни питаха, осъждаха, даваха оценка…Нещо такова.
На следващия ден играхме погребална процесия. Тук вече плановете бяха прекалено общи за съжаление и не можах да се открия в тълпата. След 20 години – както вече казах.
Доста хора от екипа не доживяха да видят резултатите от труда си.
Пръв си отиде Йордан Матев.
Отидох на поклонението – все пак бяхме играли в един филм.
Помня, че плаках – за актьора ли, за забранения филм ли или и за двете заедно…
Плащаха по 5 лева на ден, без удръжките – 4,50 По онова време с 4, 50 лева един студент можеше да яде и да пие по едно кафе 7 дни поред.
Парите обаче трябваше да се получат една от следващите вечери в някакъв клуб на улица „Будапеща”. Тогава още не познавах София, обясниха ми, че трябва да взема трамвай, после тролей и т.н., а вече беше зима, тъмно и студено. Уплаших се да не се загубя и не взех парите. Така направих първата си лепта за развитието на българското кино.
На следващата есен се появи нова обява за набиране на статисти – този път за „Сбогом, приятели”. Режисьор беше Борислав Шаралиев, в този филм беше първата главна роля на Володя Смирнов.
Оператор беше нашумелия тогава Атанас Тасев, подслушвах наставленията, които дава на асистентите и така откраднах една-две снимачни тайни.
В паузите се въртяхме около артистите и се радвахме, че сме част от екипа. Володя Смирнов подрънкваше с китара, а партньорката му Виолета Павлова се чудеше какво да хапне за обед. В близкия магазин – снимахме в градинката под зала „Фестивална”, имаше само консерва риба, но нямаше вилички. Някои намери лъжичка, но младата звезда се цупеше.
По-късно отиде в Америка и се загуби.
Колегите Владимир Смирнов, Виолета Павлова и Иван Кутевски
В нощта, в която снимахме сцената с абитуриентския бал, изгря и моята звезда – повериха ми едър план. Е, не точно едър, но не по-дребен от американски.
Играх с някаква симпатична статистка модния тогава танц шейк. Играех доста непохватно, никога не съм бил особено пластичен, пък и двуредният ми абитуриентски костюм от таргал ме стягаше, а партньорката ми беше минала през балетна школа и се мръщеше на уменията ми – сигурно си мислеше, че с друг партньор щеше да блесне и да я забележат.
Треперех да не би да забранят и този филм, но той мина.
Парите ги дадоха още на терена – чисти 45 лева за 10 снимачни дни. Купих си зимни обувки и с тях изкарах цялото студентство.
Беше голям кеф – да си обуваш топлите обувки сутрин и да знаеш, че си ги изкарал с изкуство.
Преди 2 години си купих „Сбогом приятели” на ДВД от Метро.
Гледах се какво момченце съм бил, в това време влезе внук ми, загледа се в екрана, вдигна ръчичка и каза убедено:
- Дядо!
Как ме позна, след като и аз трудно се познах – не знам. Ген сигурно.
До следващата ми роля минаха цели 10 години.
С Хачо Бодяжиев снимахме една телевизионна драма на покойния Петър Кольовски. Аз бях редактор, гледах отстрани, докато един ден Хачо трябваше да снима заседание на партийното бюро на някакъв рудник. Огледа се и ме викна да седна на дългата маса.
Така че третата ми роля беше на партиен секретар.
От тези снимки пък научих някои работи от Хачо. Най-вече как се снима организирано – па макар и набързо.
Толкова ми се искаше да вляза в занаята – не само като статист, че малко преди снимките се ожених тайно, но не казахме на никого, за да не провалим продукцията.
Та там щяха да бъдат легендарният бай Пано, Цветана Манева, бай Кольо Тодев…
Аз заминах на снимки, жена ми – в бащината си къща, и чак вечерта на последния снимачен ден обявих, че вече съм женен. Почерпих и тръгнах да си прибирам жената.
Имам още един незабравим спомен от онази работа – казваше се „Пластове”.
Главната роля се изпълняваше от Цветана Манева. В екипа бяха и тримата й съпрузи – Петър Вучков, Николай Пенчев – почина това лято, лека му пръст, той беше оператор, и Явор Милушев.
Имаше един епизод - Цветана искаше да избяга по някакви причини от обекта, чакаше на гарата влака, но в този момент с мотор се появяваше Явор и се опитваше да я спре.
Снимахме в Раднево, на онази гара през деня минаваше само един влак в 12.30.
Нагласихме всичко още към 12, направихме репетиция и зачакахме. Влакът се зададе, всичко тръгна по план, но операторът, който снимаше от ръка, се спъна и провали кадъра.
Влакът трябваше да тръгне след минута и нямаше време за дубъл.
Хачо застана срещу началник гарата вдигна десница и разпореди като някакъв Наполеон:
-Влакът да се върне!
Началникът се разтрепери и започна да обяснява, че в историята на БДЖ няма такъв прецедент – някой да връща влак.
Хачо обаче беше непреклонен и постигна своето.
На втория дубъл всичко мина нормално и така спестихме един снимачен ден.
Минаха години, случваше се и сам да пиша диалог, който актьорите трябваше да изричат, някой път сам избирах кой актьор какво да играе, можех даже да си измислям ролички за себе си, както правят някой големи режисьори, но слава богу такава глупост още не съм направил.
Защо трябваше да развалям впечатлението от блестящото изпълнение на първите си роли?
31.08.2008 18:09
31.08.2008 21:06
jv
01.09.2008 01:19
11.09.2008 11:49
23.07.2012 23:56
